Робин Хоб
Тайните на занаята (7)

7
Задачата

Когато кралица Желана умря, се разнесоха слухове, че била отровена. Реших да напиша истината, такава, каквато я знам. Кралица Желана наистина почина от отравяне, но вината бе само нейна и кралят нямаше нищо общо с това. Напротив, той често я предупреждаваше, че не бива да прекалява с употребата на опияняващи вещества. Дори викаше прочути лекари и знахари да я преглеждат и съветват, но тя ги прогонваше.

Към края на последното лято от своя живот тя стана още по-безразсъдна, използваше по няколко препарата едновременно и дори не правеше опити да крие навиците си. Поведението й беше истинско изпитание за Умен, защото в състояние на опиянение кралицата забравяше всякакви правила на благоприличие и езикът й ставаше груб и невъздържан. Човек би си помислил, че с подобно поведение кралицата би трябвало да отблъсне и най-близките си съмишленици, но противно на очакванията, след смъртта й мнозина от тях взеха да разправят, че тъкмо крал Умен бил виновен за кончината й.

Бърич ме подстрига за траура. Остави косата ми дълга не повече от един пръст. След това си обръсна брадата, косата, дори веждите. Бледите петна по лицето му контрастираха ярко с червендалестите му бузи и нос и сега той изглеждаше по-странно даже от горяните с техните начернени зъби, които понякога слизаха в града. Децата втренчваха ужасени очи в тези странни хора и си шепнеха уплашено зад гърбовете им, но при вида на Бърич направо онемяваха от ужас. Мисля, че имаше нещо в погледа му, нещо, което ги стряскаше. Виждал съм кухи отвори в череп с повече живот, отколкото през онези дни трепкаше в очите на Бърич.

Славен прати някой да се скара на Бърич, задето ме е подстригал и си е обръснал главата. Траурът бил подходящ за коронован крал, не за човек, който абдикира доброволно. Бърич само погледна човека и той побърза да си тръгне. Искрен също отряза косата си и се обръсна, за да покаже, че скърби за брат си, и някои от старите войници в крепостта последваха примера му, защото Рицарин бе техен боен другар. Но това, което направи Бърич, ми се струваше прекалено. Хората се спираха и го гледаха втрещени, а аз исках да го попитам защо трябва да скърбя по баща, когото никога не съм познавал и който не бе пожелал дори да ме види. Но и този път ме спираше изражението на очите му.

Понякога имах чувството, че умрелият е Бърич. Сякаш тялото му се задвижваше от някаква хладна, изкуствена сила, която го караше да изпълнява ежедневните задачи със студена и безчувствена прецизност. През тези дни Лиска се сближи още повече с господаря си и не изоставаше от него нито на крачка. На няколко пъти надниквах в ума й, но долавях само мъка заради страданията на нейния господар.

Зимната буря продължаваше да изпитва издръжливостта на скалите. Дните бяха студени, без никакъв намек за наближаване на пролетта. Погребаха Рицарин в имението Върбови гори. В крепостта имаше пости, но само за един ден. Изглеждаше по-скоро като дежурно спазване на ритуала. Да се скърби открито беше проява на лош вкус. Общественият живот на принца бе приключил с неговото абдикиране, толкова по-нетактично от негова страна бе да привлече вниманието към себе си със своята преждевременна смърт.

Близо седмица след като баща ми почина се събудих от вече добре познатото раздвижване на въздуха из стаята и жълтеникавата светлина ме подкани да ставам. Изправих се и изтичах нагоре по стълбите. Посрещнах с радост възможността да намеря утеха в една позната и уютна обстановка. Когато седнах до Сенч, той вдигна ръка и я положи на щръкналата ми коса. Известно време стоя така, загледан в огъня.

— Ето ни отново заедно, момче — промърмори накрая, сякаш нямаше какво повече да се каже. След това потърка косата ми.

— Бърич ме подстрига.

— Видях.

— Отвратително е. Боде ме и не мога да спя. Качулката ми пада. И изглеждам глупаво.

— Изглеждаш като момче, което скърби за баща си.

Замълчах. Досега смятах, че подстригването ми е само страничен акт от траура на Бърич. Но Сенч беше прав. Това беше знак, че синът скърби за баща си, и нямаше нищо общо с кралските традиции. Но мисълта само ме ядоса още повече.

— И защо трябва да скърбя за него? Та аз дори не го познавах.

— Той ти беше баща.

— Оставил е майка ми да ме гледа. Тръгнал си, като узнал за мен. Баща! Не го беше грижа за мен. — Никога не бях произнасял гласно тези думи. Това ме разгневи още повече — безсмисленият траур на Бърич и сега тихата печал на Сенч.

— Откъде си толкова сигурен? Слушаш каквото ти казват другите. Още си малък, за да разбираш всичко. Никога не си виждал как дива патица се преструва на ранена, за да отвлече хищниците от малките си.

— Не вярвам в това — заявих, но изведнъж почувствах, че съм изгубил доскорошната си увереност. — С нито една своя постъпка той не показа, че държи на мен.

Сенч ме загледа. Изглеждаше по-стар и уморен от друг път. Очите му бяха зачервени.

— Ако ти знаеше, че го е грижа, щяха да го узнаят и други. Когато порастеш и станеш мъж, ще разбереш какво му е струвало всичко това. Да се откаже от теб, само за да те запази. Да накара враговете си да те игнорират.

— И затова така и не го видях и няма да го видя, докато съм жив — отвърнах прегракнало.

Сенч въздъхна.

— Което ще е много по-далеч от този момент, отколкото ако те беше признал за свой наследник. — Той млъкна, после попита предпазливо: — Какво искаш да знаеш за него, момче?

— Всичко. Но ти откъде го познаваш?

— Познавал съм го през целия му живот. Аз… съм работил с него. Много пъти. Бяхме като ръка и ръкавица, както казват сред народа.

— Ти ръката ли беше, или ръкавицата?

Колкото и грубо да се държах, Сенч отказваше да ми се ядоса.

— Ръката — отвърна той след кратко замисляне. — Невидимата ръка, облечена в кадифената ръкавица на дипломацията.

— Какво искаш да кажеш?

— Че има дела, които могат да се извършат… — Той се покашля. — Има действия, които помагат за решаването на трудни дипломатически въпроси. Да накарат противници да седнат на масата за преговори. Уж случайни събития…

В този момент светът ми се преобърна. Реалността се стовари върху ми с внезапността на видение и аз за пръв път осъзнах какъв е Сенч и какъв ще стана аз.

— Като например, ако някой умре, а наследникът му е по-сговорчив в преговорите ли? По-склонен да приеме нашия възглед за нещата, или може би по-страхлив…

— Да. Сега си по-близо до истината.

Заля ме хладна вълна. Ето значи за какво са били всички уроци. Понечих да се надигна, но Сенч внезапно ме хвана за рамото.

— Човек може да преживее две години, или пет, или още повече, отколкото е смятал, че са му отредени, и да спомогне с мъдрост и толеранс за важни и продължителни преговори. Друг път малко детенце може да се излекува неочаквано от мъчителна кашлица и от благодарност майка му да открие положително зрънце в предложения, които доскоро е отхвърляла. Ръката не винаги носи смърт, момчето ми. Не винаги.

— Но достатъчно често.

— Никога не съм те лъгал за това. — Долових две неща в гласа на Сенч — оправдание и болка. — Но младостта е безжалостна.

— Не искам да уча повече при теб. Мисля да отида при Умен и да му кажа, че трябва да си намери някой друг, който да убива хора заради него.

— Това е решение, което можеш да вземеш само ти. Но аз те съветвам да не го правиш. Поне засега.

— Защо? — попитах, стреснат от спокойствието му.

— Защото ще обезсмисли всички усилия, които Рицарин положи за теб. И ще привлече към теб ненужно внимание. А точно в този момент това не е никак желателно. — Говореше бавно и аз знаех, че всяка дума е вярна.

— Защо? — повторих, този път шепнешком.

— Защото има такива, които жадуват да напишат „край“ на историята на твоя баща. Най-лесно това може да стане, като те премахнат. Точно тези хора ще следят внимателно как реагираш на вестта за смъртта му. Дали не си намислил нещо? Ще се превърнеш ли в проблем, който трябва да решават?

— Какво?!

— О, момчето ми — рече той и ме притегли към себе си. За пръв път долових в думите му състрадание. — Дошло е време да си по-нисък от тревата. Разбирам защо Бърич те подстрига, но съжалявам, че го е направил. Ще ми се никой да не си спомня кой е баща ти. Ти си толкова неопитен още… но послушай ме. Засега се постарай да не променяш нищо в поведението си. Изчакай поне няколко месеца, по-добре година. После ще решаваш. Не сега…

— Как е умрял баща ми?

— Не чу ли, че паднал от коня?

— Да. Чух и коментара на Бърич. Баща ми не е човек, който би паднал от коня, нито конете му биха го хвърлили.

— Бърич трябва да внимава с приказките.

— Тогава как е умрял?

— Не зная. Но също като Бърич, не вярвам да е паднал от коня. — Сенч замълча. Приклекнах в краката му, загледан в огъня.

— И мен ли ще убият като него?

— Не зная — отвърна той след малко. — Ще се постарая да им попреча. Мисля, че първо трябва да убедят краля в необходимостта да го сторят. А направят ли го, аз пръв ще науча.

— Значи смяташ, че убийците са в крепостта?

— Да, така смятам. Повярвай ми, не знаех какво се готви, докато не се случи. Нямам участие в тази работа. Дори не са ми искали съвета. Вероятно защото са знаели, че не само ще откажа, но и повече… Щях да се погрижа никога да не се случи.

— Ох. — Поотпуснах се малко. — Значи, решат ли да се справят с мен, пак няма да се обръщат към теб. Инак ще ме предупредиш за това.

Той ме хвана за брадичката и вдигна лицето ми към своето.

— Смъртта на баща ти е достатъчно предупреждение. Сега и занапред. Ти си копеле, момче. Ние винаги сме изложени на риск. Ние можем да бъдем прежалени. Освен когато това заплашва тяхната собствена сигурност. Повтарял съм ти го не веднъж и дваж през последните години. Запомни този урок завинаги. Позволиш ли да си помислят, че не си им нужен, веднага ще те убият.

— Но аз и сега не съм им нужен.

— Не си ли? Аз остарявам, момче. Ти си млад, способен, произходът ти е изсечен на лицето. Достатъчно е да не проявяваш погрешни амбиции и ще доживееш до моите години. — Той спря, погледна ме и продължи натъртено. — Ние сме служители на краля, момче. Принадлежим му изцяло и във всичко, ако досега не си го осъзнал. Никой не знае с какво се занимавам, повечето дори са забравили, че съществувам. Ако някой знае за нас, научил го е от краля.

— Но нали… ти каза, че убийците са в крепостта. Щом не са те използвали и кралят не знае, тогава… кралицата! — Чак подскочих, завладян от неочаквана увереност.

Очите на Сенч прикриваха мислите му.

— Това са опасни предположения. Още по-опасни, ако смяташ да предприемеш нещо по въпроса.

— Защо?

Сенч въздъхна.

— Когато стигнеш до някаква идея и сметнеш, че тя отговаря на истината, но нямаш доказателства, ти си затваряш очите към другите възможности. А трябва да преценяваш и тях, момче. Може да е било случайност. Или убиецът да е от имението и околностите. Да няма нищо общо с произхода на принца. Или пък кралят разполага с друг убиец, за когото дори аз не знам, и е разпоредил синът му да бъде убит.

— Не вярваш в това, което казваш — рекох уверено.

— Прав си. Не вярвам. Защото нямам доказателства. Също както не разполагаме с доказателства, че смъртната присъда е издала кралицата.

Това е всичко, което помня от онзи разговор. Сигурен съм обаче, че Сенч нарочно ме насочи към идеята, че от всички потенциални кандидатури най-вероятната е на кралицата и че трябва да се пазя от нея. Тази мисъл се загнезди в мен и не ме напускаше през следващите дни. Продължавах да си изпълнявам задълженията, косата ми постепенно израсна и към края на лятото животът сякаш се върна в нормалното си русло. Веднъж седмично ме пращаха в града с различни поръчки. Скоро след това забелязах, че независимо кой ме праща, една или две от покупките бяха от магазинчето на Моли. Започнах да се досещам кой стои зад моите скъпоценни часове на свобода. Не всеки път имах възможност да прекарвам времето си с Моли, но за мен беше достатъчно да спра пред прозореца на магазина, докато ме забележи, или дори само да си кимнем. Веднъж чух някой в магазина да хвали добрата й продукция и как никой друг не можел да прави такива ароматни свещички, откакто починала майка й. Усмихнах й се, радостен от успеха й. Лятото дойде и доведе със себе си топлото време и островитяните. Едни идваха като почтени търговци, със стоки от студените земи — кожи, кехлибар, резбовани фигури от кост и бурета с мас, както и истории за далечни страни, от които понякога настръхвах. Моряците от града се отнасяха подозрително към тях и ги наричаха шпиони и съгледвачи. Но стоките им намираха добър прием, а златото, което предлагаха за нашите вина и жито, беше чисто и търговците го прибираха охотно.

Но и други островитяни посещаваха бреговете ни, само че не толкова близо до Бъкипската крепост. Те идваха с мечове и факли, с лъкове и тарани, за да плячкосват селата и да насилват жените. На пръв поглед приличаше на надлъгване — те се опитваха да открият някое незащитено, но богато селце, а ние — да ги примамим там, където можем да ги ударим най-силно. Но и да е било надлъгване, през онова лято не беше в наша полза. При всяко посещение в града научавах за нови опожарени и разграбени селища.

Недоволството сред войниците в крепостта нарастваше. Островитяните се изплъзваха с лекота на нашите кораби и нито веднъж не попаднаха в предварително подготвената им клопка. Нападаха ни където сме слаби и не ги очакваме. Най-тежко го преживяваше принц Искрен, който след абдикирането на Рицарин бе поел делата по отбраната на кралството. Чух из кръчмите да се шепне, че откакто изгубил своя по-голям брат, нещата тръгнали към по-лошо. Никой не говореше открито срещу Искрен, но и никой не го защитаваше.

По онова време все още не се трогвах от разказите за нападенията. За мен те бяха нещо отвлечено, което не ме засягаше. Разбира се, това бяха неприятни инциденти и аз съжалявах за жертвите, чиито къщи са били разграбени и опожарени. Но настанен на сигурно зад дебелите стени на Бъкип, не можех да позная постоянния страх и тревожната бдителност, в които живееха обикновените хора, само за да видят как всичкият им труд отива на вятъра. Но не ми беше писано още дълго да живея в неведение.

Една сутрин слязох при Бърич за моя „урок“. Напоследък бях поел и част от задълженията на Коб в конюшнята, тъй като той бе произведен в личен коняр и кучкар на Славен. Ала за моя изненада този ден Бърич ме отведе в стаята си и ме настани на масата. Опасявах се, че ще прекарам цялата сутрин в досадна поправка на такъми.

— Днес ще те уча как да се държиш — заяви неочаквано Бърич. В гласа му обаче се долавяше съмнение, сякаш беше настроен скептично към моите възможности.

— С конете ли? — попитах недоумяващо.

— Не. Това вече го знаеш. С хората. На масата, а и след това, по време на разговори.

— Защо?

Бърич се намръщи.

— Защото по причини, които не разбирам, ти предстои да придружаваш Искрен, който скоро потегля за Нитбей, за да се срещне с херцог Келвар Рипонски. Напоследък лорд Келвар не се погажда добре с лорд Шемшай по въпроса за поддръжката на стражевите кули. Шемшай го обвинява, че оставял кулите без часовои, което позволявало на островитяните да ги подминават незабелязано и дори да пускат котва от външната страна на Стражевия остров, откъдето извършвали набези срещу селцата в Шоукското херцогство. Принц Искрен отива да обсъди тези твърдения с Келвар.

Веднага схванах ситуацията. Всъщност вече бях дочул някои неща в крепостта. Лорд Келвар от Рипонското херцогство трябваше да поддържа три стражеви кули. Две от тях, построени на двата носа край Нитбей, бяха в отлично състояние, тъй като охраняваха най-голямото пристанище на Рипон. Но кулата на Стражевия остров нямаше особена полза за отбраната на херцогството, а и самият остров бе добре защитен зад високите крайбрежни скали. Островитяните не проявяваха особен интерес и към южния бряг на острова, който бе обитаван главно от гларуси, кози и миди. От друга страна, кулата на острова имаше стратегическо значение за ранното предупреждаване на Сауткоув в Шоукското херцогство. От нея се наблюдаваха като на длан както външните, така и вътрешните канали и можеше да се пращат светлинни сигнали за опасност далеч навътре в материка. Шемшай разполагаше с кула на Яйчния остров, който обаче при прилив е само една ниска пясъчна дюна сред вълните. Тамошната кула нямаше добър обзор, а и постоянно трябваше да се укрепва, заради подвижните пясъци и пораженията при нередките морски бури. Все пак кулата можеше да приеме светлинни съобщения от тази на Стражевия остров и да ги предаде на сушата. Стига, разбира се, някой на острова да ги пратеше.

По традиция рибните пасажи и мидените плантации на Стражевия остров бяха в територията на Рипонското херцогство, поради което на него се падаше задължението по поддръжката на кулата там. Но да се държи гарнизон на острова би означавало постоянен превоз на хора и припаси, доставка на дърва и горивна мас за сигналните огньове, както и средства за поправки по кулата, която също бе изложена на произвола на силните морски ветрове и бури. Ето защо службата на острова беше една от най-непопулярните сред ратниците. Говореше се, че войниците, които обикновено пращат там, са се провинили в нещо или са немарливи в службата си. Неведнъж лорд Келвар бе заявявал, че щом кулата на острова е толкова важна за безопасността на Шоукското херцогство, нека с поддръжката й се заеме Шемшай. Но че Рипон никога няма да се раздели с богатите рибни пасажи край острова.

И когато в началото на пролетта няколко шоукски селца бяха нападнати и плячкосани, къщите изгорени, добитъкът — изклан, откраднат или прогонен, а нивите — подпалени, лишавайки оцелелите от каквато и да било надежда да си осигурят прехраната, лорд Шемшай подаде официално прошение до краля, че Келвар е проявил немарливост в поддръжката на кулата. Келвар на свой ред отхвърли обвиненията, като посочи, че на острова е разположен неголям, но напълно достатъчен да изпълнява задълженията си гарнизон.

— Наблюдатели, а не войници за охрана, от това се нуждае островът — заяви той, обяснявайки защо за кулата на Стражевия остров се грижат само старци. Някои от тях наистина имаха някакъв опит, но повечето бяха бегълци от Нитбей, подгонени от кредитори, а също джебчии и застаряващи курви — представени от Келвар като улегнали хора, които се нуждаят от сигурно препитание. Както вече споменах, всичко това ми беше известно от приказките в кръчмите и от политическите обзори, които ми правеше понякога Сенч. Но въпреки това запазих за себе си всички коментари и изслушах мълчаливо Бърич, докато описваше в подробности предстоящите ми задължения. Не за пръв път си давах сметка, че ме смята за малко изостанал. Изглежда, приемаше мълчанието ми за смущение или объркване.

И така, заехме се с маниерите, които според Бърич, другите деца възприемали дори само като се навъртали около възрастните: първи аз трябва да поздравявам, когато срещна някого, или ако вляза в стая, където има хора, а да си тръгвам, без да се сбогувам, не е възпитано. Трябва да наричам хората по име, а ако са по-възрастни и по-издигнати от мен, каквито ще бъдат повечето хора от свитата по време на пътуването, да добавям и титлата им. След това какво трябва да правя, преди да изляза от стаята. Накрая стигнахме до поведението на масата. Да внимавам къде ми е мястото, кой е настанен на челно място, да се храня със същата бързина като него, да следя тостовете и да не отпивам преди другите. Да поддържам разговор със съседите и да слушам внимателно, когато ме заговорят. И така нататък. И така нататък. Докато накрая не започнах да си мечтая за няколко часа работа с такъмите. Забелязал, че се разсейвам, Бърич ме сръга в ребрата.

— Гледай това също да не го правиш. Приличаш на идиот, като седиш и кимаш с празен поглед. Не си въобразявай, че никой няма да го забележи. И не се блещи така, когато те поправям. Седни изправено и си придай любезно изражение. Не тази глуповата усмивка. Ах, Фиц, какво ще правя с теб? Как да те пазя, като ти сам викаш „ела мечко, изяж ме“? И защо ли въобще си им притрябвал?

Последните два въпроса издадоха истинските му притеснения. Май наистина бях малко глупав, за да не ги забележа. Не той заминаваше, а аз. Без никаква уважителна причина изборът им да падне върху мен. За пръв път, откакто се познавахме, нямаше да може да ме наглежда и пази. А от смъртта на баща ми не беше минало чак толкова много време. Бърич сигурно се питаше дали някой не подготвя още един подобен фатален удар. Представих си какво щеше да е за него, ако се окаже, че съм „изчезнал“. Въздъхнах, сетне побързах да добавя с небрежен глас, че най-вероятно им трябва още някой, който да наглежда конете и да изпълнява прищевките на благородниците. Искрен не тръгваше без своя, верен вълкодав Леон. Само преди два дни ме бе похвалил колко добре се грижа за него. Разказах за това на Бърич и забелязах, че на лицето му се изписва облекчение. Темата неусетно се прехвърли от маниерите към правилните грижи за кучето на принца. И ако уроците по маниери бяха досадни, тези бяха просто непоносими. Когато той най-сетне ме освободи, си тръгнах с олекнали крака.

Останалата част от деня ми беше като в мъгла, което ми спечели няколко забележки и дори пошляпване от страна на Ход. Накрая тя поклати глава, въздъхна и ми каза да си вървя и да се върна, когато мислите ми отново са в учението. Изслушах я с нескрита радост. Мисълта, че ще напусна Бъкип и ще пътувам, ме изпълваше с трепетно очакване. Все още не знаех причината, поради която ме бяха избрали, но не се съмнявах, че Сенч ще разполага с нужния отговор. По суша ли ще пътуваме, или по море? Пътищата до Нитбей не бяха от най-добрите, както бях чувал, но това не ме безпокоеше. Двамата със Сажда все още не бяхме излизали на продължителен поход. Но пътуване по море, с истински кораб… Затичах към крепостта по една пътека, която минаваше през скалистия хълм. Единствената растителност бяха няколко прегърбени от постоянния вятър брези и нисък храсталак. Слънцето и лекият ветрец играеха с короните на храстите и мятаха стрелкащи се сенки по пътеката. Вдигнах очи, заслепен от светлината, и когато отново погледнах пред себе си, на пътеката пред мен стоеше кралският шут.

Заковах на място и го погледнах учудено. Дори се огледах машинално за краля, въпреки че беше абсурдно да го срещна тук. Не, шутът беше съвсем сам. При това навън! Само тази мисъл бе достатъчна, за да ме побият тръпки. Всички знаеха, че кралският шут не може да понася дневната светлина. Но ето го пред мен — с разноцветната риза и шарените панталони. Очите му не бяха така безцветни, както ги бях видял при първата ни среща. Докато ме оглеждаше, застанал на няколко крачки от мен, забелязах, че са сини, но съвсем избледнели, като капка синкав восък върху снежнобяла покривка. Белотата на кожата му също се оказа илюзорна, защото на ярка светлина се виждаха множество розови жилки, които я покриваха като оплетена мрежа. Ами това е кръв, осъзнах и потреперих. Кръвта прозираше през кожата.

Шутът не обърна внимание на втренчения ми поглед, а вдигна бавно пръст и го насочи към челото ми, сякаш заповядваше да спрат не само мислите ми, но и ходът на времето. Вече не можех да съсредоточа вниманието си върху нищо и това, изглежда, го задоволи, защото устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Фиц! — напевно каза той: — Фиц, фис, финес, фиц. Фац, Сфиц. — Спря и пак ми се усмихна. Гледах го объркано, без да кажа нито дума.

Шутът отново вдигна пръст и го разклати пред лицето ми.

— Фиц! Фиц финс фице фиц. — Завъртя глава и дългата му коса се люшна.

Първоначалният ми страх започна да се разсейва.

— Фиц — казах бавно и се чукнах по гърдите. — Фиц, така се казвам. Името ми е Фиц. Изгубил ли си се? — Опитвах се да говоря с кротък и доброжелателен глас, за да не подплаша този нещастник. Сигурно се беше заблудил извън коридорите на крепостта и сега се радваше, че е зърнал позната физиономия.

Той въздъхна, после рязко тръсна глава и косата му се разпиля пред лицето като оранжеви огнени езици.

— Фиц! — повтори той натъртено, с малко по-дрезгав глас. — Фиц фрацес финес фиц.

— Няма нищо, успокой се — казах и се наведох, макар да не бях по-висок от него. — Ела с мен. Ще ти покажа как да се върнеш. Искаш ли? Не се плаши.

Изведнъж шутът отпусна ръце, повдигна глава и погледна към небето. После ме погледна и сви устни, сякаш се готвеше да ме заплюе.

— Хайде, тръгвай с мен — подканих го отново.

— Не — отвърна той. — Чуй ме, малко глупаче. Фиц фаворизира финеса. Това сигурно е послание, което подсказва начин на действие. И тъй като ти си единственият, когото наричат Фиц, вярвам, че е предназначено за теб. Що се отнася до значението му, кой би могъл да знае? Аз съм шут, не се занимавам с тълкуване на сънища. Довиждане. — Той се обърна, но вместо да тръгне по пътеката, потъна в близкия храсталак. Втурнах се след него, но той вече беше изчезнал. Спрях объркан и се огледах с надеждата да зърна шарените му дрехи сред дърветата, но от него нямаше и следа.

На всичко отгоре не виждах никакъв смисъл в това глупаво послание. Повтарях си го през целия обратен път, но накрая реших, че е само брътвеж на слабоумен. Сенч ме повика чак следващата нощ. Изгарян от любопитство, изтичах нагоре по стълбите. Но когато стигнах, спрях, защото разбрах, че въпросите ми трябва да почакат. Сенч седеше до ниската масичка, Слинк бе на рамото му, а пред него имаше разгънат свитък. Старецът бавно отпиваше вино и плъзгаше пръст по редовете на дълъг списък. Надникнах над рамото му. Списъкът беше на селища и дати. Под названието на всяко селище имаше равносметка — толкова войници, толкова търговци, толкова овце, толкова бъчонки ейл или крини жито и тъй нататък. Седнах срещу него и зачаках. Бях се научил, че не бива да го прекъсвам, когато работи.

— Момчето ми — тихо каза той, без да вдига глава от списъка. — Какво би направил, ако някой бандит те нападне изотзад и те удари по главата? И после пак, но всеки път само когато си с гръб към него. Как би се справил, а?

Замислих се над странния въпрос.

— Ще му обърна гръб и ще се престоря, че гледам нанякъде. Но преди това ще си намеря една дълга тояга. И когато отново понечи да ме удари, ще се извъртя и ще му строша главата.

— Хъм. Да. Е, и това опитахме. Но колкото и на безразлични да се преструвахме, островитяните винаги знаеха, когато ги примамвахме, и нито веднъж не скочиха в клопката. Вярно, че успяхме да спипаме няколко обикновени бандити, но никога пиратите с алените кораби. А тъкмо тях най-много държахме да подмамим.

— Защо?

— Защото техните удари са най-болезнени. Виждаш ли, момчето ми, ние сме свикнали да ни нападат. Можеш да кажеш дори, че сме се приспособили към това. Засявахме допълнителна реколта, развъждахме повече от необходимото домашни животни и така покривахме загубите. Нашите селяни винаги държаха по нещо скътано и когато подпалеха нечий хамбар или склад, съседите събираха каквото могат и помагаха да се възстановят щетите. Но пиратите с алените кораби не се занимават само с плячкосване и разрушаване. Те унищожават всичко, а това, което отнасят със себе си, е съвсем нищожно като количество. — Сенч млъкна и се загледа в стената, сякаш можеше да вижда през нея.

— Изглежда съвсем безсмислено — продължи той, сякаш разговаряше със себе си. — Или ако има някакъв смисъл, то аз не мога да го открия. Все едно да убиеш кравата, която всяка година ти ражда по едно здраво теле. Пиратите от алените кораби изгарят житото дори когато още не е прибрано от полето. Колят животните, които не могат да вземат със себе си. Преди три седмици, в Торнсби, подпалили мелницата заедно със складираното вътре брашно. Какво полза имат от това? Заслужава ли си да излагат живота си на риск само за да унищожават? Никога не са се опитвали да задържат някоя територия, нито сме им давали повод да ни мразят. От крадеца можеш да се опазиш, но тези хора са непредсказуеми убийци и разрушители. Торнсби не може да бъде възстановен, оцелелите нямат нито средства, нито запаси. Вече са се разбягали и сигурно се занимават с просия из градовете.

Той въздъхна, после разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. След това неочаквано смени темата — нещо типично за него.

— Ще придружаваш Искрен, който отива да вразумява лорд Келвар в Нитбей.

— Бърич вече ми каза. Но беше обезпокоен. Аз също. Защо?

— Я чакай малко — погледна ме намръщено Сенч. — Не се ли оплакваше само преди няколко месеца, че ти е омръзнало да стоиш в Бъкип и искаш да обиколиш Шестте херцогства?

— Така е. Но не разбирам защо точно принцът ме взема.

Сенч изсумтя.

— Ако мислиш, че го интересува кой е в свитата му, лъжеш се. Той не обича да се занимава с дреболии. Тъкмо затова му липсва умението на Рицарин да борави с хората. Но пък принц Искрен е добър войник, а в бъдеще може би ще ни е нужно точно това. Не се безпокой. Искрен няма никаква представа защо тръгваш със свитата. Кралят ще го уведоми, разбира се, че си обучен за шпионин. И това е всичко. Засега. Двамата с него обсъдихме този въпрос. Готов ли си да започнеш да се отплащаш за всичко, което той направи за теб? Готов ли си да се поставиш в служба на кралската фамилия?

Каза го толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем ежедневно.

— Ще трябва ли да убия някого? — попитах.

— Възможно е. — Той се намести в креслото. — Ти ще решиш това. Да решиш и да го направиш е съвсем различно, отколкото просто да ти кажат: „Това е човекът и от теб се иска да го направиш“. Много по-трудно е, а и не съм сигурен, че си готов.

— Ще бъда ли някога готов? — попитах и направих опит да се усмихна, но усмивката ми беше като гърч.

— Едва ли. — Сенч замълча, но изглежда, бе решил, че съм приел задачата. — Ще пътуваш като придружител на една възрастна дама, която също потегля сама, за да се срещне с роднини в Нитбей. Няма да ти тежи да й прислужваш. Тя е много стара и с крехко здраве. Казва се лейди Дайми и пътува в закрита носилка. Ти ще яздиш до нея, ще се грижиш да не й друса, ще й носиш вода, когато поиска, и ще изпълняваш всичките й прищевки.

— Не ми изглежда по-различно, отколкото да се грижа за вълкодава на Искрен.

Сенч се засмя.

— Чудесно! Защото това също те чака. Тъкмо ще получиш възможност да ходиш навсякъде и да подслушваш разговорите на другите. И никой няма да те пита какво правиш.

— А истинската ми задача?

— Да слушаш и да запомняш. Двамата с краля сме на мнение, че тези пирати познават добре нашата стратегия и силните ни места. Наскоро Келвар се е поскъпил да даде необходимите средства за поддръжката на кулата на Стражевия остров. На два пъти вече го прави и всеки път селца от Шоукското херцогство заплащат скъпо и прескъпо за небрежността му. Дали става дума за небрежност, или за предателство? Ами ако Келвар сътрудничи на врага срещу някаква изгода? Искаме да слухтиш и да се опиташ да узнаеш нещо повече. За да разберем, невинен ли е, или има за какво да го подозираме. Но ако се натъкнеш на неопровержими доказателства за предателство, трябва незабавно да го премахнеш.

— И по какъв начин? — попитах почти разтреперан.

— Приготвил съм един прах, безвкусен в храната и безцветен във виното. Оставяме на твоята изобретателност да откриеш най-подходящия момент, когато да го използваш. — Той повдигна похлупака на една пръстена паница на масата. В нея имаше пакетче от много фина хартия, по-тънка от всичко, което ми беше показвал Федрен. Странно, но първата ми мисъл бе колко ще е приятно да се пише върху нея. В пакетчето имаше бял прашец. Сенч запуши устата и носа си с ръка и едва тогава повдигна пакетчето и го уви в плътна хартия. След това ми го подаде и аз премерих на длан теглото на тази смърт. — Как действа?

— Не прекалено бързо. Няма да се строполи мъртъв на масата, ако за това питаш. Най-много да се почувства неразположен. Ще си легне и на сутринта няма да се събуди.

Пъхнах пакетчето в джоба си.

— Искрен знае ли за това?

Сенч се замисли, после каза:

— Искрен е верен на името си. Не би седял на една маса с човек, когото трябва да отрови. Не, поведението му ще ни послужи за добро прикритие. — Той ме погледна право в очите. — Този път ще работиш сам, няма кой да ти дава съвети.

— Разбирам… Сенч?

— Да?

— При теб така ли беше? Първия път?

Той погледна ръцете си, покрити с червеникави белези. Тишината ставаше все по-непоносима.

— Бях около година по-голям от теб — отвърна накрая. — И от мен се искаше просто да го направя, не да решавам защо и как. Това стига ли ти?

— Почти — отвърнах, кой знае защо засрамен.

— Хубаво. Момче, знам, че ме попита, защото си притеснен. Но кавалерите не говорят за часовете, прекарани в прегръдките на дамите. Убийците също не говорят за своята… работа.

— Дори учителят със своя ученик?

Сенч вдигна глава и заби в поглед в един от най-тъмните ъгли на стаята.

— Не — рече той и след малко добави: — Може би само след две седмици ще разбереш защо.

Повече не говорихме за това. Доколкото си спомням, тогава бях на тринадесет.