Робин Хоб
Тайните на занаята (5)

5
Преданост

В някои кралства и в някои страни има обичай мъжките отрочета да разполагат с предимство пред женските, когато става въпрос за наследство. Но не такъв е обичаят в Шестте херцогства, където титлите се наследяват изключително по реда на раждането.

Наследникът на титлата трябва да разглежда полученото право единствено и само като служба. Ако някой господар или господарка например реши да изсече твърде голяма гора или с бездействието си доведе до занемаряването на лозята, народът на херцогството може да се вдигне на бунт и да поиска от краля да възстанови справедливостта. Историята познава не един или два подобни случая и те са като обеца на ухото на всеки владетел. Народът има право да отстоява своето благоденствие и да изисква от своя господар да си изпълнява стриктно задълженията.

Когато наследникът на титлата се ожени, съпругата му също носи част от бремето на властта. Ако е наследничка на титла в друга земя, трябва да я предаде незабавно на следващия по ред. Никой няма право да се нагърбва с управлението на повече от едно херцогство или владение. Понякога тази необходимост е водела до преждевременно разделяне. Когато крал Умен се оженил за кралица Желана, тя трябвало да се откаже от титлата херцогиня на Фароу или да отхвърли предложението му за женитба. Казват, че често съжалявала за своето решение и дори открито заявявала, че щяла да разполага с много повече власт, ако била останала на предишния си трон. Приемайки ръката му, тя знаела, че ще бъде неговата втора кралица и че първата вече му е родила двама наследници. Нито веднъж обаче не си направила труда да скрие презрението си към двамата по-големи принцове и често подмятала, че положението й е по-високо от това на първата кралица, поради което и синът й — принц Славен — би трябвало да стои над двамата си братя по бащина линия. Опитала се внуши идеята за неговата величествена предначертаност чрез избора на подобаващо име, но за нейно разочарование повечето виждали в действията й само проява на лош вкус. Някои дори я наричали подигравателно Кралицата на Вътрешните земи, заради склонността й всеки път, когато е разгневена, да заплашва, че разполага с достатъчно политическо влияние, за да обедини Фароу и Тилт в ново кралство, в което ще се чува само нейната дума. Други отдавали странното й поведение на привързаността й към определени упоителни вещества, както алкохолни, така и билкови. Истина е обаче, че преди окончателно да се отдаде на своята страст, тя застанала в основата на зейналата пропаст между Вътрешните земи и Крайбрежните херцогства.

Постепенно свикнах със среднощните уроци и дори взех да ги очаквам с нетърпение. Те нямаха предварително определена програма, нито логична схема. Случваше се между срещите ни със Сенч да мине седмица или две, друг път ме будеше всяка вечер в продължение на много нощи, а дните се превръщаха в истинско мъчение. Понякога ме викаше едва щом в замъка припалеха фенерите. В други случаи това ставаше в последните часове на нощта. Това беше наистина изтощаващо усилие за едно малко момче, но нито веднъж не си помислих да се оплача, камо ли да поискам да ме остави на мира. Не зная дали въобще се е досещал какво изпитание бяха за мен тези нощни занимания. Самият той бе нощна птица и вероятно възприемаше времето на срещите ни като нещо напълно естествено и нормално. Трябва да призная, че по някакъв странен начин онова, което учех, подхождаше на тези най-мрачни часове от денонощието.

Обхватът на заниманията ни беше невероятен. Някой път трябваше упорито да изучавам рисунките от неговата енциклопедия с билки, като за домашно още на следващия ден трябваше да открия и донеса поне шест от тях. Друг път играехме на различни игри. Например той ми нареждаше на идната сутрин да отида при готвачката Сара и да я попитам дали тазгодишната шунка е по-тлъста от миналогодишната. На следващата вечер трябваше да представя подробен доклад за разговора си със Сара, като не пропусна нито една незначителна думичка, и да отговоря на десетки негови въпроси за това къде точно е стояла, дали е левачка, забелязал ли съм, че недочува, и какво е приготвяла в този момент. При тези занимания не се гледаше с добро око на каквито и да било прояви на срамежливост или невнимание и така постепенно привикнах да се срещам и да разговарям с най-различни хора от простолюдието в крепостта. И макар въпросите да бяха измислени от Сенч, всеки от подложените на разпит посрещаше добродушно интереса ми и проявяваше желание да задоволи любопитството ми. Така, без да съм го искал преднамерено, аз се сдобих с репутацията на „умно и любознателно хлапе“ и „добро момче“. Години по-късно осъзнах, че целта на уроците е била не само да развивам паметта и наблюдателността си, но също така и един вид инструкция за това как да се сближавам и да печеля доверието на обикновените хора, да опознавам интересите им и начина им на мислене. Много пъти след това една предложена на място усмивка, похвала или проява на загриженост са ми осигурявали информация, която не бих получил и срещу цяла торба злато.

Други игри тренираха самообладанието ми, а също и моята наблюдателност. Един ден Сенч ми показа чиле прежда и ми каза, че — без да питам госпожа Чевръстка — трябва да узная точно къде държи запасите си от прежда точно в този цвят и какви треви са били използвани при оцветяването й. Три дни по-късно ми бе наредено да отмъкна най-хубавите й ножици, да ги скрия зад един определен рафт с бутилки във винарната, да ги оставя там три часа и след това да ги върна на мястото им, при това без никой да забележи. Подобни упражнения винаги вдъхновяваха момчешката ми изобретателност и склонност към пакости и аз рядко се провалях в тях. Но когато това ставаше, всички последствия бяха за моя сметка. Сенч ме предупреди, че не възнамерява да ме защитава от ничий гняв, и ме посъветва да си подготвям подходящо обяснение за това какво и защо съм правил.

Научих се да лъжа много добре. Не смятам, че това е било случайно.

Такива бяха уроците на моя нов учител. Имаше и още. Ловкост на ръката и умението да се прокрадвам незабележимо. Къде да ударя човек, за да изпадне в безсъзнание. Как да го ударя, че да умре, без да издаде звук. Къде да промуша, та да издъхне без много кръв. Овладях всичко това сравнително бързо, горд от честите похвали, с които ме даряваше Сенч.

Не след дълго той започна да ме използва за някои дребни задачи из крепостта. Така и не разбрах дали бяха проверки на наученото, или действително трябваше да се вършат. За мен това нямаше особено значение, изпълнявах ги с еднакво увлечение, без да се замислям или да подлагам думите му на съмнение. През пролетта на същата година сипах упойващи прахчета във виното на няколко знатни търговци, дошли на посещение от Бинг, и те се натряскаха много по-бързо, отколкото беше нормално. По-късно същия месец скрих една от куклите на гостуващия куклен театър, с което ги принудих да представят „Сценката с еднаквите чаши“ — шеговита народна пиеска, вместо много по-продължителната и драматична историческа драма, която предварително бяха обявили. По време на Лятното празненство добавих отвара от една билка в следобедния чай на разносвачките и три от тях получиха разстройство, поради което не можаха да обслужват многолюдната клиентела през същата нощ. В края на лятото стегнах с конец една от ставите на коня на гостуващ благородник, животното започна да накуцва, без да е пострадало, и господарят му бе принуден да удължи посещението си с още два дни. Нито веднъж не узнах причината за тези мои действия, нито посмях да попитам за това Сенч. Тогава по-скоро се вълнувах от успеха или евентуалния неуспех. Което също беше един важен урок — да изпълнявам и да се подчинявам, без да задавам излишни въпроси.

Една от задачите направо ме изпълни с възторг. Дори тогава знаех, че не е само прищявка на моя учител. Повика ме една утрин, малко преди зазоряване, и каза:

— Лорд Джесъп и жена му гостуват в крепостта от две седмици. Виждал си ги — той има дълги мустаци, а тя непрестанно си нагласява прическата, дори по време на хранене. Сещаш ли се за кого говоря?

Намръщих се. Вярно, че неколцина благородници бяха пристигнали в Бъкип, за да обсъждат зачестилите нападения на островитяните. Предполагах, че Крайбрежните херцогства ще настояват за повече бойни кораби, а Вътрешните ще се опъват, заради повишаването на данъците във връзка с нещо, което виждаха като чисто крайбрежен проблем. Лорд Джесъп и лейди Далия бяха от вътрешността.

— Сетих се — тази, дето носи цветя в косата си. И те все падат.

— Точно така — кимна доволно Сенч. — Добре. Значи я познаваш. Ето какво искам да направиш. По някое време днес тя ще изпрати един от пажовете в покоите на принц Славен. Пажът ще трябва да отнесе нещо — бележка, цвете или някакъв предмет. Каквото и да е, ти ще го вземеш от стаята на принца преди той да го е видял. Разбра ли?

Кимнах и понечих да кажа нещо, но Сенч ненадейно се изправи и ме пропъди от стаята.

— Няма време, зазорява се вече!

Постарах се да се прокрадна до стаята на принц Славен и да се скрия там преди да е дошъл пажът. По начина, по който се прокрадваше — оказа се момиче, — разбрах, че й е за първи път. Тя остави един малък свитък и цвете на възглавницата на принца и излезе. След миг и двете бяха под кафтана ми, а малко по-късно — под моята възглавница. Мисля, че най-трудната част бе да се сдържа да не разгърна бележката. Същата вечер предадох плячката си на Сенч.

Очаквах през някой от следващите дни да се разрази скандал и се надявах да видя принца смутен и дори засрамен. Но за моя изненада не се случи нищо подобно. Принцът се държеше както обикновено, освен че бе малко по-рязък и флиртуваше демонстративно с всяка срещната дама. Що се отнася до лейди Далия, тя изведнъж прояви жив интерес към въпросите, които се обсъждаха в съвета, и предизвика объркването на мъжа си, като се превърна в ентусиазиран поддръжник на идеята за увеличаване на данъците за военни нужди. Кралицата бе крайно недоволна от неочаквания обрат и изключи лейди Далия от списъка на поканените за дегустацията на изискани вина в покоите си. Всичко това ме обърка и озадачи едновременно, но когато най-сетне споделих смущението си със Сенч, той ме смъмри.

— Не забравяй, че ти служиш на краля. Получи задача и я изпълни успешно. Трябва да си доволен от своето представяне: това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Единствено кралят може да планира ходовете на играта. Ние с теб сме само пешки, нищо повече. Но бъди сигурен, че сме сред най-елитните му воини.

Сенч обаче бе принуден да познае и границите на моето послушание. Поиска да срежа едно от сухожилията на коня, чийто притежател трябваше да се забави с още два дни в крепостта. Аз обаче възразих дръзко, уповавайки се на опита от годините, прекарани в конюшнята, че има и други начини да накараш един кон да накуцва, при това без да се прибягва до толкова драстични мерки. И до ден днешен не зная какво си е помислил тогава Сенч. Не каза нищо и ме остави да действам както бях решил и както в много други случаи, запази мнението си само за себе си.

Веднъж на всеки три месеца крал Умен ме викаше в покоите си. Обикновено това ставаше много рано сутрин. Заставах пред него, най-често докато се къпеше в банята или му сресваха косата, за да я пристегнат със златна катарама, която имаше право да носи само кралят, или докато го обличаха. Ритуалът неизменно оставаше един и същ. Той ме оглеждаше внимателно, за да види колко съм пораснал и как се развивам, сякаш бях многообещаващ породист кон. Задаваше ми няколко въпроса, свързани с подготовката ми, и внимателно изслушваше отговорите ми. След това питаше със съвсем обикновен тон:

— Смяташ ли, че изпълнявам моята част от сделката с теб?

— Да, ваше величество — отвръщах аз.

— В такъв случай постарай се и ти да изпълняваш твоята част — бе постоянният отговор. След което ме освобождаваше.

В края на тази година, когато вече се усещаше леденият дъх на зимата, получих и най-трудната си задача. Сенч ме повика в стаята си почти веднага след като бях духнал пламъчето на свещта. Настанихме се на ниската масичка и похапнахме сладкиши. Сенч ме похвали за успешното изпълнение на последната ми задача — която се състоеше в това да обърна наопаки всички проснати на простора ризи, без никой да ме забележи, естествено. Задачата не беше от лесните, най-вече заради пристъпите на непреодолим кикот, които трябваше да потискам, докато я вършех, и най-вече когато се бях спотаил наблизо и прислужниците, които забелязаха последиците от постъпката ми, я отдадоха на действията на някакъв крепостен призрак. Сенч, както обикновено, знаеше всички подробности от случката още преди да му ги разкажа. Уведоми ме, не без видимо задоволство, че майстор Лю, управителят на гладачницата, заръчал да окачат амулети против духове в ъглите на двора.

— Ти имаш дарба, момче — заяви той, разроши косата ми и се засмя доволно. — Започвам да си мисля, че няма задача, с която да не можеш да се справиш. Всъщност скоро ще разберем — добави той.

— Какво е този път?

— Няма да е лесно, дори за някой с умение като твоето.

— Изпитай ме! — предизвиках го аз.

— Защо не след месец-два, когато ще си още по-подготвен? Тази вечер ще ти покажа една игра, дето ще изостри окото и паметта ти. — Той бръкна в една кесия и извади нещо. Разтвори за миг шепата си и я поднесе към очите ми. Вътре имаше разноцветни камъни. После стисна юмрук.

— Имаше ли жълти камъчета?

— Да. Сенч, кажи ми за трудната задача!

— Колко бяха?

— Две, поне толкова видях. Сенч, моля те.

— Възможно ли е да са били повече?

— Възможно, ако някое е било скрито под другите. Хайде, Сенч, не ме измъчвай.

Той разтвори костеливата си ръка и прерови камъчетата с пръст.

— Прав си бил. Само две жълти. Да опитаме ли пак?

— Сенч, мога да го направя.

— Така ли мислиш? Я пак погледни камъчетата. Едно, две, три, затварям шепа. Имаше ли червени?

— Сенч, каква е задачата?

— Червените повече ли бяха от сините? Да ми донесеш един предмет от покоите на краля.

— Какво?!

— Червените камъчета повече ли са от сините?

— Не. Питам за задачата.

— Сгреши, момче! — обяви радостно той и разтвори шепа. — Погледни — три сини и три червени. Поравно са. Трябва да си малко по-бърз.

— И седем зелени. Зная отговора, Сенч. Но… нима искаш да открадна нещо от краля? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Не да откраднеш, само да го заемеш. Като ножицата на Чевръстка. Нямаше нищо лошо, нали?

— Не, освен че щяха да ме напердашат, ако ме бяха хванали. Или по-лошо.

— А, сега пък се боиш да не те хванат. Разбирам. Нали ти казвах, че ти е рано още за подобни изпитания?

— Не се боя от наказанието. Въпросът е, че ние с краля… сключихме договор. — Не знаех как да продължа и го погледнах сконфузено. Сенч знаеше за това — той ме инструктираше лично какво да говоря преди всяка среща с краля. Бях дал клетва за вярност и пред двамата. Нима не разбираше, че ако действам против краля, това ще е нарушаване на клетвата?

— Това е само игра, момче — обясни търпеливо Сенч. — Нищо повече. Една невинна пакост. Не е нещо сериозно, каквото и да си мислиш. Единствената причина, поради която избрах покоите на краля, е, че се охраняват денонощно. Всеки може да открадне ножицата на шивачката. Но сега говорим за трудна и опасна задача — да се промъкнеш в покоите на краля и да вземеш нещо, което му принадлежи. Успееш ли да го направиш, ще повярвам, че не съм си изгубил времето с теб.

— Добре знаеш, че не си си изгубил времето — отвърнах малко припряно. Струваше ми се, че Сенч въобще не разбира за какво говоря. — Чувствам се… като предател. Сякаш използвам всичко, на което си ме учил, за да измамя краля. Сякаш му се надсмивам.

— Охо! — въздъхна Сенч и се облегна в креслото, с усмивка на уста. — Не се притеснявай за това, момчето ми. Крал Умен може да оцени добрия жест и с теб ще е така. Каквото и да вземеш, аз лично ще го върна. Това ще е знак колко добре си подготвен и колко много си научил. Ако толкова те безпокои, вземи нещо съвсем обикновено, не е необходимо да е короната или пръстенът! Избери ако щеш четката за коса, някое късче хартия, може и ръкавицата му. Нищо ценно не искам. Достатъчен е символът.

— Не мога да го направя — отвърнах без колебание. — Или по-скоро, няма да го направя. Няма да крада от своя крал. Посочи ми всеки друг и ще го направя. Помниш ли бележката на Славен? Ето, виждаш ли, мога да се промъкна навсякъде…

— Момче! — каза той и нещо в гласа му ме накара да млъкна. — Не ми ли вярваш? Вече ти казах, че в това няма нищо лошо. Гледай на него като на предизвикателство, а не като че е предателство. И този път ако те хванат, обещавам да се явя лично и да обясня всичко. Няма да бъдеш наказан.

— Не е това — признах откровено. Усещах нарастващото недоумение на Сенч, заради упоритата ми съпротива. Чудех се как да му го обясня. — Обещах да съм лоялен към краля. А това означава…

— Но в тази задача няма нищо нелоялно! — прекъсна ме Сенч. В очите му проблясваха гневни пламъчета. Отдръпнах се уплашен. — Какво се опитваш да кажеш, момче? Че искам от теб да предадеш своя крал? Не ставай глупак. Това е само малко изпитание, моят начин да те преценя и да покажа на краля докъде си стигнал. А ти се опъваш. Опитваш се да прикриеш страха си зад тези приказки за вярност. Момче, ти ме разочароваш. Мислех те за замесен от по-друга мая, инак въобще нямаше да се захващам с теб.

— Сенч! — подхванах аз почти завладян от ужас, но той викна:

— По-добре си върви в леглото, момче! И помисли върху това колко жестоко ме обиди тази нощ. Как можа да си помислиш, че ще искам от теб да измениш на верността ти към краля? Пълзи надолу по стълбите, малък червей такъв. А следващия път, когато те повикам… ако въобще някога те повикам пак, бъди готов да ми се подчиняваш във всичко. Или не ми се мяркай пред очите. Сега си върви!

Никога не ми беше говорил по този начин. Не помнех въобще някога да ми е повишавал тон. Когато се надигнах, имах чувството, че съм пламнал от треска. Обърнах се и се подпрях на креслото. Но все пак продължих към вратата, неспособен да направя нищо друго. Сенч, човекът, превърнал се в опора на моя живот, накарал ме да повярвам в собствената ми значимост, ме прогонваше. Лишаваше ме не само от одобрението си, но и от надеждата, че ще постигна нещо важно в моя живот.

Препъвайки се заслизах надолу по стълбите. Никога досега не ми се бяха стрували толкова дълги и студени. Долната врата изскърца зад мен и се озовах в непрогледен мрак. Намерих пипнешком пътя до леглото, но дори завивките не можеха да ме стоплят, нито сънят ме споходи през онази нощ. Мятах се в мъчителна агония. Най-лошото беше, че не можех да се накарам да съжалявам за решението си. Знаех, че нямам сили да направя онова, което Сенч искаше от мен. Което означаваше, че щях да го загубя. Без неговите инструкции вече нямаше да съм ценен за краля. Но не това бе най-мъчителното, а страхът от раздялата със Сенч. Не можех да си представя, че отново ще остана сам. Завръщането към скучното и еднообразно ежедневие ми се струваше невъзможно.

Отчаяно се опитвах да измисля нещо, но не намирах никакъв отговор. Можех да отида пред покоите на краля, да покажа иглата, да поискам да ме пуснат при него и да му разкрия своята дилема. Но какво щеше да каже той?

Дали щеше да сметне, че съм просто глупаво момче? Щеше ли да каже, че е трябвало да се подчиня на Сенч? Или, което бе още по-лошо, да ме похвали, че съм отказал, но да се разсърди на Сенч? Твърде сложни въпроси за ума на едно момче — и нито един отговор.

Когато утрото най-сетне настъпи, се надигнах уморено от леглото и слязох както обикновено при Бърич. Заех се със задачите с мрачна неохота, която скоро беше забелязана. Трябваше да отговоря дали не съм се разболял и какво ми е. Обясних, че не съм спал добре, след което Бърич ме остави на мира. Толкова бях разсеян през този ден, че позволих на едно от по-малките хлапета да ме халоса с дървения меч по главата. Ход ни се скара и на двамата за невниманието, а на мен нареди да поседна на една пейка.

Когато най-сетне се върнах в крепостта, главата ми бумтеше, а краката ми трепереха. Прибрах се в стаята, защото усещах, че не ще мога да понеса глупавите разговори в столовата. Проснах се на леглото, с намерение да подремна малко, но вместо това съм заспал дълбоко. Събудих се чак в късния следобед и веднага си представих как ще ме сгълчат, че съм пропуснал по-голямата част от заниманията. Но дори тази мисъл не беше достатъчна да ме накара да стана и аз отново заспах. Следващия път ме събуди една от прислужниците, пратена от Бърич да провери дали съм добре. Отпратих я с обяснението, че имам разстройство и ще си остана в стаята, докато ми мине. След това се опитах отново да заспя, но не можах. С настъпването на нощта в стаята ми се възцари мрак и крепостта постепенно затихна. Лежах в мрака и чаках да ме повикат. Но какво щях да направя, ако вратата наистина се отвореше? Не можех да тръгна със Сенч, нито да не му се подчиня. Кое щеше да е по-лошо — да не ме потърси, или да дойде и аз да откажа да го последвам? Продължавах да съм раздвоен чак до зазоряване. Никой не ме повика през онази нощ.

Дори сега не обичам да си припомням следващите няколко дни. Влачех се през тях потиснат и болен, и толкова нещастен, че не можех нито да ям, нито да пия. Не успявах да се съсредоточа върху нито една задача и понасях наказанията на учителите с мрачно примирение. Имах постоянно главоболие и стомахът не ми даваше покой, поради което не проявявах никакъв интерес към храната. Самата мисъл за ядене ме караше да се чувствам отвратително. Бърич ме изтърпя два дни, преди да ме подгони с неговите билки и лечебни отвари, от които взех да повръщам неспирно. Караше ме да си плакна устата със сливово вино, но от него гаденето ми се усилваше. Накрая, за моя изненада, ме отведе в стаята си и ми нареди да остана там и да си почивам. Вечерта ме придружи до столовата и ме накара да изпия един бульон и да хапна резен хляб. Готов беше да ме върне в стаята си, но аз упорито настоях да си легна в леглото. Истината беше, че се надявах Сенч да ме потърси след стъмване, но само прекарах поредната безсънна нощ, която допълнително задълбочи мъченията ми.

Следващото утро бе най-сивото в живота ми. Изтърколих се от леглото, прекалено слаб да надвия нещастието си. Всички възможни решения ми се струваха напълно неприемливи. Главоболието ми беше още по-нетърпимо. Легнах пак и затворих очи, но сънят не идваше. Чувах гласове, или по-скоро един глас, който сякаш спореше със себе си: „Искаш да го прекършиш, както прекърши и предишния, нали?“ — мърмореше той гневно. „Ти и твоите тъпи изпитания!“, а после: „Не зная как иначе. Трябва да съм сигурен, че ще мога да му се доверя. Гласът на кръвта ще покаже. Ще изпитаме куража му.“ „Куража му! Искаш безгласно оръдие, което да ти се подчинява сляпо!“ И малко по-тихо: „Не ми говори за кръв и наследство. Спомни си кой съм аз за теб! Не за неговата и за моята преданост се безпокои тя.“

Гневните гласове утихнаха, превърнаха се отново в един глас, тънък, почти писклив. Опитах се да повдигна клепачи. Стаята ми се беше превърнала в сцена на ожесточен спор между Бърич и госпожа Чевръстка, която, изглежда, ме защитаваше. Бе донесла пълна кошница, от която се подаваха гърлата на няколко шишета. Миризмата на синап и лайка бе толкова неприятна, че едва не повърнах. Бърич стоеше непоклатимо между нея и леглото. Беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му се бе свила Лиска. Думите на Чевръстка отекваха в главата ми като хвърлени камъни:

— В крепостта… тези чисти чаршафи… знам всичко за момчетата… това миризливо куче…

Не чувах какво й отвръща Бърич. Стоеше там и я гледаше.

По-късно си тръгна, но Лиска остана до леглото ми, дори се покатери в краката ми. Следващия път, когато отворих очи, вече се зазоряваше. Бърич ме повдигна несръчно от възглавницата и я обърна откъм хладната страна, после приседна до мен на леглото.

— Фиц, не зная какво ти е, но такова нещо досега не съм виждал. Във всеки случай, каквото и да е то, не е нито в червата ти, нито в кръвта. Ако беше малко по-голям, щях да заподозра, че си се влюбил. Държиш се като войник след тридневен запой, но не си пил нито глътка. Момче, какво става с теб?

Гледаше ме с искрена тревога, по същия начин, по който гледаше някоя закъсала жребна кобила или прободено от глиган ловно куче. Опитах се да надникна вътре в него.

Както винаги стената си беше на мястото и само Лиска изскимтя неспокойно и премести муцунка на другата си лапичка. Накрая реших да поговоря за това, което ме измъчва, без да споменавам Сенч.

— Самотен съм — признах и това ми прозвуча като оплакване.

— Самотен ли? — сбърчи вежди Бърич. — Фиц, аз съм до теб. Как можеш да кажеш, че си самотен?

С което разговорът приключи още преди да е започнал. По-късно той ми донесе храна, но не настоя да се храня. Тази нощ Лиска остана да ме пази. Питах се как ли ще реагирам, ако тайната врата се отвори, но същевременно си повтарях, че няма за какво да се безпокоя. Защото вярвах, че вратата вече никога няма да се отвори.

Отново настъпи утрото. Лиска ме побутна и изтича при вратата. Твърде измъчен, за да ме е грижа дали Бърич няма да ме залови, аз надникнах в нея и открих глад, жажда и препълнен пикочен мехур. Навлякох един халат и я изведох до двора, после отидох в кухнята да взема нещо за закуска. Готвачът се зарадва да ме види на крака, както и други, дошли в този ранен час. Лиска получи шест кокала от нощното пиршество, а на мен готвачът предложи прясна шунка с яйца. Апетитът на Лиска ми подейства заразително и скоро вече нагъвах лакомо от още топлия тиган, пришпорван от изострените сетива на животното.

След закуската кучката ме отведе в конюшните и макар че предвидливо изтеглих ума си от нейния, преди да влезем вътре, се почувствах странно ободрен от нашия контакт. Бърич ме огледа внимателно, погледна Лиска, изсумтя нещо и ми подаде бутилка мляко и биберон.

— Няма нещо в главата на човек — рече ми той, — което да не може да бъде излекувано с работа и грижа за някой друг. Една от плъховите кучки роди преди две нощи и най-малкото от кутретата отказва да се храни. Погрижи се да не умре от глад до вечерта.

Кутрето беше наистина съвсем дребно и грозно, с розова кожа, която прозираше през рядката козина. Беше стиснало очи, твърде слабо и отпуснато, за да се интересува от околния свят. Опашката му беше дълга и тънка, досущ като на плъховете. Имаше розово хлътнало коремче. Бърич ми беше разказвал за плъховите кучета — че можели да увиснат на носа на някой побеснял бивол и да си останат там, каквото и да направи. Изглежда, ги уважаваше заради упоритостта и издръжливостта им, макар че единственото, за което се използваха, бе да ловят плъхове из конюшните и близките полета. Прекарах там цялата сутрин и си тръгнах доволен от себе си, след като успях да напълня коремчето на кутрето с мляко. Следобедът премина в почистване на яслите. Бърич се навърташе край мен и ми измисляше нова работа веднага щом приключех с предишната. Не говореше много, не ми задаваше въпроси, но все беше наблизо — сякаш за да не ми даде повод да се оплаквам от самотата си. Привечер отново се върнах при кутрето и го нахраних — и с радост установих, че е по-силно от сутринта. Докато се любувах на розовото му носле и на сладките усещания, които долавях в ума му, Бърич се наведе към мен пред една от преградите и ме тупна по главата.

— Хайде стига вече — предупреди ме той. — Това не е занимание за човек. А и няма да реши проблемите в главата ти. Върни кутрето на майка му.

Така и направих, макар и с известна неохота, въпреки че не бях съвсем сигурен в думите на Бърич. Струваше ми се, че едно докосване до топлия и чист свят на кутрето ще ми възвърне поне частица от изгубените сили.

Тази вечер Бърич ме заведе във войнишката столова, където маниерите бяха непосредствени, а разговорите — грубовати. Беше ми много по-приятно, отколкото в залата, макар че никой не ми поднасяше храна. Бърич гледаше дали се храня, а след това двамата приседнахме на стълбището пред вратата. Аз пих бира и вино и за пръв път той ме окуражаваше да продължавам. Не след дълго готвачката намина да ни види и се скара на Бърич, че позволява на едно малко момче да свиква с алкохола, но си спечели един от онези погледи, с които бях запомнил Бърич през първите дни от запознанството ни, и бързо се махна.

Тази вечер той ме отведе до стаята, помогна ми да се съблека, след това ме нагласи в леглото и метна завивките върху мен.

— Спи сега, а утре ще правим същото. И така нататък, докато не се оправиш и ме прогониш онова, което те яде отвътре.

После духна свещта и излезе. Главата ми се въртеше, а тялото ме болеше от упорната работа. Но въпреки това не можех да заспя. Вместо това заплаках. Алкохолът бе отпуснал нервите ми и аз оставих сълзите да се стичат по бузите ми. Усетих как всичко, което съм стискал в себе си, тръгва навън като неудържима лавина и се разревах с цяло гърло, толкова силно, че не след дълго не можех да дишам. Сигурно съм изплакал всички сълзи, които бях събирал в себе си, откакто майка ми и баща ми се бяха отказали от мен.

— Сам! — отрониха устните ми и изведнъж почувствах, че нечии ръце ме прегръщат и ме стискат здраво.

Сенч ме държеше в прегръдката си и ме полюшваше, сякаш бях бебе. Дори в мрака можех да позная костеливите му ръце и миризмата на билки. Още невярващ, аз се вкопчих в него и отново заплаках, докато не прегракнах и от устата ми не можеше да излезе нито звук.

— Ти беше прав — повтаряше той и галеше косата ми. — Ти беше прав. Това, което исках от теб, не беше правилно и ти не сбърка, като ми отказа. Повече няма да те подлагам на това изпитание. Не и аз. — И когато най-сетне се успокоих, излезе за малко и ми донесе чаша с топла ароматна напитка, почти безвкусна като вода. Опря чашата в устните ми и аз изпих съдържанието й, без да задавам въпроси. След това се отпуснах и заспах. Дори не помня кога Сенч е излязъл от стаята.

Събудих се на сутринта и се представих на Бърич, след като си похапнах здравата. Този ден всичко ми се удаваше лесно и не можех да разбера защо Бърич е станал с кисело настроение и главобол. Само веднъж го чух да мърмори нещо като „и ти като баща ти не знаеш що е махмурлук“, след което бях освободен по-рано, с троснатата забележка да вървя да си свиркам някъде другаде. След три дни бях повикан при крал Умен. Вече беше облечен и на масичката пред него беше сервирана закуска, с прибори за двама. Щом се появих, той отпрати прислугата и ми нареди да седна. Настаних се на столчето срещу него и без да ме пита дали съм гладен, кралят ми оказа невъобразимата чест да ми сервира със собствените си ръце. Бях толкова развълнуван от неочакваната му постъпка, че се хранех с огромна неохота. Кралят говореше за различни вкусни ястия и не каза нито дума за нашата сделка и взаимните обещания във вярност. Когато видя, че съм приключил със закуската, той също побутна чинията си встрани и каза с видимо неудобство.

— Идеята беше моя. — Каза го почти сърдито. — Не беше негова. Той въобще не я одобряваше. Аз настоях. Не можех да рискувам, дори с теб. Но му обещах, че ще узнаеш истината от моите уста. Обещах му също повече да не искам подобни неща от него. Ти също имаш кралската ми дума.

И махна с ръка в знак, че мога да си вървя. Изправих се бавно и в същия миг взех сребърния гравиран нож, който той използваше за белене на плодове. Погледнах краля право в очите и същевременно пуснах ножа в ръкава си. Кралят се облещи, но не каза нито дума.

Сенч ме повика две нощи след тази среща. Уроците ни бяха възобновени, сякаш въобще не бе имало прекъсване. Той говореше, аз го слушах, а в промеждутъците играехме с разноцветните камъчета — нито веднъж не сбърках. Даде ми една малка задача и после двамата се посмяхме на местни шеговити случки. Показа ми как катерицата Слинк танцува, за да получи наденица. Всичко беше както някога. Но преди да напусна стаята му в онази нощ, аз се приближих до огнището, извадих безмълвно сребърния нож и го поставих върху перваза отгоре. Всъщност не го поставих, а го забих в дървото. След това излязох — без да чакам думите му, дори без да го погледна. Никога не говорихме за това.

Предполагам, че ножът още стои там.