Робин Хоб
Тайните на занаята (3)

3
Съглашение

Първоначалният произход на Умението вероятно ще остане завинаги забулен в тайна. Склонността към неговото овладяване е неразривно свързана с кралската фамилия, ала това съвсем не значи, че то се среща само сред нейните наследници. Изглежда, вярно е онова, което казват хората: „Когато морската кръв се смеси с кръвта от равнините, тогава Умението ще процъфти“. Интересно е да се отбележи, че жителите на Външните острови нямат предразположение към Умението, също както и потомците на първите обитатели на Шестте херцогства.

Дали светът е така устроен, че всички неща търсят ритъм и в този ритъм — спокойствие? На мен поне винаги ми се е струвало, че е така. Всички събития, независимо колко потресаващи или необясними са, губят своето значение дни след появата си, разредени от ежедневната рутина на живота. Хората отиват на бойното поле да дирят ранени сред избитите, но по пътя спират, за да кихнат, да се прокашлят, да си издухат носа и дори вдигат поглед към небето, за да проследят ято птици. Виждал съм селяни да засяват нивите си дори когато на миля от тях се сражават армии.

Така стана и с мен. Понякога си спомням с почуда за онова малко момче. Отделен от майка си, отведен в непознат град, изоставен от баща си, оставен на грижите на един суров човек, който прекъсна безапелационно връзката ми с най-любимото ми същество, аз преодолях треската на болестта и отново се хвърлих с неистово любопитство в живота. За мен това означаваше да ставам, когато Бърич ме буди, да го следвам до кухнята и да ям в негова компания. След това му бях като сянка. Вече рядко ме изпускаше от очи. Навъртах се край него, зяпах, докато той се справяше със задълженията си, и понякога му помагах в някои по-дребни задачи. Вечеряхме в стаята си и той се грижеше да спазвам добрите маниери на масата. След това ме оставяше в компанията на огъня и излизаше. Странно е, като си помисля, че в подобен ритъм минаха почти три години.

Научих се да се оправям така, както се справяше с баща си Моли — крадях по малко време за себе си в дните, когато вземаха Бърич да помага по време на лов, или ако се ожребваше някоя кобила. Понякога се измъквах след като се прибираше солидно пийнал, но това бяха рисковани начинания. Всеки път, когато се озовавах на свобода, бързах да се върна при старите си приятели в града и оставах с тях толкова дълго, колкото ми стискаше. Липсваше ми Носльо, сякаш някой бе отрязал част от мен, но нито веднъж не дръзнах да споделя това с Бърич.

Като си помисля, вероятно тогава Бърич е бил точно толкова самотен, колкото и аз. Рицарин не му позволи да го последва в неговото изгнание. Вместо това го остави да се грижи за един безименен копелдак, който на всичко отгоре притежаваше склонност, почти граничеща с перверзност. Дори след като кракът му заздравя, Бърич не можеше нито да язди, нито да върви както някога — твърде тежко бреме за човек като него. Никога не го чух да се оплаква, не мога и да си представя, че би го направил. Двамата с него бяхме затворници на самотата си и вечер, когато очите ни се срещаха, всеки от нас обвиняваше мълчаливо другия за съдбата си.

Времето лекува всяка болка и докато месеците и годините се търкаляха, аз постепенно започнах да забравям преживените страдания. Привързах се към Бърич, подавах му, каквото поиска, преди още да го е произнесъл на глас, почиствах след заниманията му с неговите питомци, носех прясна вода на ловните соколи и риех изпражненията на кучетата и конете. Хората свикнаха с мен и престанаха да ми обръщат внимание. Постепенно и Бърич свали зоркия си поглед от мен. Излизах и се връщах свободно, но все още се стараех да не разбере за подвизите ми из града.

В крепостта имаше и други деца, много от тях мои връстници. Някои дори ми бяха роднини — втори или трети братовчеди. Ала не се сприятелих с никой от тях. Не се държаха зле с мен, просто аз съществувах извън техния кръг. Ето защо, въпреки че понякога не виждах с месеци Дирк, Моли или Кери, те си оставаха най-близките ми приятели. По време на скиторенията ми из крепостта и в зимните нощи, когато всички се събираха в Голямата зала, за да слушат песните на менестрелите или да гледат куклени представления, аз бързо узнах къде съм добре дошъл и къде — не.

Избягвах да се мяркам пред очите на кралицата, защото тя неизменно намираше пропуски във възпитанието ми, за които естествено укоряваше Бърич. Принц Славен също се оказа източник на неприятности. Макар да беше мъж с положение, той не се стесняваше да ме срита от пътя си, дори ако клечах някъде и си играех хрисимо. Открих, че е способен на дребнави заяждания и е отмъстителен — нещо, което въобще не можех да кажа за брат му — Искрен. Вярно, че принц Искрен рядко ме забелязваше, но затова пък винаги протягаше ръка да разроши косата ми и ми подхвърляше някоя дребна монета. Веднъж един слуга донесе в стаята на Бърич някакви малки дървени играчки — войничета, каляска и коне, покрити с олющена боя. Имаше и бележка от Искрен, че ги открил на дъното на някакъв сандък и се надявал да ги харесам. Не помня да съм се радвал толкова на друг подарък в онези години.

Коб от конюшните беше друг източник на неприятности. В присъствието на Бърич се държеше с мен любезно, дори приятелски, но останехме ли сами, ми даваше да разбера, че не желае да му се мотая в краката, когато работи. С течение на времето открих, че ми завижда, задето Бърич ми обръща повече внимание, отколкото на него. Не се държеше лошо, нито веднъж не ми посегна, нито ми се скара. Но усещах, че съм му неприятен и че ме избягва.

Виж, затова пък ратниците обичаха да ме закачат и се държаха приятелски, но не можеха да заместят другарите ми от града, просто защото нямахме общи интереси. Оставяха ме да гледам как играят на зарове и да слушам разказите им, но това бяха само редки часове в дългите дни на самота. Бърич не ми забраняваше да се навъртам край тях, но държеше да разбера, че това му е неприятно.

И така — хем бях част от обществото на крепостта, хем се чувствах извън него. Едни избягвах, други гледах, на трети се подчинявах. Но към никого не се чувствах привързан.

Една сутрин, когато бях на десет, си играех под масата на Голямата зала. Беше още рано и след продължилото до късно през нощта празненство в залата цареше спокойствие. Бърич се беше напил до забрава. Почти всички — господари и прислуга, бяха още в леглата и кухнята още не беше отворила врати, за да приеме сутрешните гладници. Масите на Голямата зала бяха отрупани с остатъци от късната гощавка. Имаше купи с ябълки, чинии с лоясало месо, резенчета сирене — накратко, изобилие за едно малко момче. Кучетата вече бяха отмъкнали по-големите кокали и бяха оставили на кутретата да се боричкат за дребните. Бях си взел една чиния с лакомства под масата и я споделях щедро с кученцата край мен. След смъртта на Носльо внимавах Бърич да не ме заподозре в привързаност към което и да било от тях. Все още не разбирах кое го бе разгневило тогава, но не исках да рискувам живота на някое невинно пухкаво създание, само за да узная истината. Тъкмо подавах къс месо на едно кутре, когато чух стъпки по покрития с червен килим под на Залата. Двама мъже тихо обсъждаха нещо.

Взех ги за прислужници от кухнята, дошли да почистят. Показах се изпод масата, за да попълня запасите си от храна, преди да се захванат за работа.

Но двамата, които спряха и ме погледнаха втрещено, не бяха прислужници. Пред мен стоеше старият крал — моят дядо, а на крачка зад него бе спрял принц Славен. Ако се съдеше по подпухналите му очи, все още не беше преодолял последствията на шумната нощ. Зад тях подскачаше шутът на краля, който замръзна и се ококори в мен с престорено изражение на почуда и уплаха. Беше наистина чудато същество, с бледа сипаничава кожа и кой знае защо, не смеех да го погледна. За разлика от принца, крал Умен беше съвсем бодър, с ясен поглед, гладко сресана коса и брада и безупречни одежди. За миг той ме изгледа изненадано, после въздъхна:

— Виждаш ли, Славен, стана точно както ти казвах. Възможността ти се предоставя сама, достатъчно е само да я видиш и да се възползваш от нея. Пропуснеш ли и обаче, втора може и да няма. Защото младостта, с нейната неизчерпаема енергия, за съжаление не е вечна.

Той ме заобиколи, като продължаваше да говори, а Славен ме изгледа навъсено с кръвясалите си очи. Небрежно махване на ръката трябваше да ми подскаже, че съм нежелан тук. Кимнах, че съм разбрал, но все пак огледах масата и прибрах две сочни ябълки. Тъкмо вдигах чинията, когато кралят внезапно се обърна и ме посочи. Кралският шут замря в комична имитация на жеста му. Аз застанах като вкопан.

— Погледни го — произнесе старият крал. Славен ме погледна. Не смеех да мръдна.

— Какво мислиш за него?

Принц Славен изглеждаше смутен.

— За него ли? Това е Фиц. Копелето на Рицарин. Дошъл е да открадне нещо, както винаги.

— Глупак — рече с усмивка кралят. Шутът помисли, че става дума за него и се усмихна угоднически. — Да не си си запечатал ушите с восък? Не чуваш ли нищо от онова, което ти казвам? Не исках да ми казваш кой е това, а какво смяташ да правиш с него. Погледни го само — млад, кипящ от жизненост, силен. Във вените му тече също толкова кралска кръв, колкото и в твоите, само дето се е родил на друго място. Е, какво е той според теб? Оръдие? Оръжие? Приятел? Враг? Или ще го оставиш да се навърта наоколо, докато някой реши да го използва срещу теб?

Славен примижа, вдигна глава към тавана и въздъхна. Усетих едно от кученцата да се търка в крака ми.

— Копелето ли? Та той е още хлапе.

Старият крал въздъхна.

— Днес. Тази сутрин, сега, той е дете. Но следващия път, когато го срещнеш, ще бъде момък, после мъж и тогава ще е твърде късно да го изваеш такъв, какъвто ти трябва. Но вземеш ли го сега, ще бъде податлив като глина и ще можеш да разполагаш с лоялността му. Вместо забравено от всички копеле, което — при определени обстоятелства — току-виж си направило устата за трона, той ще стане паж, оръженосец, плът от плътта на нашата фамилия. Копелето, синко, е нещо уникално. Постави пръстен с кралски печат на ръката му и ще разполагаш с дипломат, на когото никой чуждоземен владетел не би посмял да откаже. Можеш да го пратиш там, където е опасно да стъпва принц, без да рискуваш живота на наследника. Да го размениш за заложник. Да го проводиш при непокорни съюзници. Да му възложиш тайна и опасна мисия. Дипломацията на кинжала.

При последните думи на краля Славен се ококори, после каза така, сякаш е глътнал сух залък.

— И смееш да говориш за тези неща пред момчето? Че може да го използваш като оръдие? Не се ли страхуваш, че ще си припомни думите ти, когато порасне?

Крал Умен се засмя и смехът му отекна в стените на пустата зала.

— Да си ги спомни? Разбира се, че ще си ги спомни. Погледни очите му, синко. Той е интелигентен и може би има наклонност към Умението. Не съм глупак, че да го лъжа. Още по-глупаво би било да започна обучението му без необходимите обяснения. Защото тогава умът му ще остане открит за всяко семенце, което попадне там. Така ли е, момче?

Той ме изгледа строго и аз осъзнах, че отвръщам на погледа му. Изведнъж открих, че в очите на човека, който ми беше дядо, макар така и да не го бе признал, виждам силна, непоклатима искреност. В тях нямаше състрадание, но въпреки това си дадох сметка, че на този човек винаги може да се разчита. Кимнах бавно.

— Ела тук.

Приближих се колебливо към него. Когато спрях, той се отпусна на коляно, за да ме гледа право в очите. Шутът мълчаливо коленичи до нас, като местеше очи от моето лице към неговото. Славен ни гледаше втрещено. Кралят взе чинията от ръката ми и я остави на кутретата, които се навъртаха край мен. След това извади от диплите на копринения си шал сребърна игла и внимателно я забоде на ризата ми.

— Сега си мой — каза той тържествено. — Вече няма да ти се налага да се храниш с останките от чужди гощавки. Аз ще се грижа за теб и Бога ми — ще го правя добре. И ако някой, който и да било — мъж или жена, — се опита да те обърне срещу мен, като ти предложи повече, отколкото ще ти давам, ела и ми кажи за това и аз ще ти дам двойно. Никога няма да ти обърна гръб, нито ще ти дам повод да ме мразиш. Вярваш ли ми, момче?

Кимнах мълчаливо, както вече ми бе станало навик, но той продължи да ме изследва с кафявите си очи.

— Да, господарю.

— Добре. Скоро ще се разпоредя за съдбата ти. Гледай да спазваш заповедите ми. Ако някоя от тях ти се стори странна, посъветвай се с Бърич. Или с мен. Просто ела при вратата на покоите ми и си покажи иглата. Незабавно ще те допуснат.

Погледнах червения камък; който се гушеше в сребърен обков.

— Да, господарю.

— Ах — въздъхна той и долових следа от съжаление в гласа му. Той откъсна поглед от мен и едва сега отново осъзнах къде се намирам и че Славен продължава да ме гледа с отвращение. Кралят се изправи и шутът го последва като сянка. Когато се извърна с гръб към мен, почувствах по гърба ми да пробягват тръпки, като че ли някой ми бе свалил дрехите. За пръв път изпитвах върху себе си действието на Умението, при това в ръцете на истински майстор.

— Не одобряваш, нали, Славен? — попита небрежно кралят.

— Моят крал може да постъпва както желае.

Крал Умен въздъхна.

— Не за това те питах.

— Майка ми, кралицата, със сигурност няма да е съгласна. Фаворизирането на момчето би могло да означава, че е признато. Хората ще почнат да си мислят какво ли не.

— Глупости! — възкликна кралят засмяно.

— Господарю — продължи малко по-развълнувано Славен, — помисли си само колко ще е разгневена майка ми. Кралицата…

— Кралицата не одобрява нито една моя постъпка от години. Но аз отдавна не й обръщам внимание. Нека мърмори, нека ме заплашва, че ще се върне във Фароу и отново ще стане херцогиня. Нека заплашва, че стига само да пожелае и Фароу ще се вдигне на бунт, а след него и Тилт, и че ще си направи отделно кралство.

— В което аз може да стана крал! — добави заплашително Славен.

Кралят кимна.

— Да, зная, че посажда подобни идеи в ума ти. Слушай, момче. Тя може да плаши слугите и придворните, но не очаквай повече от това. Защото дълбоко в себе си си дава сметка, че е по-добре, ако е кралица на мирно кралство, отколкото херцогиня на разбунтувано херцогство. А Фароу, приятелю, няма никакви причини да въстава срещу мен, освен глупавите идеи в главата й. Майка ти едва ли ще позволи амбициите да надделеят над възможностите й. Това е най-голямата грешка, която би допуснал един владетел.

Долавях затихващите вълни на гнева на Славен, който бе свел поглед към пода.

— Върви с мен — нареди му кралят и той го последва послушно. Но погледът, който ми хвърли, бе изпълнен със злоба.

Проследих ги с очи. Усещах странна, ехтяща болка. Чуден човек. Аз бях копеле, но той можеше да ме признае за свой внук, а вместо това предпочиташе да купи лоялността ми. Изведнъж забелязах, че шутът е спрял при вратата. За миг ме погледна, сетне направи неразбираем жест с малките си ръце — дали беше подигравка, или благословия? След това се усмихна, изплези ми се и затича след краля.

Въпреки кралските обещания предпочетох да натъпча джобовете на кафтана си с храна. Останалото хвърлих на кутретата. Закуската се оказа по-голяма, отколкото бях свикнал, и часове след това стомахът ми мъркаше в доволно безгрижие. Надявах се, че кралят ще забрави думите си, но не познах.

Цял ден се чудех какви последици може да има тази среща. Можех да си спестя усилията, защото веднага щом се прибрах, Бърич вдигна глава от юздите, които поправяше, и втренчи поглед в мен. Не каза нищо. Нещо се беше променило и недвусмислено го усещах. Откакто изчезна Носльо, в мен се загнезди увереността, че Бърич разполага със сила над живота и смъртта — моя включително — и че би могъл да постъпи с мен точно така, както постъпи с кученцето.

— Тъй — каза той и това бе само встъпление в разговора. — Ето че се напъха в очите на краля. Привлече значи вниманието му. Добре. Защото той вече знае какво иска да направи с теб. — Той въздъхна и потъна в умислено мълчание. За миг ми се стори, че ме съжалява. Но скоро разговорът продължи.

— Наредиха ми утре да ти избера кон. Кралят смята, че ще е най-подходящо да е някой млад и че аз трябва да го тренирам за теб. Все пак го убедих да изберем някое по-улегнало животно. Имам си свои причини да не ти позволявам да се сближаваш с млади животни… те са много по-податливи. Все пак искам и ти да внимаваш какво правиш и накъде насочваш мислите си. Разбираш ли за какво говоря?

Побързах да кимна.

— Отговаряй ми, Фиц. Използвай езика, когато общуваш с господари и наставници.

— Да, господарю.

— Сега вече ще ставаш със слънцето, момче. Сутрин аз ще се занимавам с теб. Искам не само да се научиш да яздиш, но и да се грижиш за коня си. Искам да се научиш да командваш кучетата и да ги подчиняваш на волята си. Ще те науча как да го правиш, без да използваш ума си. — Той подчерта последните думи и направи пауза, за да подсили значението им. Сърцето ми подскочи, но въпреки това кимнах и произнесох:

— Да, господарю.

— Следобедите са за оръжия и прочее. Вероятно и за умението, като му дойде времето. През зимните месеци ще имаш и занимания на закрито. Писмо, четмо, числа, езици. История също. Нямам представа за какво ще ти трябват, но гледай да се учиш добре, защото инак ще разгневиш краля. А той не е човек, който прощава лесно. Най-умното, което можеш да направиш, е да не му се набиваш в очите. Да знаех само, щях да те предупредя по-рано.

Той се изкашля, после продължи:

— А, още нещо, което също няма да е както досега. Вече ще разполагаш със собствена стая. Горе, в крепостта, където спят благородниците.

— Какво? — подскочих аз. — Собствена стая?

— А, значи можеш да говориш, когато ти отърва. Чу ме добре, момче. Ще имаш собствена стая горе в крепостта. А аз най-сетне ще разполагам с моята — добави той, може би малко натъжено. — Утре ще ти вземат мерки за нови дрехи. И ботуши. Макар че, ако питаш мен, не виждам смисъл да се слага ботуш на крак, който още расте…

— Не искам да ми дават стая горе. — Колкото и потиснат да се чувствах от съжителството си с Бърич, го предпочитах пред този нов и непознат живот. Представях си голямо каменно помещение с витаещи из ъглите сенки.

— Искаш или не, вече я имаш — обяви непреклонно Бърич. — Пък и отдавна ти беше време. Ти си син на Рицарин, дори и да си заченат в грях, и не е редно да живееш в конюшня.

— Но аз нямам нищо против.

— Брей, брей — завъртя глава Бърич. — Ама че сме разговорливи тази вечер.

— Но нали ти живееш тук — възразих аз. — Защо да не мога и аз?

— Аз не съм незаконен син на принца — посочи той. — Свиквай с мисълта, че ще живееш в крепостта.

Погледнах го крадешком. Говореше с наведена глава.

— Какво ли не бих дал да съм като другите. Да ме оставят на мира, за да мога да живея там, където ми харесва…

— Уф… — въздъхна той. — Ела тук, Фиц. Ела при мен, момче.

И аз се приближих към него като послушно кученце до единствения господар, който е имало. Той ме потупа по гърба, разроши перчема ми и ме погали, сякаш наистина бях любимото му куче.

— Не се плаши. Няма нищо, от което да се страхуваш. Пък и никой не е казал, че трябва да нощуваш на всяка цена в крепостта. Предадоха само, че са ти осигурили стая. Понякога, когато е спокойно, ще прескачаш насам. Нали, Фиц? Това как ти се струва, момчето ми?

— Ами… добре — промърморих аз.

Но през следващия месец промените в живота ми следваха една след друга като капки на пороен дъжд. Още на следващия ден Бърич ме събуди в ранни зори. Изкъпах се с негова помощ, след това той ми подряза перчема, а отзад завърза косата ми на плитка, както я носеха мъжете от крепостта. Каза ми да се облека в най-хубавите си дрехи, след това поклати недоволно глава, установил, че са ми омалели. Накрая сви рамене и заяви, че не може да се направи нищо.

Отидохме в конюшните и той ми посочи кобилата, която отсега щеше да е моя. Имаше черна грива и опашка, сякаш беше преминала през облак сажди. И се казваше така — Сажда. Беше спокойно животно, добре сложено и израсло в грижовни ръце. В момчешките си мечти се бях надявал на нещо по-героично. Но какво да се прави, Сажда беше моят кон. Опитах се да скрия разочарованието си, но Бърич го беше доловил.

— Не ти харесва, а? Фиц, не подценявай Сажда заради външния й вид. Искам да се държиш с нея както подобава. Досега я тренираше Коб, бяха му възложили да я подготви за надбягвания.

Бърич пригоди едно старо седло за мен — заяви, че нямаме време да чакаме, докато направят друго по поръчка. Сажда пристъпваше наперено и се подчиняваше безпрекословно на командите, които й подавах чрез юздите. По темперамент и ум ми приличаше на спокойно езеро. Ако въобще имаше някакви мисли, те не бяха за онова, което правехме, но Бърич ме следеше твърде внимателно, за да не ми позволи да започна да общувам с нея. Ето защо я управлявах на сляпо, като й говорех само чрез коленете и юздите и като премествах тежестта си. Не бях свикнал с подобен род физически усилия и се изморих още преди края на първия урок и Бърич го забеляза. Което обаче не му попречи да ме накара да я почистя и избърша, а след това да почистя и седлото. Позволи ми да отида в кухнята едва след като гривата и опашката й бяха сресани, а седлото — излъскано до блясък.

Но когато понечих да се затичам към вратата на кухнята, почувствах тежката му ръка на рамото си.

— Вече нямаш работа там — каза той. — Може да е добре за ратниците и градинарите, но благородниците се хранят в гостната, където ги обслужва прислуга. От днес ще ядеш там.

След което ме отведе в мъждиво осветена стая, в която имаше голяма маса и още една, по-малка — поставена на челно място. На масата бяха подредени най-различни ястия, а около нея бяха насядали благородници в различни стадии на солидно похапване. Защото когато кралят и кралицата не бяха на челната маса, никой не спазваше приетите формалности.

Бърич ме настани на едно свободно място от лявата страна. Бях гладен и без да обръщам внимание на любопитните погледи, се заех да задоволявам апетита си. Ястията идваха направо от кухнята, поради което бяха топли и ароматни. Само че подобни неща едва ли биха направили впечатление на едно малко момче, особено когато е изгладняло.

След като се натъпках до пръсване, мислите ми се насочиха към някое песъчливо и слънчево местенце, където да прекарам известно време в дрямка. Понечих да стана от масата, но в същия миг зад мен застана едно момче от прислугата и каза:

— Господарю?

Огледах се, за да видя към кого се обръща, но всички наоколо бяха заети с усилено хапване. Момчето беше по-високо от мен и вероятно с няколко години по-голямо, така че го погледнах учудено, когато повтори, като този път гледаше право в мен:

— Господарю? Нахранихте ли се?

Кимнах колебливо, твърде смутен, за да отговоря.

— В такъв случай ще ви помоля да ме последвате. Изпраща ме Ход. Днес следобед ще имате занимания в двора на оръжейната. Стига, разбира се, Бърич да е приключил с уроците.

Изведнъж Бърич се появи до мен и ме изненада, като коленичи, вдигна ръка, приглади косата ми и ми изпъна кафтана.

— Приключил съм и още как — обясняваше същевременно той. — Не се кокори такъв, Фиц. Да не смяташе, че кралят не държи на думата си? Избърши си устата и тръгвай. Ход е по-строг учител от мен и в оръжейната се гледа с лошо око на закъсненията. Хайде, тичай с Брант.

Подчиних се със замряло сърце. Докато следвах момчето по коридора, се опитвах да си представя този „по-строг учител от Бърич“. Идеята ми се струваше страшничка.

Щом излязохме от столовата, момчето заряза превзетите маниери и попита:

— Как се казваш?

Вдигнах рамене, сякаш имах по-важни неща, за които да мисля.

Брант многозначително изсумтя.

— Е, все някак ти викат. Как те нарича старата лисица Бърич?

Останах изненадан от пренебрежението, с което говореше за Бърич, и едва промълвих:

— Фиц. Викат ми Фиц.

— Фиц ли? — Той се засмя. — Ама че именце! Брей, тоя куц хитрец!

— Един глиган му е разпрал крака — обясних аз. Ядоса ме начинът, по който говореше за недъга на Бърич. По някаква причина останах обиден от подигравателния му тон.

— Оставаше да не го знам! — изсумтя той. — Разкъсал го чак до костта. Имал страхотни бивни и се носел право към принц Рицарин и Бърич му преградил пътя. И си получил заслуженото, заедно с поне десет кучета — тъй поне разправят. — Излязохме във вътрешен двор. Момчето продължи: — Рицарин трябвало да го довърши, но тъкмо си сменял копието, защото първото се строшило.

Следвах го по петите и слушах разказа му. Момчето неочаквано спря и се обърна. Бях толкова изненадан, че отскочих. Момчето се засмя.

— Ама и Бърич извади един късмет със своя господар, а? Първо го спаси от смъртта за сметка на недъгав крак, след това взе копелето на принца и го направи свой питомец. Питам се само защо изведнъж решиха, че трябва да те учат да се биеш? Че и кон ти дали, както чух.

В тона му имаше нещо повече от обикновена завист. Усещах нарастващата му враждебност, сякаш бях навлязъл в територия, запазена от друго куче. Но с кучето щеше да е по-лесно, защото бих могъл да проникна в ума му и да му внуша доверие. При Брант имаше само необяснима враждебност, като зараждаща се буря. Зачудих се кога ли ще ме нападне и дали трябва да му отвръщам. Почти бях решил да избягам, когато зад Брант се появи снажна, облечена в сиво фигура и го сграбчи за врата.

— Аз също чух какво е наредил кралят — момчето да получи военно обучение и да се научи да язди. И това ми е напълно достатъчно, както трябва да е достатъчно и за теб, Брант. Доколкото знам, било ти е наредено да го доведеш и да докладваш за това на учителя Тулуме, който има и други задачи за теб. Поправи ме, ако греша.

— Да, госпожо — отвърна Брант, чиято напереност се бе стопила в миг.

— И докато „споделяш“ всички тези важни „новини“, ще ми се да ти напомня, че никой мъдрец не казва всичко, което знае. И че този, който се занимава със сплетни, го прави, защото не е способен на друго. Разбираш ли какво ти казвам, Брант?

— Мисля, че да, госпожо.

— Мислиш? Тогава нека бъда още по-ясна. Престани да се занимаваш с клюки и си гледай задълженията. Бъди прилежен и скромен и току-виж другите започнали да си шепнат, че си мой „питомец“. Защото аз ще се погрижа да не ти остава време за клюкарстване.

— Да, госпожо.

— А ти, момче. — Брант вече бързаше по коридора, а жената се обърна към мен. — Последвай ме.

Изобщо не си направи труда да провери дали съм се подчинил, а закрачи към двора. Последвах я припряно. Земята под краката ми беше суха опечена глина, а слънцето удряше с горещи потоци раменете ми. Почти мигновено се покрих с пот. Но жената, изглежда, не изпитваше никакви неудобства.

Както вече казах, беше облечена в сиво: дълго тъмносиво наметало, светлосиви кожени гамаши и над всичко това сива престилка, която се спускаше почти до коленете й. В началото я помислих за градинарка.

— Пращат ме на уроци… при Ход — успях да кажа задъхано и на пресекулки.

Тя кимна отсечено. Стигнахме сянката на оръжейната и аз въздъхнах облекчено.

— Трябва да взимам уроци по фехтовка — отново почнах аз, разтревожен да не ме поведе някъде другаде.

Тя отново кимна и отвори вратата към едно от помещенията, където се държаха учебните оръжия. Истинските бяха складирани в крепостта. Вътре беше прохладно, прозорците едва прецеждаха светлината на деня. Миришеше на свежи тръстики. Жената се отправи към един рафт, на който бяха подпрени грижливо издялани пръчки.

— Избери си една — нареди ми тя: първите думи, откакто ми бе казала да я последвам.

— Не е ли по-добре да почакаме Ход? — попитах аз.

— Аз съм Ход — отвърна тя нетърпеливо. — А сега си избери пръчка, момче. Искам да поработя малко с теб насаме преди да дойдат другите. Нека видим как те е издялала природата и какво е заложила в теб.

Не й отне много време, за да установи, че нямам никаква представа от фехтоваческо изкуство и ставам лесна плячка на всичките й атаки. Още след първите няколко удара, срещнати от неумелите ми опити за париране, тя успя да избие пръчката ми със своята.

— Хъм — изсумтя Ход и докато обмисляше как да продължи, аз се пресегнах внимателно към ума й, за да се натъкна на необичайно спокойствие, каквото бях доловил и в моята кобила. За разлика от Бърич, жената не разполагаше с никаква защита. Струва ми се тогава за пръв път си дадох сметка, че някои хора, подобно на животните, нямат никаква представа, че други биха могли да се ровят из мислите им. Бих могъл да остана още малко там, но предпочетох да не прекалявам, за да не разбудя неволно враждебност, каквато за момента не съществуваше. Ето защо сведох глава и оставих да реши как да постъпи с мен.

— Как ти казват, момче? — попита ме тя внезапно.

— Фиц.

Тя се намръщи, защото бях отговорил съвсем тихо. Изправих рамене и повторих с по-ясен глас:

— Бърич ми казва Фиц.

— Така и предполагах. Нарича кучката кучка, а копелдака копелдак, и туйто. Е, сигурно си има свои причини. Нека да бъде Фиц. А сега ще ти покажа защо пръчката, която избра, е твърде дълга и тежка за теб. След това ще те оставя да си избереш друга.

Свършихме първия урок тъкмо когато се появиха другите ученици. Бяха четирима, всичките почти на моята възраст, но доста по-опитни от мен. Бяха четно число и тренираха помежду си. Никой не искаше да ме вземе за спаринг партньор.

Не зная как издържах оня първи ден, защото ударите, които получих, нямаха брой. Помня колко изтощен се чувствах, когато най-сетне ни освободиха, и как другите се затичаха към крепостта, докато аз се влачех след тях и не давах пукната пара дали няма да ме види кралят. Изкачването беше дълго и мъчително, а столовата се оказа шумна и препълнена. Бях твърде изтощен, за да ям много. Малко печено месо, комат хляб, след което се надигнах от масата и закуцуках към вратата — мечтаех да се отпусна в някоя топла купчина слама на конюшнята. Изведнъж до мен отново се появи Брант и каза:

— Стаята ти е готова.

Метнах отчаян поглед на Бърич, но той бе погълнат от разговора със седналия до него мъж и изглежда, въобще не забеляза умоляващия ми поглед. Тъй че за втори път бях принуден да последвам Брант, този път нагоре по извити каменни стълби, в една част на крепостта, където досега не бях попадал.

Спряхме на една масивна площадка и той взе от масичката един свещник.

— Това крило принадлежи на кралската фамилия — обясни ми той шепнешком. — Казват, че спалнята на краля била голяма колкото конюшните. — Той ме поведе към горния етаж и там отново спря. — Това са стаите за гости — рече ми, като махна със свещника. — За по-важните, разбира се.

Още един етаж, където стълбите забележимо се стесняваха. Когато се озовахме на площадката, с нарастваща уплаха видях, че стълбището нагоре е съвсем тясно. За щастие Брант ме поведе навътре по коридора, подминахме три врати и спряхме при четвъртата. Той я побутна и вратата със скърцане се отвори.

— Тук от доста време не е живял никой — каза Брант. — Но сега е твоя, тъй че си добре дошъл. — След което сложи свещника на един сандък, извади от него една свещ, запали я и си тръгна. Когато тежката врата хлопна, се озовах в сумрака на непознатата стая. Едва се сдържах да не изтичам след него. Забелязах, че има и огнище — някой бе положил безуспешни усилия да го запали. Захванах се да довърша това, жадувайки по-скоро за светлина, отколкото за топлина, а след това се заех да огледам стаята.

Беше квадратна, с един-единствен прозорец, каменен под и стени, на една от които бе окачен килим. Вдигнах свещта, за да го разгледам, но не постигнах кой знае какъв резултат. Успях да различа някакво сияещо крилато същество и кралски персонаж в почтителна поза пред него. По-късно узнах, че това е крал Мъдрост, който се сприятелява с един от Праотците. Но тогава картината ми навяваше страх и аз й обърнах гръб.

Някой бе положил не особено старателни усилия да освежи стаята. По пода бяха разхвърляни прясно нарязани тръстики и изсушени листа, завесите на леглото бяха дръпнати и то бе застлано с чисти завивки. Прахта от пейката и сандъка беше обърсана. Любувах се на истинското легло, с голяма мека възглавница, на рисунките по таблата му и на резбования сандък — мебели, каквито досега не бях притежавал. Тепърва трябваше да свикна с мисълта, че ми принадлежат. Хвърлих още малко съчки в огнището, подадох глава през прозореца и вдъхнах влажния нощен въздух, който идеше право от морето.

Сандъкът беше съвсем обикновен, с меден обков. Отвън бе боядисан в черно, но когато го отворих, се оказа, че вътрешността му е светла и благоуханна. Тук открих доста ограничения си гардероб, донесен от конюшнята. Към него бяха добавени две нощници и вълнено одеяло. И това беше всичко. Извадих една нощница и спуснах капака.

Поставих нощницата на леглото и се покатерих отгоре. Беше още рано да си лягам, но усещах болка във всеки мускул, а и нямаше какво друго да правя. Представих си, че Бърич вече се е прибрал долу в стаята си, напалил е огъня и поправя някоя юзда. В стаята мирише на кожа и олио, през пода се дочуват приглушените удари от копитата на конете. Съблякох се, хвърлих дрехите до леглото и нахлузих нощницата. След това се сгуших под завивките. Бяха студени. Постепенно тялото ми ги затопли и започнах да се отпускам. Денят наистина беше дълъг и напрегнат. Знаех, че утре ме чакат нови изпитания и че трябва да стана и да угася свещта, но нямах никакви сили да го направя, нито желание да допусна отново стаята да се изпълни с тъмнина. Ето защо се унесох в дрямка, с полуотворени очи, втренчени в мигащото пламъче. След това сънят ме обори.