Робин Хоб
Тайните на занаята (23)

23
Обредът

Изкуството на дипломацията се в състои в това да знаеш повече тайни за своя съперник, отколкото той за теб. Винаги действай от позиция на силата. Това е основният принцип на крал Умен. И Искрен се придържаше към него.

— Трябва да откриеш Август. Той е единствената надежда за Искрен.

Седяхме върху един хълм над двореца, обгърнати в сивкавия здрач преди зазоряване. Не можахме да стигнем по-далече. Теренът беше стръмен, а аз не бях във форма да се катеря. Започнах да се съмнявам, че ритникът на Славен ми е счупил някое ребро — прорязваше ме при всяко по-дълбоко вдишване. Отровата на Славен все още пращаше конвулсивни вълни по тялото ми и краката ми се подгъваха. Животът наоколо се пробуждаше — чуваха се песни на птички и цвъртене на насекоми, ала нямах сърце да им се зарадвам. Боях се, че ще си остана същият лишен от сила инвалид до края на дните си. Нима младостта ми щеше да си иде толкова лесно? Опитах се да прогоня тези нерадостни мисли от ума си, но без особен успех. Накрая се сетих за едно упражнение за овладяване на духа, на което ме беше учил Сенч, и прибягнах към него. Имаше известен успех.

Край мен се издигаха дървета с приказни размери и форми. Сега вече разбирах защо Ейод се противопоставя на изсичането им. Усещах мекия бодеж на игличките им под мен и долавях омайния им аромат. Щеше ми се да мога да си лежа така вечно, прегърнал с една ръка Носльо.

— Какво те кара да смяташ, че Август ще ти помогне? — попита Бърич. — Ако въобще се съгласи да дойде тук.

— Не мисля, че участва в заговора на останалите. Според мен той все още е лоялен към краля. — Бях разказал на Бърич за подозренията си. Не беше от хората, които да скачат от едно предположение към друго без основания за това. Нямаше смисъл да му разказвам за гласовете, които бях чул в главата си, и за плановете на Гален да убият Август — Бърич не би повярвал на подобни неща. Но тъкмо този факт ме караше да смятам, че Август не е в течение на заговора. Все още не бях сигурен какво точно бях преживял в просъница. Славен не владееше Умението. Но дори и да можеше, как би могъл да подслуша разговор от разстояние между други двама? Значи е нещо друго, някаква магия може би. Или Гален крои нещо? Всъщност способен ли е на толкова силна магия? Не знаех отговора. Толкова много неща не ми бяха известни. Сега не беше най-подходящият момент да си блъскам главата над всичко това.

— Ако наистина е лоялен към краля и няма причини да подозира Славен, значи ще бъде лоялен и към него — отбеляза Бърич.

— В такъв случай ще се наложи да го принудим по някакъв начин. Искрен трябва да бъде предупреден.

— Защо пък не? Отивам, опирам нож в гръкляна му и го докарвам тук. Никой няма да ми попречи.

— По-добре подкупи някой да го примами.

— И да открия подходящ субект, с какво да го подкупя?

— Имам това — докоснах обецата на ухото си. Бърич я погледна и едва не подскочи.

— Откъде я взе?

— Лейди Търпение ми я даде. Тъкмо преди да потеглим.

— Тя не е имала право! — разгневи се той, но после добави по-кротко: — Мислех, че е отишла с него в гроба.

Мълчах и чаках. Бърич отмести поглед.

— Обецата принадлежеше на баща ти. Аз му я подарих.

— Защо?

Той се пресегна и понечи да я свали. После поклати глава.

— Нека си остане. Не мога да я дам на чужд човек. Пък и чуйрдейците не се подкупват.

Знаех, че е прав. Опитах се да измисля някакъв друг план. Слънцето се подаде над хоризонта. Настъпваше утрото, в което Гален щеше да изпълни злокобния си план. Може би вече го беше осъществил. Жалко, че нямаше начин да узная какво става сега долу в двореца. Дали Кетрикен наистина се готвеше да се обрече на човека, когото бе намразила? А Севренс и Род — мъртви ли бяха вече? Ако не, бих могъл да използвам показанията им, за да изоблича Славен.

— Някой идва! — обяви Бърич и се сниши. Лежах по гръб, безразличен към това, което ставаше около мен. — Познаваш ли я? — прошепна ми той.

Извих глава. Беше Джоунки с малкото си кученце.

— Това е сестрата на краля.

Дори не си дадох труда да шепна — кученцето вече ни беше подушило и скачаше радостно около нас. Опита се да заиграе Носльо, но не спечели взаимност. Скоро Джоунки застана пред нас.

— Трябва да се върнеш — обърна се тя направо към мен. — И да побързаш.

— Защо да бързам — кой бърза към смъртта си? — Огледах се, но тя бе съвсем сама. Бърич се бе надигнал и стоеше до мен, сякаш беше на пост.

— Не те чака никаква смърт — обеща ми тя със спокоен глас. — Кетрикен вече ти прости. Аз също помогнах за това. Според нашите закони има право да го стори, защото сте далечни роднини. Славен се опита да я разубеди, но само я ядоса. „Докато съм в този дворец, ще спазвам обичаите на моя народ“ — рече му тя. Крал Ейод се съгласи с нея. Не защото не скърби по Руриск, а понеже смята, че законите и обичаите на нашия народ трябва да се спазват — при всякакви обстоятелства. Затова трябва да се върнеш.

— А ти прости ли ми? — попитах я.

— Не — изсумтя тя. — Никому не бих простила убийството на моя племенник. Всъщност не мога да ти прощавам за нещо, което не си направил. Не вярвам, че би пил от вино, за което знаеш, че е отровено. Дори и глътчица. Никой, който познава добре силата на отровата, не би рискувал. По-скоро щеше само да се престориш, че отпиваш от него. Не, този, който го е извършил, е изключително хитър и същевременно смята останалите за глупаци.

Видях, че Бърич въздъхва с облекчение.

— Но защо Кетрикен не ме пусне да си вървя, след като ми е простила? Защо иска да се връщам?

— Сега няма време за това! — сопна се Джоунки. — Трябва ли да изгубя безценни часове или дори дни, за да те науча на политика и дипломация? Знаеш ли какво е баланс на силите? Какво е да премине властта от едни ръце в други? Една принцеса не би позволила да я разменят като крава. Тя не е пешка, която да бъде спечелена на игралното поле. Който и да е убил моя племенник, очевидно е желаел и твоята смърт. Нима трябва да го оставя да спечели?

— Виж, тази логика ми е понятна — съгласи се Бърич, протегна ръка и ме дръпна да се изправя. Светът около мен се люшна. Джоунки се приближи и ме подпря от другата страна. Носльо ни последва, докато слизахме към Джаампе.

Бърич и Джоунки ме отведоха в моята стая право през тълпата, скупчена в голямата зала. Никой не ми обърна внимание — бях само още един чужденец, попрекалил с виното и опияняващия дим. Хората бяха твърде заети със задачата да си осигурят подходящи места за предстоящото тържество. Изглежда, вестта за смъртта на Руриск все още се пазеше в тайна.

Когато влязохме в моята стая, лицето на Джоунки потъмня и тя каза:

— Това не е моя работа. Аз взех само едно шалче, за да го помирише Рута.

„Това“ беше бъркотията в моята стая. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Джоунки веднага се зае да подрежда вещите ми и след кратко колебание Бърич се присъедини към нея. Отпуснах се в едно кресло, опитвайки се да си поясня причината за станалото. Носльо се сви в ъгъла и аз, без да мисля, се опитах да му внуша малко спокойствие. Бърич веднага ме стрелна с очи, но не каза нищо и само завъртя глава. Когато Джоунки излезе да ми донесе храна и вода, го попитах:

— Намери ли едно малко дървено сандъче? С резбован капак?

Той поклати глава. Ето че ми бяха взели тайното сандъче с отровите. Щеше ми се да подготвя още една кама с отровно острие, или поне заслепяваща пудра. Бърич нямаше да е винаги до мен, за да ме защитава, но вече ме бяха изпреварили. Можех само да се надявам, че няма да ми потрябват. Подозирах, че тази работа я е свършил Род. Джоунки се върна с храната и водата, а после се извини и си тръгна. Двамата с Бърич се подкрепихме. При първите хапки стомахът ми се сви, но аз упорствах, защото имах нужда от сили. Най-трудно бе да преодолея съпротивата на здраво стиснатото си гърло.

Усещах как минутите се нижат, а времето работеше в полза на Гален.

Някой дръпна завесата. Вдигнах глава, очаквайки да зърна Джоунки, но този път беше Август. Той заговори веднага, нетърпелив да си свърши задължението и да си тръгне.

— Не съм дошъл по своя воля. Бях помолен да го сторя от самия престолонаследник, от Искрен, който очаква от мен да произнасям гласно думите му. Ето и неговото послание. Той няма думи да изрази мъката си от…

— Ти си се свързал с него? Днес ли стана това? Той добре ли е?

Август ме погледна със зачервено от гняв лице.

— Не бих казал, че е добре. Много е наскърбен от смъртта на Руриск и заради твоята измяна. Надява се да се възстановиш, като почерпиш сили от тези, които те обкръжават, защото ти предстои да се изправиш лице в лице с него.

— И това ли е всичко?

— Да — от престолонаследника. Принц Славен нареди да му прислужваш, защото до церемонията остава съвсем малко време. Освен това отровата, която страхливата ти ръка е сипала във виното на Руриск, по някакъв начин е достигнала до Севренс и Род. Сега Славен ще трябва да се задоволи с неподготвен паж новобранец. Кой знае колко време ще му е нужно, за да се облече. Тъй че не го карай да чака. Бягай бързо при него.

— Какво нещастие — подсмихна се Бърич. — Паж новобранец значи.

Август пуфтеше като жаба.

— Не виждам нищо смешно. Ти също загуби Коб. Сега как ще се справяш без него?

— Това е мой проблем, Август — отсече невъзмутимо Бърич.

— За теб също има съобщение — добави злобно Август. — Принцът ми предаде, че е разгневен, задето си помогнал на копелето да избяга. Като се върнеш, ще бъдеш съден.

— Искрен ли каза това? — учуди се Бърич.

— Каза, че може да си бил най-добрият войник на Рицарин, но оттогава си забравил как се служи на краля. Уверява те, че не се ли смириш, цялата сила на неговия гняв ще стовари върху теб.

— Зная много добре как се служи на краля. Аз ще отведа Фиц при Славен.

— Сега ли?

— Веднага щом се нахрани.

Август го погледна ядосано и си тръгна.

— Бърич, не ми се яде — примолих му се аз.

— Зная. Но сега не е време за това. Струва ми се, че Искрен е вложил съвсем друг смисъл в думите, които ни предаде Август. Ти не забеляза ли нищо?

— Има нещо такова. Но не зная как да го направя.

— Сигурен ли си? Изглежда обаче Искрен не смята така, а той разбира от тези неща. Нали каза, че Коб се опитал да ме убие, защото подозирали, че черпиш от моята сила. Следователно и Гален смята, че можеш да го правиш. — Бърич дойде при мен и се подпря на коляно. След това вдигна безчувствената ми ръка и я положи на рамото си. — Аз бях най-близкият съратник на Рицарин и Искрен го знае. Аз не владея Умението, но Рицарин не смяташе, че това би могло да е по-важно от приятелството. Затова пък притежавам сила и имаше няколко случая, в които му я преотстъпвах доброволно. С други думи, вече съм го правил, макар и при по-различни обстоятелства. Може би дори по-лоши. Опитай, момче. Ако не успеем, поне ще знаем, че не сме се отказали предварително.

— Не зная как. Не владея Умението, нито разбирам как може да се черпят сили от друг човек. А дори и да се получи, може да те погуби.

— Затова пък успеем ли, ще спасим живота на краля. А аз в това съм се клел. Ти също.

Не можех да му откажа. Опитах. Отворих ума си и се пресегнах към Искрен. Опитах, без да зная как, да почерпя сили от Бърич. Но всичко, което чувах, бе чуруликането на птичките зад стените на двореца, а рамото на Бърич бе единственото място, където можех да поставя ръката си. Отворих очи. Не беше нужно да му казвам, че не съм успял. Той въздъхна тежко.

— Добре. Май трябва вече да те отведа при Славен.

— Ако не отидем, никога няма да разберем какво точно иска от мен.

Бърич дори не се усмихна.

— Виждам, че си във весело настроение. Сега говориш като шута.

— Че шутът разговарял ли е с теб?

— Понякога — отвърна уклончиво той и ми помогна да се надигна.

— Колкото съм по-близо до смъртта — признах му, — толкова по-смешно ми изглежда всичко.

— На теб може би. Питам се какво ли иска той.

— Сделка. Нищо друго не може да бъде. И ако иска сделка, значи има какво да спечелим.

— Говориш така, сякаш Славен се придържа към същите правила на здравия разум, към които и ние. Но той не е такъв човек, повярвай ми. Да ти призная, ненавиждам дворцовите интриги.

Тръгнахме. Краката ми трепереха неудържимо и се чувствах като ходещ труп. Сърцето ми блъскаше в собствен ритъм, също и дробовете. Тялото ми само решаваше накъде да върви. Ако не беше Бърич, никога нямаше да стигна.

Казаха ни, че Славен е в банята. Оказа се самостоятелно помещение, което заграждаше един горещ минерален извор. Пред вратата беше станал на пост чуйрдеецът, който носеше факлата предната нощ. Дори да се бе учудил на неочакваната ми поява, не си пролича. Отмести се встрани и Бърич ме затегли по стълбите.

Въздухът бе изпълнен с влажни облаци с миризма на минерали. Подминахме две празни каменни пейки — Бърич пристъпваше внимателно по хлъзгавия под, докато приближавахме извора. Водата се издигаше в централен фонтан, около който бе построен басейн, където да се събира. От него пък се разпределяше в множество канали, като температурата й варираше според дълбочината, от която съответният канал черпеше своя дебит. Беше горещо, трудно се дишаше и веднага почувствах, че отново ми призлява. Забелязах Славен едва когато очите ми попривикнаха със сумрака — лежеше в една от големите вани.

— Август ми каза, че Бърич ще те доведе — каза той доволно. — Чудесно. Изглежда, принцесата ти е простила, задето отрови брат й. Размина ти се и този път, копеле. Аз не бих постъпил така, но какво да се прави — трябва да спазваме местните обичаи. Разправяше, че сега вече сте били роднини и трябвало да се отнася с теб като с такъв. Май не разбира, че си незаконороден и следователно нямаш никакви права да претендираш за родствени връзки с нея. Както и да е. А сега, ако освободиш Бърич, можеш да се присъединиш към мен. Като те гледам, имаш нужда от известно освежаване. — Говореше добродушно, сякаш въобще не забелязваше изпълнения ми с омраза поглед.

— Искали сте да ми съобщите нещо, принце — казах.

— Няма ли първо да отпратиш Бърич?

— Не съм чак такъв глупак.

— Бихме могли да поспорим, но сега не му е времето. В такъв случай ще го отпратя аз.

Шумът от течащата вода, изглежда, бе заглушил стъпките на чуйрдееца. Беше по-едър от Бърич и тоягата му вече се спускаше, когато Бърич се извърна. Въпреки това, ако не се налагаше да ме подкрепя, сигурно щеше да я избегне. Но сега ударът попадна странично върху темето му. Чу се остър, хрущящ звук. Бърич падна и ме повлече след себе си. Проснах се в една локва, успях да се претърколя, но нямах сили да се изправя. Бърич лежеше до мен съвършено неподвижно.

Славен се изправи и махна на чуйрдееца.

— Уби ли го?

Той побутна Бърич с крак и кимна отсечено.

— Добре. — Славен очевидно беше доволен. — Издърпай го зад казана в ъгъла. После можеш да си вървиш. — Той се обърна към мен. — Съмнявам се някой да дойде тук точно преди церемонията. Всички са твърде погълнати от подготовката. Тъй че нито него ще открият скоро… нито теб.

Мълчах. Чуйрдеецът се наведе, хвана Бърич за краката и го повлече към ъгъла, оставяйки дълга кървава диря. Целият треперех от омраза и безсилие. Завладя ме хладна решимост. Нямаше на какво да се надявам повече, нито за какво да живея. Освен да предупредя за опасността Искрен и да отмъстя за Бърич. Нямах нито план, нито оръжие, нито подходяща възможност. „Опитай се да спечелиш време — би ме посъветвал Сенч. — Колкото повече време имаш, толкова повече възможности ще се появят. Забави го. Може все пак някой да влезе. Някой, който би искал да се изкъпе преди церемонията. Отвлечи му вниманието.“

— Принцесата… — подех аз.

— Не е проблем — прекъсна ме той. — Тя не беше простила на Бърич. Само на теб. Тъй че това, което направих с него, е напълно в моите права. Той беше предател. Трябваше да си плати за това. Човекът, който свърши тази работа, беше верен слуга на Руриск. Мисля, че го направи с удоволствие.

Чуйрдеецът беше излязъл, без да ни погледне. Отново направих безуспешен опит да стана. Славен се бършеше с кърпа. Когато останахме сами, той се надвеси над мен и попита насмешливо:

— Е, няма ли да повикаш помощ?

Поех с пълни гърди противния, влажен въздух и се опитах да прогоня страха.

— От кого? Кой ще ме чуе през този шум?

— Значи си решил да си пазиш силата. Умно. Безсмислено, но умно.

— Нима смятате, че Кетрикен няма да узнае за случилото се?

— Ще узнае, разбира се. Решил си да се изкъпеш, но си се подхлъзнал и си паднал в един от басейните с гореща вода. В най-горещия. Колко жалко, наистина.

— Принце, това е безумие! Колко трупа смятате да оставите след себе си? И как ще обясните смъртта на Бърич?

— На първия ти въпрос — няколко, но на хора, които нямат значение. — Той се наведе и ме сграбчи за ризата. — А на втория — нима смяташ, че ще вдигнат шум за смъртта на един коняр? Вие плебеите все не можете да разберете, че животът ви не струва пукната пара. — Той ме издърпа към ъгъла и ме претърколи върху тялото на Бърич, който лежеше по лице в локва вода и кръв. От устата му излезе малко мехурче и се пукна върху червеникавата й повърхност. Беше жив — поне засега. Преместих се така, че да скрия лицето му от Славен. Ако оцелеех, шансовете на Бърич също се увеличаваха.

Славен не беше забелязал нищо. Клекна и ми смъкна ботушите.

— Виждаш ли, копеле — продължи с поверителен тон, — безпощадността създава свои правила. Така ме е учила майка ми. Хората често се плашат от онзи, който действа, без да се безпокои за последиците. Дръж се така, сякаш си недосегаем, и никой не ще посмее да ти посегне. Но да погледнем на твоето положение. Вярно, смъртта ти ще ядоса някои хора. Ала дали ще предприемат нещо, когато това би означавало да изложат на риск безопасността на Шестте херцогства? Мисля, че не. Освен това твоята жалка кончина ще бъде затъмнена от други събития. Тъй че би трябвало да съм пълен глупак, ако не се възползвам от този подходящ момент. — Той ми дръпна ризата. Опитах се да се съпротивлявам, но бях като мишка в ръцете на котка. Той ми смъкна дрехите, после ги сгъна акуратно и ги подреди на близката каменна пейка. — Трябва да поработим върху правдоподобността на обстановката — обясни той. — Що се отнася до моето алиби, няма да се престаравам, за да не излезе, че ме е грижа. Просто ще заявя, че не зная нищо. Моят прислужник ви е видял да влизате с Бърич, след като съм си тръгнал. Като свърша с теб, ще ида право при Август и ще му се оплача, че въобще не си се появявал при мен. Даже ще му се скарам. — Той се огледа. — Я да видим. А, ето онзи басейн е достатъчно дълбок и горещ. Там ще бъде. — Докато ме влечеше към ръба, успях да го стисна за гърлото, но той се освободи без никакво усилие.

— Сбогом, копеле. Извинявай, че бързам, но ти и без това доста ме забави. Време е да се облека подобаващо. Инак току-виж съм закъснял за церемонията.

След което ме претърколи.

Басейнът беше по-дълбок от мен, а водата — болезнено гореща. Изпуснах въздуха от дробовете си и потънах. Оттласнах се от дъното и когато отново изскочих на повърхността, успях да викна: „Бърич!“ Вик към човек, който едва ли можеше да ми помогне. Ръцете и краката ми отказваха да ме слушат. Блъснах се в стената и започнах да потъвам преди да успея отново да си поема дъх. Горещата вода разпускаше бързо и без това омекналите ми мускули. Бих се удавил в нея дори и да беше дълбока до колене.

Не помня колко пъти изплувах на повърхността, за да си поема въздух. Гладко издяланият камък на стените не позволяваше да се вкопча в ръба, дробовете ми се разкъсваха от горящата в тях болка. Топло и дълбоко. Да се удавя като малко кученце, само това оставаше.

„Момче?“ — попита някой, но наоколо имаше само непрогледен мрак.

Толкова много вода, дълбока и гореща. Не можех да открия дъното, камо ли стените. Шляпах из басейна в отчаяно усилие да се задържа отгоре, но водата не оказваше никакво съпротивление. Нито нагоре, нито надолу. Какъв смисъл да се опитвам да задържа живота в това тяло? Нямаше какво повече да защитавам, тъй че по-добре да съборя всички прегради и да проверя дали не ще мога да изпълня последния си дълг пред своя крал. Ето че стените на моя свят рухнаха и аз се понесох напред като хвърлена от тетивата стрела. Гален беше прав. За Умението нямаше разстояние. Изведнъж се озовах в Бъкип, пред краля, и почти изкрещях от отчаяние. Но моят крал бе зает с други неща. Беше вдигнал стена пред мен и аз не можех да я преодолея, колкото и да се опитвах. Тук не можех да разчитам на помощ.

Силите ме напускаха. Някъде там тялото ми се давеше и връзката ми с него отслабваше. „Искрен, Искрен!“ — извиках. Открих го, да, намерих го, но не знаех как да се заловя за него. Той беше навсякъде, обгръщаше ме от всички страни и същевременно бе затворен за мен. „Искрен!“ — крещях отчаяно. И изведнъж сякаш нечии силни ръце ме сграбчиха над ръба на пропастта. Задържаха ме и ме изтеглиха назад, където бях в безопасност.

„Рицарин? Не, не може да бъде! Но това си ти, момче! Фиц?“

„Принце, давате воля на въображението си. Тук няма никой. Върнете се към това, с което се занимавахме.“ Гален, хладнокръвен и коварен като отрова, ме избута встрани. Не можех да му се противя, беше твърде силен.

„Фиц?“ — попита неуверено Искрен.

Не зная откъде, но намерих нови сили. Нещо се вля в мен, като могъща река. Вкопчих, се в Искрен — като ловен сокол в ръката му. Бях в него, виждах с неговите очи: току-що украсената тронна зала, „Книгата на битието“ на голямата маса пред него, разтворена така, че да съхрани на поредната празна страница предстоящата сватба. Наоколо бяха строени придворните, с най-хубавите си одежди, бляскави накити и украшения. И Гален, застанал зад Искрен, очакващ мига, в който вместо да му предложи силата си, да почерпи от неговата, докато го пресуши. Кралят седеше на трона, с корона на главата и облечен в червена мантия, ала не виждаше нищо от това, което ставаше, защото Умението му отдавна бе изтощило вътрешната си енергия, пропиляно в безплодни усилия. А той бе твърде горделив, за да го признае.

Като ехо, виждах през очите на Август бледата Кетрикен, изправена на пиедестала пред своите сънародници. Тъкмо им съобщаваше с печален глас, че предната нощ Руриск получил нов пристъп на кашлица заради старата рана от стрелата, ала този път не могъл да го преодолее. Каза им, че се надява да почете паметта му, като осъществи с чест свързването на Планинското кралство с Шестте херцогства.

В Бъкип, сгърчената като зловеща лапа ръка на Гален се спусна върху рамото на Искрен.

Разкъсах връзката му с принца и го избутах настрани.

„Принце, пазете се от Гален. Пазете се от предателя, който се готви да пресуши вътрешната ви сила. Не го докосвайте.“

Ръката на Гален стисна още по-здраво рамото на Искрен. Изведнъж отнякъде се появи злокобна вихрушка, която се опитваше да засмуче всичко, което кипеше със сила в Искрен. А там като че ли не беше останало толкова много. Последните месеци бяха изчерпали дори резервите. Всеки друг на негово място би послушал гласа на инстинкта и би оставил поне малко сила в запас. Но не и Искрен, който бе продължил борбата с алените кораби до пълно изтощение. Имаше толкова малко, предназначено за церемонията, а ето че сега Гален искаше да вземе и него. С всеки миг той ставаше все по-силен. Вкопчих се в Искрен, опитвайки се поне да забавя мъничко този ужасен процес.

„Принце!“

Усетих, че се опитва да си възвърне контрола, но сетне погледът му се замъгли. Дочух развълнувани гласове, когато тялото му се люшна и той се подпря на масата. Неверникът Гален не сваляше ръка от рамото му, наведен над него, сякаш за да даде воля на тревогата си.

— Добре ли сте, принце? — попита той с привидно безпокойство.

Запратих от силата си към Искрен, открил резерви, каквито не очаквах да намеря в себе си. Свалих бариерите и ги оставих да литнат, също както правеше Искрен, когато практикуваше своето Умение. Не знаех, че мога да дам толкова много. „Вземете всичко. И без това скоро ще умра.“ Чух тези думи, сякаш ги бях произнесъл на глас, и усетих как силата ми се излива в Искрен. Той се надигна, внезапно ободрен, силен и ядосан, и стисна ръката на Гален.

— Нищо ми няма — дочух гласа му, докато се оглеждаше. Накрая спря погледа си върху Гален. — Всъщност бях малко обезпокоен за теб. Струва ми се, че трепериш. Сигурен ли си, че имаш достатъчно сили да издържиш това, което ни предстои? Нали знаеш, не бива да надхвърляш способностите си? Помисли какво може да се случи.

И както градинарят извлича бурен от земята, така Искрен се усмихна и извади от предателя всичко, което беше в него. Гален падна, притиснал гърдите си с ръце, сега вече само черупка с форма на човек. Зрителите се завтекоха да го задържат, но принцът вдигна ръка и ги спря с властен жест. Умът му вече беше фокусиран другаде.

„Август. Чуй ме добре. Предупреди Славен, че доведеното му братче е мъртво. — Искрен кипеше като бурно море и аз почувствах, че Август се огъва пред силата на неговото Умение. — Гален беше твърде амбициозен. Жалко, че не се задоволи с поста, който му осигури кралицата. Принцът е виновен, че не го спря навреме. Гален се самозабрави и сега си получи заслуженото. И Август. Гледай това да остане само между теб и Славен. Малцина знаят, че Гален беше копеле от кралицата и доведен брат на Славен. Сигурен съм, че би желал да избегне един скандал, който ще омърси името на майка му. Подобни семейни тайни трябва да се охраняват зорко.“

И после, със сила, която накара Август да падне на колене, Искрен го избута встрани и застана пред Кетрикен — в ума й. Долових опитите му да бъде нежен. „Очаквах те, кралице моя. Кълна се в честта на името си, че нямам нищо общо със смъртта на брат ти. Не знаех нищо за това и сега скърбя заедно с теб. Не бих желал да идваш при мен, ако смяташ, че ръцете ми са изцапани с неговата кръв.“ Като разтваряща се бисерна мида бе сърцето на Искрен, когато той се разкри пред нея, за да види сама, че няма нищо общо с убийството. Направи го, макар да се предаваше изцяло на властта й, предлагайки доверие в замяна на доверие. Тя се олюля, но се задържа. Август изгуби съзнание. В този момент контактът бе преустановен.

И тогава Искрен се извърна към мен. „Връщай се, бързо се връщай, Фиц. Твърде много е за теб, ще умреш. Назад, хайде, пусни ме!“ И ме изтласка, и се озовах отново в смълчаното си, незрящо тяло.