Аджан Брам
Кит-Кат

Това е истинската история на една забележителна котка, обитавала манастира „Бодхиняна“, на 65 км южно от Пърт, където живея аз.

Кит-Кат се роди в моя манастир. Майка й беше неопитомена котка, която бродеше из близката гора. Открихме изоставеното и гладно котенце, сгушено в един кух дънер.

Докато растеше, Кит-Кат хващаше все повече птички. Звънчето на врата й не постигна друго, освен я научи да стъпва безшумно, та да не издава никакъв звук. За жалост, въпреки че монасите обичаха Кит-Кат, тя трябваше да си върви. Австралийската гора не е подходяща среда за домашна котка.

Намерих й хубав дом в крайбрежното предградие Уотърманс Бей, в северната част на Пърт. Когато Кит-Кат трябваше да тръгва, аз я взех в ръце, пъхнах я в торба и я поставих отзад в колата на новата й собственица, на мястото, където обикновено са краката на пътниците. Почувствах се виновен, че постъпвам така с котка, която ми се беше доверила.

Крис, новата собственичка, откарала котката право в дома си в Уотърманс Бей, занесла торбата в къщата и пуснала Кит-Кат едва когато всички врати били затворени. Искала котката да свикне с новото си семейство, преди да излезе в градината.

Три дни по-късно, в един горещ съботен следобед, тя пуснала Кит-Кат в градината. Кит-Кат моментално побягнала към портата. Крис се втурнала след нея, но котката била прекалено бърза. Затова Крис скочила в колата и започнала да обикаля из квартала и да я търси. Нито следа. Кит-Кат била изчезнала.

В този момент може би си мислите, че Кит-Кат в края на краищата е успяла да намери пътя обратно към манастира, на 85 км разстояние. Ако е така, грешите. Кит-Кат беше твърде умна, за да измине такъв дълъг път.

Същата събота аз преподавах в нашия градски център в Ноламара, на 78 км северно от манастира и на около 12 км югоизточно от Уотърманс Бей. Докато минавах покрай затворената масивна дървена врата на храма в Пърт, чух отвън странен шум. Когато отворих вратата, видях малката Кит-Кат, която гледаше нагоре към мен и мяукаше. Взех я в прегръдките си, за да я внеса, и усетих, че лапите й парят. Навън беше над 40 градуса. Сипвах мляко в чинийката отново и отново, толкова беше дехидратирана. После я оставих да прави каквото котките умеят най-добре — да се свие на кълбо и да заспи.

Малко след появата на Кит-Кат ми позвъни Крис и се заизвинява:

— Толкова съжалявам, Аджан Брам. Пуснах котката навън и тя избяга. Обикалям с колата да я търся вече почти два часа. Толкова съжалявам. Може би ще намери пътя обратно към манастира.

— Не се тревожи, Крис — отговорих аз. — Кит-Кат е тук при мен, в Ноламара.

Помня как Крис ахна. Не можеше да повярва. По-късно дойде, за да се увери. Кит-Кат ме беше намерила в голям град, където никога преди не бе ходила. Беше пробягала 12 км за малко по-малко от два часа, прекосявайки голяма магистрала и други натоварени пътища, без карта и без да може да попита за посоката, за да открие единствения човек, който я обичаше, в град с над един милион жители.

Кит-Кат беше напускала манастира само веднъж, когато я отведохме при местния ветеринар, за да се „замонаши“ и да не ражда. Никога преди не бе приближавала разрастващата се територия на Пърт — тя беше провинциална котка. Когато напусна манастира, беше в торба на пода под задната седалка на колата. Нямаше как да види къде отива. И все пак тази умна котка успя да ме намери толкова бързо.

Разбира се, след това Кит-Кат се върна в манастира, където живя още много щастливи години. След 22-годишен котешки живот тя умря в манастира и бе погребана под свещеното дърво бодхи пред главната зала.