Аджан Брам
Скъпи, не мога да намеря децата!

Имах късмета да израсна в малък апартамент. Това означава, че родителите ми, брат ми и аз не можехме да избягаме един от друг. Виждал съм родителите си да се карат, което е нещо обичайно за всяка съпружеска двойка, но съм ги виждал и да се сдобряват. Научих, че споровете са част от живота и че всяко неприязнено чувство може лесно да бъде забравено в прекрасния акт на прошка, наречен „сдобряване“.

С по-големия ми брат деляхме малка стая. Биехме се, забърквахме се в неприятности и растяхме заедно, учейки се да се обичаме истински. Ако имах своя стая, нямаше да се науча на това.

Прочетох във вестника за една жена в Англия, която спечелила милиони лири от лотарията. Купила си огромна къща в провинцията. Година по-късно тя продала внушителния си дом на загуба, за да си купи малка къща.

Жената разказваше, че докато живеела в огромното имение, никога не успявала да намери децата и съпруга си! Синът й бил в едното крило, дъщеря й — в друго, съпругът й — някъде из стаите. Почти не се виждали. Тя се чувствала все по-самотна. Просторното жилище я отделяло от близките й.

Сега в малката къща съпругът и децата й постоянно били наоколо. Жената бе изгубила пространството на голямото жилище, но бе преоткрила семейството си.

Може би част от проблема на днешния ни богат свят е, че живеем в прекалено големи къщи. Всяко дете има собствена стая. В такива големи къщи просто е твърде лесно да избягаме един от друг. Ставаме експерти в изкуството да живеем според собствените си изисквания, но не усвояваме социалното умение да живеем заедно.