Иван Вазов
Гази-султан

В палата си Абдул Хамид

        на бяла книга пише

и често мръщи се сърдит

        и писаното брише.

 

Какво той пише този ден?

        Преписува корана.

Това е, казват, дълг свещен

        за всекиго султана.

 

Той дращи, пише мълчалив,

        наведен и намусен;

не е имал, откак е жив,

        труд повече безвкусен.

 

Най-после спря изнемощял

        и каза: „Толкоз стига!

Защо пророкът е писал

        такваз голяма книга?

 

Ней краят още е далеч,

        а време не остая…

Ще я допиша друг път веч

        когато ида в рая.“

 

Но изведнъж се стресна он,

        вратата се отвори,

везирът прави му поклон

        и плахо му говори:

 

— Гази-Султан! Беда! Беда!

        Аллахът ни остави

и царството ни завлада

        неверникът лукави!

 

Гази-Мухтар се победи,

        смазаха го московци,

Османпашовите войски

        ги карат като овци!

 

— Що думаш бре? — извика той

        и бледен се изправи: —

От толкова беди безброй

        веч кой ще ме избави?

 

Софтите пак ще станат днес,

        глава ми ще пострада

и аз ще имам една чест

        с Азиза и с Мурада.

 

Тоз свят е, вай, непостоян:

        днес жив съм, утре се не чувам,

затуй, доде съм йощ султан,

        бари да посветувам!

 

И като хвърли там сърдит

        корана и калема,

Гази-Султан Абдул Хамид

        отиде във харема!

Свищов, 18 януари 1877