Иван Вазов
Синайска роза ^[0]

I

Под Синая^[1] мълчалива,

из горещий камъняк,

дълг керван върви, отива

към далечен морски бряг.

 

Бодро, яхнали ил пяши,

аравийците вървят,

жажда, жега, труд не плаши

на пустинята синът.

 

Само графът е в унинье,

по лицето му тъга —

други образи, картини

пълнят му ума сега:

 

скъпи спомени засмени

от Балканската война,

хълмове, гори зелени

там под Стара планина,

 

дето пролет чародейна

сипе рози, миризми,

дето Тунджа бистролейна

в райските поля шуми;

 

де като вълшебна сянка

чуден лик му се вести —

име сладостно „Невянка“

графът тихичко шепти.

 

Срещата му кратка беше

с драголибната мома,

но и днес го тя дружеше,

жива грейше му в ума.

 

Росна щерка на Балкана,

де се дяна? Де се скри?

Страшни меч на Сюлеймана

всичко пепел там стори.

 

Смърт ли я слетя ужасна?

В плен Невянка ли падна̀?

Слух за девата прекрасна

веч до графа не стигна.

 

Той спомни си… Скръб горчива

по челото му блуждай.

— Пей, Юсуфе, песен дива,

тежко в тоз проклети край!

 

Пей, що майка ти е пяла

под сюрмашкия покров,

пей за битки, за раздяла…

Пей, Юсуфе, за любов!

II

Дълго как кервана иде

под пламтящи небеса.

Гол Хорив^[2] се веч не види,

скри се острия Муса.

 

И когато превалиха

Акабински^[3] зъбест връх,

с вик морето поздравиха,

глътнаха му свежий дъх.

 

На брега са три робини.

Ладията чака веч

по вълните тъмносини

да ги носи надалеч —

 

във Акаба, търг на роби,

търг на срам и на тегла,

който пълни много гроби

и хареми със тела.

 

— Ей, паша, купи робиня —

рече гнусний господар —

и от нашата пустиня

отнеси безценен дар.

 

Три цвята са, три елмаза —

с кръв и злато ги купих,

кат съкровища ги паза —

избери една от них.

 

Айше е мома отбрана

от зелений нилски бряг.

Кожа черна, кадифяна,

очи пламък, зъби — сняг.

 

Сара бледна е еврейка,

красна щерка на Ливан,

има взор на чародейка,

страстни гърди, строен стан.

 

Третята мома, що вода,

от незнайни е места

и зова „Синайска роза“

чудната й красота.

 

Цвете е тя над цветята,

във жените е елмаз,

има на хурѝ^[4] снагата,

на бюлбюля^[5] дивний глас.

 

На султанските колене

с право може тя седя.

Ей, паша, купи от мене

таз харемската звезда!

 

И лукаво той посочи

три робини на брегът,

де под було черни очи

като въглени горят.

 

— Махай се, злодеец гнусен,

продавач на людска плът! —

викна графът и намусен

даде заповед за път.

III

И керванът запътува

тихо край пустинний бряг,

а търговецът отплува

с живата си стока пак.

 

Песен жална над вълните

се разнесе и замря…

Графу трепнаха гърдите,

той ослуша се и спря.

 

Някаква тревога тайна

графово сърце смути!

Болка сладка и омайна

тая песен му прати.

 

Дълго младий граф следеше

там надутите платна.

А пустинята шумеше —

ето буря се дигна.

 

Тъмни облаци от пясък

замрачиха слънчов зрак,

морските вълни със плясък

хвърлят се на дивий бряг.

 

С трепет умните камили

клякат. Ураган жесток!

Аравийците унили

молят се къде възток!

 

Рев талази. Урагана

стихна. Въздухът е бял,

на измитий пясък — пяна,

раковини и корал…

 

И камилите смутени

още гушат се накуп…

Графът паднал на колене

пред момински мокър труп.

 

Ладията се строшила

и свирепата вълна

върху пясъка хвърлила

от робините една!

 

Тихо „Розата Синайска“

дреме върху морский бряг,

кат перѝ^[6] заспала райска,

без движенье и без знак.

 

По лицето й бяло свети

чудна още красота…

Той целува й ръцете

и студените уста.

 

А морето йоще плиска

и насам вълни стреми,

кат че жертвата си иска,

и въздиша, и шуми.

IV

И над хладната останка

мрамор бял се появи —

надпис къс: Тук спи Невянка

пущинака оживи.

 

Заранта завя самуна^[7] —

тоя прашният потоп,

дигна пясъци с фъртуна

и засипа младий гроб.

1884