Робърт Хауърд
Проклятието на морето

Всички във Фъйъринг познаваха Джон Калрък и Кен Лъжливата Джука като отчаяни гуляйджии, кавгаджии, дърдорковци и самохвалци. Спомням си, че като хлапак, чиято твърда като четина коса никога не беше виждала гребен, треперещ от страх и възхищение скришом се промъквах до кръчмата, за да чуя през отворената врата ругатните им, богохулните разправии и дръзки моряшки песни. Изобщо всички в града ги гледаха със страх и възхищение — та те така се различаваха от другите мъже във Фъйъринг. Рибарските лодки и гемии не бяха създадени за тях и никой не можеше да си представи, че те ще се мъчат като останалите мъже сред острите като зъби на акули крайбрежни скали и острови. Двамата плуваха на истински, големи платноходи към далечни страни, смело предизвикваха морските стихии и спираха в пристанищата на непознати брегове.

Струваше ми се, че дори времето тръгваше по-бързо, когато Джон Калрък се връщаше в града. Винаги до него с ленива и самодоволна походка се клатеше Кен Лъжливата Джука, облечен в изцапана с катран моряшка блуза и с остър нож, затъкнат в тесния кожен колан. Те вървяха по улицата, от време на време снизходително кимваха на срещнатите познати, сграбчваха и целуваха всяка по-симпатична девойка, която срещаха по пътя си, и пееха неприлични куплети. Скоро около двамата се събираха раболепни безделници, хвалеха ги, хилеха се гръмогласно на всяка шега или мръсотия, защото за постоянните посетители на кръчмата — слаби и страхливи, макар и честни хора, двамата с техните невероятни приключения и понякога жестоки постъпки, с чудните разкази за Седемте Морета и далечни страни бяха могъщи войни, безумни смелчаги, мъже, които не се бояха от кръв и смърт.

Всички се бояха от тях и ако някой мъж го набиваха или някоя жена беше обиждана, жителите на града само скришом мърмореха. Затова, когато младата племенница на Моли Фарел беше обезчестена, никой не се осмели открито да каже какво мисли. Още повече че за старата Моли се шепнеше, че е вещица. Тя не беше омъжена и живееше с племенницата си във вехта къщурка на самия бряг и приливът се разбиваше в камъните на самия праг.

Моли Фарел беше мрачна, мълчалива старица, която преживяваше благодарение на изхвърлените вещи от морските вълни. Племенницата обаче никак не й приличаше. Суетното и опърничаво момиче се оказа достатъчно глупаво да повярва на акулската усмивка на Джон Калрък.

Помня, че беше мразовит зимен ден с остър бриз от изток, когато на централната улица се появи старата Моли и почна да вика, че момичето е изчезнало. Всички се втурнаха да я търсят — кой по брега, кой към околните хълмове, — само Джон Калрък и приятелите му останаха в кръчмата да играят барбут. Търсенията бяха безрезултатни, докато под погребалния шум на вечно бодърстващото сиво чудовище, Морето, във вечерния полумрак младата Фарел се върна сама вкъщи.

Приливът меко прехвърли тялото на момичето през плитчините и го остави до самата врата на къщурката. Неподвижно беше мъртвешки побелялото лице, вкочанените ръце бяха скръстени на гърдите и сивите вълни тихо въздишаха, когато мърдаха косите й.

Очите на Моли Фарел като че ли бяха станали каменни и тя стоеше над тялото на мъртвата девойка без звук до момента, в който Джон Калрък и приятелите му излязоха от кръчмата с олюляваща се походка. Джон беше съвсем пиян и носеше в ръка чаша. Хората се дръпваха от пътя му, като чувстваха убийството, а той като видя скръбната фигура на старицата до тялото на племенницата, се разсмя безсрамно.

— Ха, Джука, момичето се е удавило. По дяволите!

Лъжливата Джука се озъби, като кривеше тънките си устни. Той мразеше Моли Фарел, понеже тя му беше измислила прякора.

Джон Калрък, като се люлееше, вдигна чашата си:

— Тогава да пийнем за здравето на нейния призрак! — изрева той и всички се вцепениха от богохулното предизвикателство.

За пръв път от намирането на тялото старата Моли Фарел заговори. От думите й, които се процеждаха през стонове, вееше гробовен вятър:

— В името на дявола, проклинам те Джон Калрък! Пожелавам ти да видиш страни, които ще изпепелят душата и изгорят очите ти! Да умреш в страшни мъки и в ада да се гърчиш милиони години! С море и суша, със земя и въздух, с блатните демони, горските духове и тролите на хълмовете те заклинам — бъди проклет завинаги! А ти, — мършавият й показалец посочи Лъжливата Джука, който побледня и се дръпна, — ти ще бъдеш неговата смърт, а той твоята! Ти ще го отправиш към вратата на ада, а той тебе на бесилката! Вече виждам печата на смъртта върху челото ти, Джон Калрък. Живей в страх и умри сред студеното море! Но това море, което прие невинната девическа душа, няма да има милост към теб. То ще изхвърли скелета ти на пясъка. Горко ти, Джон Калрък — нейният глас беше толкова ужасяващ и убедителен, че пияната усмивка изчезна от лицето на Джон Калрък, — чуваш ли как реве морето, което усеща жертвата, но която няма да я погребе? Виждаш ли снега по хълмовете, Джон Калрък? Преди той да се стопи, твоят труп ще лежи в краката ми. Аз ще го настъпя и чак тогава душата ми ще намери покой…

Рано на другия ден Калрък и цялата му компания отплуваха, а Моли се върна към обичайните си занимания. Само дето се прегърби още повече и очите й блестяха безумно. Дните отминаваха и хората тихо шепнеха, че още малко живот й остава, че тя повече прилича на призрак, отколкото на човек. Независимо от това тя отказваше всякаква помощ.

Лятото беше кратко и студено и топлината му не успя да разтопи снега по хълмовете — необикновен факт, който предизвика много разговори в градчето. Всяка вечер Моли ходеше по брега, поглеждаше към заснежените хълмове и с упорита настойчивост се взираше в морето.

Дните ставаха все по-къси, а нощите все по-дълги и тъмни. Студените сиви приливи смиваха всичко от плажовете, а ревящите ветрове носеха дъжд и мокър сняг от изток.

В един такъв студен и дъждовен ден в залива хвърли котва търговският кораб, на който бяха отплували Джон Калрък и Кен Лъжливата Джука. Всички жители се събраха на пристанището. По корабната стълба слезе само Лъжливата Джука.

В отговор на учудените въпроси Кен сви рамене:

— Калрък избяга от кораба в едно пристанище в Суматра, — каза той, — скарал се бил с капитана. Предложи ми да тръгна с него, но как пък не! Аз исках отново да се срещна с тукашните си приятели!

Гласът му, който винаги беше презрителен, сега звучеше като вой на пребито куче, а очите му шареха с молба по лицата на зяпачите. Всички мълчаха. Изведнъж Лъжливата Джука се дръпна назад, тъй като видя Моли Фарел, която си пробиваше път през тълпата. Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо, след което пресъхналите устни на жената се разтегнаха в някакво подобие на смях:

— Виждам кръв по ръцете ти, Кен! — изкрещя тя така яростно, че Лъжливата Джука неволно ги погледна и започна да ги трие.

— Махай се, проклета вещице, — злобно се озъби морякът и се скри в тълпата, която бързо му правеше път. След това мъжете се отправиха в кръчмата, за да обсъдят случилото се.

На другия ден беше още по-студено. Тъмносива мъгла беше забулила залива. В такова време е опасно да се излиза в морето и затова жителите на градчето седяха по домовете си, а постоянните посетители на кръчмата продължаваха да си разправят измислици. Може би заради това аз и приятелят ми Джо бяхме първите свидетели на необикновеното събитие, което потресе селището.

Ние се бяхме настанали в една от рибарските лодки, останали без надзор в това противно време. Нямаше никаква причина да стоим в такъв студ там, освен да мечтаем и да чакаме стопанинът да ни изгони.

Изведнъж Джо повдигна ръка:

— Чуваш ли? — попита той. — Кой рискува да плава в такова време?

— Разбира се, никой. Но какво чуваш?

— Шум от весла. Слушай добре, не си глух.

В тази проклета мъгла нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Джо обаче беше абсолютно сигурен, че шумът беше налице. На лицето му се появи странно изражение.

— Там някой гребе, повярвай ми! Целият залив шуми — това са дузина лодки най-малко! Глупак, нима нищо не чуваш?

Аз действително нищо не чувах. Тогава той се наведе и отвърза въжето, с което лодката беше привързана за кея.

— Аз тръгвам да видя какво става. Можеш да си мислиш, че съм луд, но аз съм сигурен, че там има много лодки, цял флот лодки. Идваш ли с мен, или ще си намокриш гащите, страхливецо!

Разбира се, тръгнах с него, макар че нищо не бях чул. Лодката се плъзгаше сред сивата мъгла, всичко беше в размити форми, така че аз продължавах нито да виждам нещо, нито да чувам. Ние загубихме представа за време и аз проклинах Джо, който ме вкара в това безсмислено и опасно плаване. Имаше много голяма вероятност да се обърнем — аз си спомних тялото на удавеното момиче и се разтреперих.

Не зная колко време сме плавали, понеже минутите се сливаха в часове, а те в столетия. Джо се кълнеше, че ясно слуша шума от весла, но всеки път от различни страни — ту вляво, ту отпред, и всеки път ние насочвахме курса си натам, където според Джо звукът ту се усилваше, ту отслабваше.

Накрая ръцете ни се вкочанясаха така, че ние вече не можехме да държим веслата. Студ и умора завладяха телата ни. През мъглата проблясваха ледени бели звезди. С изненада установихме, че след толкова дълго и уморително пътуване отново се намираме на изхода на залива. Водата беше огледално гладка, посребрена от звездната светлина. Студът се усилваше. Аз извих кормилото, за да се върнем на брега. Тогава Джо изкрещя нещо нечленоразделно и за пръв път чух ясно шум от гребла. Погледнах назад и кръвта застина в жилите ми.

Над лодката ни беше надвиснал висок, остър корабен нос. Зловещият силует, проблясващ едва на звездния фон изведнъж се измести и със странен плясък корабът мина почти до нашия борд. През целия си живот не бях чувал такъв звук. Джо изхлипа и с бясна сила загреба. Едва успяхме да се измъкнем от обсега на острия кил, който щеше да разцепи малката ни лодка като обикновено дърво. Тогава видях, че от двете страни на кораба равномерно, но много бързо се размахваха нагоре и надолу много весла, които му предаваха тази голяма скорост напред. Макар че никога не бях виждал такъв кораб в пристанището ни, веднага разбрах, че това е галера. Но какво търсеше тя при нас? Само моряците, които се връщаха от далечните страни твърдяха, че са срещали подобни кораби във варварските страни. Но тези пристанища са толкова далеко, а дори и този кораб да е оттам, то видът му не отговаряше на описанията.

Ние плувахме след кораба и скоро го достигнахме, макар че носът на галерата яростно цепеше вълните. Викахме, но никой не ни отговори. Тогава, като преодоляхме страха се качихме на палубата по въжето, което висеше отзад на кърмата. Пред нас видяхме удивителна палуба.

— Това не е варварски кораб! — изплашено сподели Джо. Погледни колко е стар — като че ли всеки момент ще се срути. Тук всичко е изгнило. А и жив човек не се вижда.

Ние тихо се промъкнахме по палубата и погледнахме през люка. На долната палуба бяха разположени гребците, те изпълняваха перфектно своите задължения, като ту забиваха веслата в сивата вода, ту ги измъкваха — но не бяха хора, а скелети!

Помня, че двамата заедно закрещяхме и побягнахме към борда, за да скочим в морето. По пътя се спънах, паднах и когато се вдигнах видях предмета, който ми се беше изпречил на пътя. Това надминаваше кошмара в трюма! В мъждукащата светлина аз видях човешки труп със забит нож в гърба! Двамата с Джо прескочихме тялото и по въжето скочихме в лодката.

Мрачната галера плаваше пред нас право към пясъчния плаж, където беше къщурката на Моли Фарел. Скоро ние видяхме, че по брега е пълно с хора. Вероятно те бяха научили, че сме се изгубили и ни търсеха — сега, заедно с първите слънчеви лъчи, всички се бяха събрали на брега.

Галерата плаваше пред нас, равномерно се движеха веслата й, но преди да достигне плитчините се случи нещо невероятно: със страшен трясък корабът се срути и изчезна и зелените вълни се впуснаха на мястото, където допреди секунда беше той. Само един предмет достигна брега.

Ние стигнахме плажа, когато изведнъж многогласните коментари за събитието секнаха. Моли Фарел стоеше самотна пред къщурката си и съсухрената й ръка сочеше морето. През плитчините нещо плуваше към нея, повдигнато от приливните вълни и накрая спря в краката й. Ние се приближихме. От неподвижното бяло лице ни гледаха отворените, но невиждащи очи на Джон Калрък, който се беше върнал у дома.

Той лежеше спокоен и вдървен, люлян от вълните и когато те го обръщаха, всеки можеше да види забития в гърба му нож. И всеки от нас знаеше чий е този нож — хиляди пъти го бяхме виждали в колана на Кен Лъжливата Джука.

— Да, аз го убих — изкрещя Кен, смалявайки се под нашите погледи. Пиян бях и затова го заклах! А след това го изхвърлих зад борда. А сега се появи той…, за да ми отмъсти. — Гласът му премина в безумно шептене, — заради проклятието… морето… не иска… да вземе… тялото…

Нещастникът падна на земята. Сянката на бесилката витаеше над него.

— Хей! — Силният, ликуващ глас на Моли Фарел се извиси над тълпата. — Самият Сатана изпрати галерата от ада на потъналите кораби. Кой друг кораб би взел такъв гнусен товар, освен облетия приживе с алена кръв и оцапан завинаги със страшни престъпления! Морето отмъсти и възстанови справедливостта. Вижте, как ще плюя в лицето на мръсника и ще стъпя върху ненавистната плът!…

Тя се смееше безумно, а над незнаещата покой морска шир изгряваше слънце.