Робърт Хауърд
Чудовище на покрива

Сякаш тътени от гръм отекват нощем тежките им стъпки.

От ужас непознат аз слаб и гол на ложето се гърча.

Ужас от мощните криле на древните притиска тишината.

Изсичат техните копита тревожен звън от дълбините

на мрачните гранити, с мъх покрити.

„От древната страна“ — Джастин Джефри

Ще започна с това, че много се изненадах, когато ме посети Тасмен. Никога не сме били близки — не ми харесваше неговият рязък нрав. Освен това, преди около три години той публично се нахвърли върху моята работа „Свидетелство за присъствието на културата на Нахау на Юкатан“, резултат на дългогодишни дълбоки изследвания. Така че нашите отношения не се отличаваха със сърдечност. Въпреки това, аз го приех. Той беше необикновено разсеян и сякаш беше забравил взаимната ни неприязън. Разбрах, че Тасмен е обхванат от някаква много дълбока и силна идея.

Бързо разбрах целта на неговата визита. Той искаше да му помогна да намери първото издание на „Безименните култове“ на фон Юнцт, книга, известна като „Черната Книга“. Тя е получила името си не заради цвета на корицата, а заради мрачното си съдържание. Със същия успех той би поискал от мен първия гръцки превод на „Некрономикон“^[1]. Наистина, след завръщането си от Юкатан, цялото си време посветих на колекциониране на древни книги, но до мен не беше достигнал дори намек, че този, издаден в Дюселдорф том, някъде още съществува.

Но трябва малко да се разкаже за тази необикновена работа. Поради нееднозначност и крайна мрачност на тематиката, тази книга дълго е смятана чисто и просто за бълнувания на маниак, а самият автор си заслужил репутацията на умопобъркан. Същевременно не може да се отрече, че той е направил редица несъмнени открития и че четиридесет и пет години от живота си е загубил, скитайки по екзотични страни, където е разкривал мрачни, дълбоко скрити тайни. Тиражът на първото издание е бил съвсем малък и голяма част от екземплярите са изгорени от читатели, след като една нощ на 1840 година намерили фон Юнцт удушен в собствената му спалня. Обстоятелствата около убийството така и останали неразкрити, но е известно, че всички врати и прозорци са били щателно затворени. Това е станало шест месеца след последната му, забулена в тайнственост експедиция в Монголия.

След пет години един лондонски издател, някой си Брайдуол, разчитайки на сензация, пуснал евтино, пиратско издание на тази книга в превод. В книгата имало много гротескни илюстрации, много неверни тълкувания, грешки на преводача и печатни грешки, характерни за евтините издания. Научният коментар отсъствувал. В резултат на това оригиналният труд бил напълно дискредитиран, а издатели и читатели го забравили чак до 1909 година, когато собствениците на „Холден Хоблин Прес“, което е в Ню Йорк, се решили на трето издание.

Текстът бил толкова старателно изчистен, че пропаднала почти една четвърт от оригинала. Книгата била добре оформена и илюстрирана с изискани и страшновати рисунки на Диего Васкеса. Трябвало е да излезе в масов тираж. Но за това попречили естетическите вкусове на издателите и високата стойност на печата. Било решено изданието да се реализира по договорни цени.

Опитах се да обясня всичко това на Тасмен, но той рязко ме прекъсна, като заяви, че напразно го считам за пълен невежа. Изданието на „Холден Хоблин“ било украшението на неговата библиотека, каза той, и именно в него той се натъкнал на един фрагмент, който много го заинтересувал. Ако съм можел да му намеря екземпляр от оригиналното издание през 1839 година, то нямало да съжалявам за това. Като знаеше, че е безсмислено да ми предлага пари, в замяна той щял да опровергае всичките си обвинения, които се отнасят до резултатите на моите юкатански изследвания, и освен това публично щял да ми се извини на страниците на „Сайентифик Нюз“.

Да си призная, обърках се. Очевидно, работата беше необикновено важна, щом Тасмен беше склонен на такива отстъпки. Казах му, че според мен, вече достатъчно съм дал отпор на неговите нападки в ответните си статии и че не искам да го поставям в такова унизително положение. Но че ще положа всички усилия, за да намеря толкова необходимата му книга.

Той набързо ми поблагодари. След като размених писма с познати приятели, букинисти и антиквари от целия свят разбрах, че задачата не е проста. Изминаха три месеца преди моите усилия да се увенчаят с успех и, благодарение на помощта на професор Джеймс Клемент от Ричмонд, щата Вирджиния, станах притежател на търсената книга.

Съобщих на Тасмен и той пристигна от Лондон още с първия влак. Той с пламнали очи погледна дебелия прашен фолиант в кожена подвързия с ръждясали закопчалки, а щом запрелиства пожълтелите страници, пръстите му затрепериха от нетърпение. А когато извика диво и удари с юмрук по масата разбрах, че намери онова, което търсеше.

— Слушай! — възкликна той и започна да чете откъс, в който ставаше дума за едно много древно светилище, намиращо се в джунглите на Хондурас. В този храм някакво древно племе, загинало още преди идването на испанците, се покланяло на много странен бог. Тасмен на глас четеше за мумия, която приживе е била жрецът на този изчезнал народ, а сега лежи в ниша, издълбана в монолитна скала, до която е изградено светилището. На шията на тази мумия висяла медна верижка с огромен пурпурен скъпоценен камък, изрязан във формата на жаба. Този камък, според твърдението на фон Юнцт, бил ключ към съкровищата на храма, скрити в подземна гробница, дълбоко под олтара.

Очите на Тасмен горяха.

— Аз видях този храм! Стоях пред този олтар! Гледах запечатания вход на нишата, в която, както твърдяха туземците, лежи мумията на жреца. Това е много необикновен строеж. Прилича повече на съвременни латиноамерикански здания, отколкото на руини, останали от доисторическите индианци. Индианците, които сега населяват тези места, отричат всякаква своя причастност към храма. Те казват, че хората, които са го построили, са принадлежали към друга раса и са населявали тези земи много преди появяването на предците на сегашните туземци. Аз лично смятам, че тези стени са наследство от отдавна загинала цивилизация, разпадането на която е започнало хиляди години преди идването на испанците. Исках да проникна в запечатаната гробница, но тогава нямах нито време, нито необходимото снаряжение. Исках да се добера до крайбрежието, защото бях ранен в крака от случаен изстрел. В храма попаднах по чиста случайност. Исках да изследвам всичко подробно, но обстоятелствата бяха неблагоприятни. Но сега нищо няма да ми попречи! Голям късмет, че ми попадна книгата, издадена от „Холден Хоблин“, в която се натъкнах на фрагмент с описание на храма. Но фрагментът явно не беше пълен, защото в него само мимоходом се споменава за мумията. Като се заинтересувах, добрах се до изданието на Брайдуол, но там пък попаднах в непроходим гъсталак от всякакви идиотски грешки. Там е изопачено даже положението на Храма на Жабата, както го нарича фон Юнцт. От Хондурас са го преместили в Гватемала. Описанието на храма гъмжи от неточности, но затова пък се споменава за рубина и се казва, че той е „ключ“. Към какво е ключ, в това Брайдуолово издание нищо не е казано. Разбрах, че съм попаднал на следата на важно откритие, ако разбира се, фон Юнцт не е бил безумец, за какъвто мнозина го смятат. Но това, че той е бил в Хондурас е установено съвсем точно. А ако той не е видял храма със собствените си очи, то не би могъл така точно да го опише, както това е направено в Черната Книга. Нямам представа по какъв начин е узнал за рубина. Индианците, които ми разказаха за мумията, нищо не знаеха за него. Може само да се предполага, че фон Юнцт е успял по някакъв начин да проникне в запечатаната гробница. Този човек е имал необикновена способност да се добира до скрити неща… От онова, което узнах излиза, че освен фон Юнцт и мен само още един бял човек е видял Храма на Жабата. Това е испанският пътешественик Хуан Гонзалес, който е изследвал тези места през 1793 година. Той споменава за странно съоръжение, което никак не прилича на други останки от древни индиански строежи. Той пише също, макар и доста скептично, за съществуващата сред туземците легенда, според която в подземията на тези съоръжения се крие „нещо необикновено“. Аз съм убеден, че става дума за Храма на Жабата.

— Моля ви, вземете си книгата, повече не ми трябва, — каза Тасмен след минутно мълчание. — Утре ще отплувам към Централна Америка. Този път съм се подготвил добре. Имам намерение да се сдобия с онова, което е скрито в храма, даже ако трябва да го разруша. Какво може да бъде скрито, ако не злато? Испанците по някакъв начин са го пропуснали. Впрочем, когато те са се появили в Латинска Америка, храмът отдавна вече е бил пуст. И испанците не са се занимавали с мумии, а са предпочитали да ловят живи индианци, от които с мъчения са изтръгвали сведения за съкровища. Но аз ще добия това съкровище.

С тези думи той се сбогува. Аз пък отворих книгата на онова място, където той прекъсна четенето и цяла нощ седях потопен в поразителното, странно, а на места съвършено мъгляво повествование на фон Юнцт. Намерих местата, където се разказва за Храма на Жабата, и те ме хвърлиха в такова безпокойство, че сутринта се опитах да се свържа с Тасмен, но разбрах, че той вече е отплувал.

След няколко месеца получих от него писмо, в което ме канеше да замина за два дни в неговия чифлик в Сасекс. Тасмен молеше също да взема със себе си Черната Книга.

Едва привечер се добрах до неговото владение, което беше доста усамотено. Домакинът живееше при почти феодални условия. Висока стена разделяше от света огромен парк и обвит с бръшлян дом. Когато се отправих към дома по широката алея, оградена с жив плет забелязах, че през отсъствието на стопанина не са се грижили достатъчно за парка. Гъстите бурени между дърветата почти напълно бяха изтикали тревните лехи. Сред избуялите изоставени храсталаци около вътрешната стена се мотаеше някакво животно — кон или вол. Ясно чувах тропането на копита по камъните.

Слугата ми хвърли подозрителен поглед и ме пусна в дома. Тасмен ме чакаше в кабинета. Той се мяташе по стаята като лъв в клетка. Едрата му фигура ми се стори по-слаба и по-жилеста отпреди заминаването. Тропическото слънце беше направило бронзова кожата на мъжественото му лице, бяха се появили нови, дълбоки бръчки, а очите му горяха още по-яростно отпреди.

— Е, как е, Тасмен? — поздравих го. — Успяхте ли? Намерихте ли златото?

— Не намерих нито една унция, — промърмори той. — Цялата история е празна работа… е, може би, не цялата. В запечатаната гробница влязох и там действително имаше мумия…

— А камъкът? — попитах аз.

Той извади нещо от джоба си и ми го подаде. С интерес го погледнах. Беше голям камък, чист и прозрачен като кристал, но със зловещи пурпурни оттенъци. Напълно съответстваше на текста от фон Юнцт, беше шлифован под формата на жаба. Неволно трепнах — изображението беше необикновено отблъскващо. Вниманието ми привлече тежката бакърена верижка, на която беше закрепен камъкът. На верижката имаше странна гравировка.

— Що за знаци са това на халките? — поинтересувах се аз.

— Трудно е да се каже, — отговори Тасмен. — Мислех си, че може би на вас са ви познати. Аз само забелязах известно сходство между тези знаци и полуизтритите йероглифи на монолита, известен като Черния Камък, който се намира в унгарските планини. Не можах да ги разчета.

— Разкажи за своето пътешествие, — помолих аз.

Седнахме по-удобно с чаша уиски в ръце и Тасмен, някак странно провлачено започна своята история.

— Намерих храма без особена трудност, въпреки че се намира в безлюдна и рядко посещавана местност. Построен е близо до скалиста канара, в пустинна долина, неизвестна на изследователите и не е нанесена на картата. Дори не се опитах да определя възрастта му, но е построен от необикновено твърд базалт, който никога и никъде не съм виждал. За невероятната древност на строежа може да се съди по степента на изветрянето на камъка. Болшинството от колоните на фасадата вече са рухнали. Само отломките им стърчат от изтърканите основи, като редки, изпотрошени зъби на хилеща се стара вещица. Външните стени вече са рухнали, но вътрешните са почти цели, както и поддържащите свода пилони. Струва ми се, че без особени грижи ще издържат още хиляда години, също както и стените на вътрешните помещения. Главната зала на храма е огромно овално помещение, чийто под е застлан с големи квадратни плочи. В средата има олтар — просто голям кръгъл блок от същия твърд камък, от който е и целият храм. Олтарът е украсен със странна резба. Зад него, издълбана в цялата скала, която е задната стена на храма, се намира гробницата, където лежи тялото на последния жрец на загиналия народ. Не представлява голям труд да се влезе там. Мумията беше там и всичко беше така, както е описано в Черната книга. Макар че мумията беше прекрасно запазена, не можах да определя към коя раса е принадлежал жрецът. Изсъхналите черти на лицето и формата на черепа навеждат на мисълта за някои изродени раси от Долен Египет. Уверен съм, че жрецът принадлежи на народ, който по-скоро се отнася към кавказката раса, а не към индианската. И това е всичко, което мога да кажа. Във всеки случай, камъкът беше на мястото — увиснал на верижката от изсъхналата шия на жреца.

От това място разказът на Тасмен стана толкова неясен, че трудно улавях смисъла и започнах да се замислям, дали не е зле повлияло тропическото слънце върху психиката му. С помощта на камъка той бил отворил скритите в олтара врати — не описа ясно как е направил това. Изненада ме, че той очевидно и сам не разбираше как действува този кристален ключ. Но само щом камъкът се докоснал до олтара, пред него внезапно се разтворил черен зеещ вход. Неговото тайнствено появяване подействувало угнетяващо върху съпровождащите Тасмен авантюристи, които категорично отказали да го последват вътре.

Тасмен тръгнал сам, въоръжен с пистолет и електрически фенер. По каменните стъпала на тясна спираловидна стълба, която сякаш водела към самия център на Земята, той се спуснал в тесен коридор, толкова тъмен, че изглеждало чернотата напълно поглъща тънкия лъч светлина. С необяснимо нежелание спомена също за жабата, която през цялото време, докато той бил под земята, скачала пред него, като се държала извън границата на светещия кръг от фенера.

Намирал пътя по мрачни тунели и стръмнини като черни кладенци. Накрая стигнал до невисоки врати, украсени с фантастична резба, зад които, мислил той, е тайникът със злато. Натиснал на няколко места със скъпоценния камък и вратата се отворила.

— А съкровището? — възкликнах аз нетърпеливо.

Той се засмя, сякаш се подиграваше над себе си.

— Нямаше там никакво злато, никакви скъпоценности, нищо… — Той се поколеба. — Нищо такова, което можеш да вземеш със себе си.

Отново разказът му стана мъгляв и несвързан. Само разбрах, че много бързо е напуснал храма, без да се опита повече да търси някакви съкровища. Искал да вземе мумията, за да може, както твърдеше, да я подари на някой музей, но когато излязъл от подземието, не могъл да я намери. Предположил, че неговите хора, изплашени от такъв спътник, при завръщането си към крайбрежието са хвърлили мумията в някоя пещера или урва.

— По този начин, — завърши той, — отново съм в Англия и не съм по-богат отпреди да я напусна.

— Но вие имате тази скъпоценност, — напомних аз, — а това е една много скъпа вещ.

Той погледна камъка без възторг, но с някаква почти безумна алчност.

— Мислите ли, че е рубин? — попита той.

— Нямам понятие.

— Аз също. Обаче покажете ми книгата.

Той бавно обръщаше дебелите листа и четеше, мърдайки устни. От време на време клатеше глава, като че ли се учудваше на нещо, но после някакво място задълго прикова вниманието му.

— И все пак толкова дълбоко е проникнал този човек в забранените области, — каза накрая. — Не е чудно, че го е постигнала такава странна и тайнствена смърт. Изглежда, че той е предвиждал съдбата си… Ето тук той предупреждава — хората да не се опитват да будят онези, които спят.

Той се замисли.

— Да, онези, които спят, — измърмори отново. — На вид са мъртви, а всъщност лежат и само чакат някакъв глупав слепец, който ще ги пробуди към живот… Трябваше внимателно да прочета Черната Книга… и трябваше да затворя вратите, когато излязох от гробницата… Но ключът е у мен и няма да го дам, па макар и целият ад да дойде за него.

Той излезе от своята замисленост и точно когато искаше нещо да ми каже, някъде отгоре се разнесе странен звук.

— Какво е това? — той ме погледна.

Аз свих рамене. Той дотича до вратата и извика слугата. Онзи се появи минута по-късно и лицето му беше бледо.

— Ти беше ли горе? — страшно попита Тасмен.

— Да, сър.

— Чу ли нещо? — продължи да разпитва Тасмен с твърд, почти обвиняващ тон.

— Да, сър, чух, — отговори слугата с неувереност.

— И какво чу?

— Разбирате ли, сър, — слугата неуверено и слабо се усмихна, — боя се, че ще ме приемете за луд, но ако трябва да кажа истината, то по-скоро ми приличаше сякаш по покрива ходи кон.

В очите на Тасмен се появи безумен блясък.

— Идиот! — развика се той. — Махай се!

Смаяният слуга изскочи от стаята, а Тасмен хвана светещия камък под формата на жаба.

— Какъв глупак съм! — възкликна той яростно. — Твърде малко прочетох… и вратите трябваше да затворя… но, кълна се във всички светии, ключът е мой и няма да го дам нито на човек, нито на дявол!

С тези необикновени думи той се обърна и се помъкна нагоре. След минута на горния етаж силно хлопна врата. Чу се как слугата внимателно почука и в отговор се даде заповед да се маха, но изразена в ужасно груба форма. Освен това Тасмен заплаши, че ще застреля всеки, който се опита да влезе в стаята му.

Ако не беше толкова късно, без колебание бих напуснал този дом, тъй като бях почти убеден, че домакинът е побъркан. Но не ми оставаше нищо друго, освен да отида в определената за мен стая, която ми посочи слугата. Вместо да легна да спя, разтворих Черната Книга на онази страница, която четеше Тасмен.

Ако той не е луд, то оттук с цялата определеност се налагаше изводът, че в Храма на Жабата се е срещнал с нещо свръхестествено. Необикновеният начин, по който са се отворили вратите на олтара е поразил неговите спътници, а в подземието Тасмен се е натъкнал на нещо, което е поразило самия него. Също предположих, че при завръщането на Тасмен от Америка някой го е преследвал. И причината за това преследване е скъпоценният камък, който той нарича ключ.

Опитах се в текста на фон Юнцт да намеря нещо насочващо, затова пак препрочетох за Храма на Жабата, за тайнствената праиндианска раса, която го е изградила, и за огромното цвилещо чудовище с пипала и копита, на което са се покланяли.

Тасмен каза, че когато за първи път е прегледал книгата, без време е прекъснал четенето. Като размишлявах върху тази неясна фраза, аз се натъкнах на откъса в текста, който го доведе до такава възбуда, беше го подчертал с нокът. Поначало това място ми се струваше поредното мъгляво откровение на фон Юнцт; текстът просто казваше, че богът на храма е и неговото свещено съкровище. След като си дадох сметка какви последствия произтичат от тази забележка, студена пот ме обля.

Ключът за съкровището! А съкровището на храма е неговият бог! А спящите се пробуждат, ако се отворят вратите на техните тъмници! Аз скочих, потресен от страшната мисъл и в същия миг силен трясък наруши нощната тишина. Веднага след него се чу зловещ човешки вик, пълен със смъртен ужас.

Изскочих от стаята. Докато бягах нагоре по стълбата чувах такива звуци, които ме караха да се съмнявам в собствения си здрав разум. Не съм ли се побъркал? Стоях пред вратата на Тасмен и с трепереща ръка се опитвах да завъртя дръжката. Стаята беше заключена. Докато се колебаех, отвътре се чу отвратително пронизително цвилене, след това някакъв отвратителен шльопащ звук, като че ли огромно желеобразно тяло се провира през прозореца. А после, когато стихнаха тези звуци, аз мога да се закълна, че чух шум от гигантски криле. А после настъпи тишина.

Трудно дойдох на себе си и напънах вратата. Стаята беше изпълнена с някаква жълта мъгла, която издава отвратителна миризма. Усетих слабост и ми прилоша. Стаята напомняше бойно поле, но, както по-късно беше установено, от нея нямаше нищо изчезнало, освен пурпурния скъпоценен камък, изрязан във формата на жаба, който Тасмен наричаше ключ. Така и не се намери. Рамката на прозореца беше покрита с някаква неописуемо отвратителна слуз. По средата на стаята с размазан, разплескан череп, лежеше самият Тасмен и върху кървавите останки на лицето и главата му ясно се виждаше отпечатъкът на огромно копито.