Иван Вазов
Всичко пада (или Ентусиазъм и опортюнизъм)

I

Добре, светът умей

по-опитен да бъде;

на смешното се смей,

на кривото се сръди.

 

Той знае да шуми,

когато шум е нужно,

или да се ломи

пред силата послушно.

 

Сега е зъл и строг,

след малко се превива,

на вихъра жесток

насреща не отива.

II

Припомням си часът,

когато окол мене,

омаян чух гласът

на общото вълненье;

 

когато тез слова

екнаха: срам, тирану!

И в славната мълва

бе всичко разиграно.

 

Днес сън на мъртъвци

наоколо настая,

предишните борци

не мога да позная.

 

И виждам ги безспир —

приятели, другари —

че търсят отдих, мир,

кат инвалиди стари.

 

От ден на ден кръгът

на тях по-тесен става,

възторгът и гневът

сгоряха, като плява.

 

А аз стоя корав

и в общата зараза

един се виждам прав,

един враждата паза.

 

И търса потик нов,

кат тях да не задряма,

за бой съм пак готов,

но бойно поле няма.

 

Най-буйните мълчат

вълната веч е пяна,

и силите мъждат,

и вяра не остана.

III

Ех, лягайте сега,

отрудени герои!

Народната тъга

да ви не безпокои.

 

Народът — тоз народ,

ту сган, ту лед, ту пламен,

днес бог, а утре скот

в кошарата примамен;

 

комуто вий умът

безжалостно въртяхте,

и в мракът, и в шумът

сърцето му ловяхте,

 

той нека да търпи,

смутен, изгубен в мрака!

Когато вам се спи,

той нека да почака!

 

Игра не е ли той

на вашите прищевки?

Вкушавайте покой,

водители и девки!

IV

Ах, днес е тъмен час!

Народът ни линее,

снишава се по раст

и по душа дребнее.

 

Не сме в оние дни

на робството, в които

тъй много светлини

блещяха страховито,

 

кога едничък лик

изпълняше простора

и някой смъртен вик

измиваше позора,

 

тогаз под тъмний свод

на злото, що вскотява,

юнаци тоз народ

способен бе да дава!

 

И за идея ний

броехме мъченици…

О, Левски! Ботев! Вий

не бехте политици!

V

Но нищо. Моят дух

хвана да се смирява;

на здравий разум глух

не трябва да остава.

 

Да клюмаш, да мълчиш

е днес удобно време…

Не е добре да бдиш,

когато всякой дреме.

 

Недей стоя един,

когато всичко пада:

знай, бука огнен клин

убива без пощада!

 

А той — народа клет,

кат стадо боязливо,

без позив, без съвет

озърта се сънливо.

 

И всите главатари

за кокал зъби точат:

ах, при таквиз овчари

вълкът е по за почет!

 

Януари 1882