Умберто Еко
Как се оцелява в медийния хаос

В притурката на „Република“ — „Венерди“, миналата седмица на Микеле Сера се падна трудната задача да отговори на читател, който пишеше (резюмирам по памет и на места със свои думи): Телевизията и вестниците твърдят, че всички сме обладани от омраза, а когато разговарям със съседите и колегите си, виждам пред себе си спокойни и миролюбиви люде, които никого не мразят; гледам разни предавания и забелязвам как всеки се стреми към надмощие, а в ежедневния живот, като изключим някоя дребна невъзпитана постъпка, срещам хора, които изслушват събеседника си и се извиняват, ако блъснат някого; чета за разрастващ се расизъм, а се натъквам на мнозина, даващи едно евро на чернокожия, който продава по една роза, вместо да стрелят по него, и така нататък. Дали пък медиите не обрисуват живота по-лош, отколкото е, и не само (предавам отново със свои думи), ами ни подтикват да се държим по-зле, отколкото бихме се държали иначе? Отговорът на Сера бе продиктуван от здравия разум и бих се подписал под него без колебание: Вярно е, така е, но нека си представим свят без телевизия и вестници, свят, в който сме лишени от каквито и да било новини: по-добър ли щеше да е? Тъй че да се опитаме да бъдем по-критични и да подхождаме избирателно към средствата за масова информация, за да оцелеем в този хаос.

Ала как стана така, че вестниците и телевизиите започнаха по такъв перверзен начин да ни представят света по-лош, отколкото е? Истината е, че нещата изобщо не са се променили, откакто са измислени вестниците: ако търсите вината в печата, прочетете „Бел Ами“ на Мопасан и ще видите, че днешните ни пороци имат отколешни корени. Печатът от времето на моите баби и дядовци и на родителите ми е бил пълен с криминални вести и е предъвквал с месеци и дори с години жлъчните слова по повод на съдебни процеси от рода на аферата „Брунери-Канела“, в сравнение с които престъпленията от Гарласко и Коне^[1] преминават бързо като метеор. Става дума за количествен, а не за качествен скок — ала добре знаем, че количествените натрупвания след време водят до качествени изменения.

Напълно вярно е, че предаванията от рубриката „Политическа трибуна“ през 50-те и 60-те години са били образец на възпитание и цивилизованост, но то е, защото е имало само един дебат в седмицата и само по един канал. Проверете как протичат седем дебата дневно по седем канала и ще видите, че всички крещят и никой никого не слуша. Спомням си, че веднъж дадох революционна идея на един приятел, на когото предстоеше да започне телевизионно предаване: „Сложѝ си в джоба дистанционно и ако някой прекъсва другите, докато говорят, му изключи звука, та да се мъдри на екрана като глупак от няма сцена. Ще видиш, че ще престанат да се наддумват“. Той ентусиазирано ми благодари, но после продължи да се държи като всички останали: сигурно са му казали, че ако участниците не говорят един през друг, на зрителите им става скучно и сменят канала.

Многобройни са недостатъците на нарасналото количество: докато едно време всекидневниците имаха по четири страници (през златните военни години), днес са средно шейсет, а не може да се каже, че събитията в света са се умножили — напротив, ако сме обективни, ще признаем, че са били повече между 1943-та и 1945-а, от Холокоста до атомната бомба. За да запълнят тези шейсет страници и да привлекат рекламите, благодарение на които съществуват, трябва да раздуят новината, да отредят на чудовището не само първа, но и втора, и трета страница, като се стига до това да се пише за едно и също събитие десет пъти в един и същи ден, от гледна точка на десетима пратеници, и да изглежда, че събитията са десет. Но защо им трябва реклама, за да запълнят шейсет страници? За да могат да излизат на шейсет страници. А защо на шейсет? За да имат достатъчно реклама, та да си ги позволят.

Сами разбирате, няма спасение от рекета на количеството, и то за сметка на качеството. Сера пише: Да се научим да подхождаме избирателно и (бих го казал и аз) да приучим младите към критичен прочит на пресата, да умеят да отсяват, както се казва, плявата от зърното. Нужно е повече обучение по четене в училище.

Излиза обаче, че (вероятно поради това количествено преизобилие) младите вече не четат вестници, които — чисто по хегелиански — започват да се превръщат в ежедневната молитва на пенсионера. Победата на всекидневниците над седмичниците, тяхната така наречена седмичност (количествен феномен, дължащ се на факта, че вечерната телевизия изземва от всекидневника привилегията на неогласената новина) предизвика, от една страна, криза на седмичните издания, ала от друга, направи всекидневниците невъзможни за четене и така младите хлътват в интернет. Не че интернет не води до рискове вследствие на количествено преизобилие (понеже прави невъзможно да се разграничи достоверното от недостоверното), но поне създава впечатление (фалшиво), че бихме могли да избираме какво искаме да узнаем.

Ето защо голяма бъркотия цари под свода небесен и ако някой ме помоли за мъдър съвет, мъдростта ще ме застави да отговоря, че не мога да дам такъв.