Умберто Еко
Как да не се стане жертва на заговор

През изминалите седмици се появиха много статии в най-големите всекидневници, разкриващи как в краен квартал на Париж един преподавател облъчвал учениците си с внушението, че светът се ръководи от окултната секта на илюминатите. По-внимателният прочит показва, че източникът на тази новина е само един: френски журналист в търсене на идеи издирил ученичка, която бълвала в интернет твърдения за световен заговор и окултна секта, определяща съдбините на планетата.

Е, няма да давам за пример онези, които четат книги (и могат да изберат заглавия по темата в някоя библиотека със стотици произведения на всички езици), но дори да вземем хората, дето само сърфират в мрежата — и те отлично знаят, че съществуват сайтове в излишък по въпроса за глобалния заговор, за господарите на света, за центровете на окултна власт, като се тръгне от илюминатите, водещи началото си от XVIII век, мине се през разните там Билдербергски клуб, Тристранна комисия, Давос и се стигне до (е как не, неизбежно е) интригите около „Протоколи на Ционските мъдреци“ и костеливите ръце на евреите, протягащи се да сграбчат планетата ни, както ги рисуваха в антисемитските седмичници по време на Третата република във Франция към края на XIX век.

Все отживелици. Именно в обширната литература по темата (деветдесет процента от която е повтарящ се боклук) се е разровил Дан Браун, за да скалъпи своя бестселър, а аз, без да се самоизтъквам, през 1988 г. я представих в гротесков ракурс в книгата си „Махалото на Фуко“ — още нямах на разположение интернет, но се поразтърсих в някои окултни библиотеки.

А интернет действително изобилства от сайтове на тема „космически заговор“ и няма съмнение, че много хора им вярват — особено във време на възраждане на всевъзможни популизми с всякакъв цвят е нормално, ако искаш да възбудиш въображението на простолюдието, да се позовеш на конспирациите на онези (неизвестни), които са в основата на всичките ни беди. По-интересното е, че напълно сериозни периодични издания надават ухо за немощното скимтене на френския журналист, който се е чудил какво да си изсмуче от пръстите, за да си изкара хонорара, и затъват в блатото на отдавна известни неща.

Бихме могли да споменем едно доста злонамерено определение за журналистиката и да посочим, че само и само да запълнят страниците, писачите раздуват незначителната история за куче, ухапало човек, тъй като не разполагат с история за човек, ухапал куче. Е, хубаво, това е често явление, но е странно, че читателите възприеха тази не-новина и дори ѝ се насладиха (направих сондаж сред познатите си: „Виж ти, кой би могъл да си помисли…“).

Подобни реакции ни водят до тъжно заключение относно интернет: в безкрайния океан на мрежата, в която се разказва всичко възможно и в която се случва да потърсим, да кажем, биографията на лелята на Хамурапи, униформите на войниците от Седемгодишната война, кръвната група на Наполеон или колко зъба са останали в устата на Голиат след удара с прашка на Давид, да знаем всичко (или да имаме достъп до всичко), се равнява на това да забравим (да ни се даде възможност да забравим) всичко.

Така че за мързеливия журналист е достатъчно да отвори случаен сайт, да попадне на отдавна известен факт, да изгради около него тезата си, да нахвърли отегчителна статия със заглавие „Сензационно историческо откритие“ и да продаде въпросния материал със спокойната увереност, че новината е отлежала и съответно възобновяема ad libitum^[1], без опасност читателите да възроптаят.

Току-виж се пръкне статия на две страници, озаглавена „Изключително откритие на учените от Кеймбридж: Цезар наистина е бил убит на мартенските иди“, която да си заслужи похвалата на директора („Момчето ми, къде успя да изровиш тази информация, това е истински хит!“).

Което, ако се замислим, може да е добър начин да си преговорим нещата: нали ни караха и в гимназията да учим същата история на Древния Рим, която учихме и в основното училище? Достатъчно е да се каже, че става дума за преговор, а не за новина от последния час.