Умберто Еко
Как да се използва мрежата за спомняне на нещо

В броя отпреди няколко седмици написах писмо до въображаемо внуче, като го призовавах да използва паметта си, без да се ограничава само с извличане на информация от репертоара (между другото, необходим) на интернет. На мига един дигитален талибан, не помня от кой блог, ме обвини, че съм (както обикновено, казваше той) враг на интернет. Все едно този, който критикува каращите със сто и осемдесет километра в час по магистралата или в нетрезво състояние, да е противник на автомобилите и никога да не прибягва до тях. Тъкмо обратното, в миналия брой на „Еспресо“ Еудженио Скалфари (позовавайки се на моята рубрика, в която пишех за нещастните, осъдени на вечно настояще, според чиито отговори в предаването „Наследството“ излизаше, че Хитлер и Мусолини са живели през 60-те, 70-те или 80-те години) ме укорява (по мил начин), че изпадам в обратната крайност, тоест прекалено се доверявам на интернет за намиране на информация.

Скалфари споделя мнението, че именно привикването към изкуствената онлайн памет е притъпило собствената памет на днешното поколение. Твърди също, че използването на мрежата създава впечатлението, че сме в контакт с всичко и всички, но всъщност обрича на самота. Две болести на нашето време, съгласен съм, а и много съм писал по въпроса. Скалфари обаче не цитира онзи епизод от „Федър“ на Платон, в който фараонът обвинява бог Тевт, създател на писмеността, че е измислил технология, която ще накара хората да загубят навика да използват паметта си. А пък после стана така, че писмеността породи у хората желание да запомнят прочетеното, и само благодарение на писмеността беше възможно да се сътвори такава възхвала на паметта, каквато е „По следите на изгубеното време“ на Пруст. С други думи, бихме могли спокойно да черпим от интернет и едновременно с това да развиваме паметта си, като дори се опитваме да си спомним какво сме научили от интернет.

Въпросът е там, че мрежата не е нещо, което можем да решим да отхвърлим, точно както се случи с автоматичния стан, моторизацията, телевизията; нея я има, даже диктатурите няма никога да могат да я премахнат, така че проблемът не е само в това да се посочат рисковете (очевидни), но и да се помисли как да съумеем (и да възпитаме младите) да я използваме критично.

Да си представим, че един добър преподавател поставя задачата да се направи проучване по тема X със съзнанието, че не може да избегне учениците му без никакво усилие да открият наготово сдъвкания материал в интернет. Той би могъл да ги подтикне да потърсят сведения в поне десет сайта и да ги съпоставят, като отбележат евентуалните разлики или противоречия и се опитат да установят кой сайт е най-достоверен, може би като сравнят и с хартиени източници (било то и само с „Гардзантина“^[1]). Тогава децата ще използват информацията, която предлага интернет — и която би било глупаво да не се вземе предвид, — и в същото време ще разсъждават с главите си и ще съхранят в паметта си собствено разбиране за намереното по темата. Забележете освен това, че когато бъдат накарани да сравнят разработките си, те ще избегнат обричането на самота и ще изпитат тръпката от контакта лице в лице.

За жалост, не може да се игнорира съществуването на онези, прокълнатите, които вече не са в състояние да се лишат от самотната си и омайваща връзка с екрана. Ако нито родителите, нито учителите успеят да ги убедят да излязат от този кръг на ада, ще трябва да ги поставим в същата графа, в която са наркоманите, компулсивните онанисти, расистите, предсказателите, посетителите на картогледачи — или всички дегенерати, с които всяко общество трябва отговорно да се справя. Но така е било във всяка епоха.

Ако днес тези „болни“ изглеждат твърде много, то е, защото в рамките на петдесет години от два милиарда жителите на планетата станахме седем милиарда. И това не е плод на наложената от мрежата самота, а по-скоро на усилен човешки контакт.