Умберто Еко
Как да се покажеш дори ако си никой

По време на организираните от „Република“ вѐчери в Болоня, в разговор със Стефано Бартедзаги^[1] миналия петък се наложи да се спра на понятието „репутация“. Някога имаше само добра и лоша репутация и когато някой рискуваше да си навлече лоша репутация (защото е фалирал или защото са го нарекли рогоносец), се стигаше до това да я изчисти чрез самоубийство или убийство от честолюбие. Разбира се, всички се стремяха да се сдобият с добра репутация.

Но от доста време насам понятието „репутация“ отстъпва пред понятието „известност“. Водеща ценност се оказва желанието да се покажеш и, естествено, най-сигурният начин е да се покажеш по телевизията. И не е нужно да си Рита Леви-Монталчини или Марио Монти, достатъчно е да признаеш в някое сълзливо предаване, че партньорът ти е изневерил.

Първият герой на екранното присъствие беше малоумникът, който заставаше зад интервюираните и помахваше с ръка. Което даваше възможност да го разпознаят вечерта в кварталното барче („Знаеш ли, че те видях по телевизията?“), ала този вид показност траеше до идната сутрин. Така че постепенно се наложи мнението, че за да се показваш постоянно, следва да вършиш неща, които един ден ще ти спечелят лоша репутация. Не че хората не се стремят и към добра репутация, но тя трудно се извоюва, трябва да си извършил геройско дело, да си удостоен ако не с Нобеловата, то поне с наградата „Стрега“, цял живот да си лекувал прокажени — все неща, дето не са лъжица за всяка уста. По-лесно е да се окажеш обект на интерес — най-добре ако е нездрав, — като си легнеш за пари с някоя прочута личност или те обвинят в престъпна злоупотреба. Не се шегувам, достатъчно е да видите гордото изражение на подкупния чиновник или на кварталния шмекер, докато ги показват по телевизията, обикновено в деня на ареста: тези минути известност си струват затвора, още по-добре ако престъплението е с изтекла давност, затова и обвиненият се усмихва. Отдавна, преди десетилетия мина времето, когато да покажеш някого с белезници, означаваше да му съсипеш живота.

Накратко, принципът е: „Ако Мадоната се появява понякога, защо пък да не се появя и аз?“. Забравят, че трябва и да си девственица за тази цел.

Такива неща си говорихме миналия петък, на 15-и, и ето че точно на следващия ден в „Република“ излезе дълга статия от Роберто Еспозито („Изгубеният срам“), в която се разглеждаха и книгите на Габриела Турнатури („Срам. Метаморфоза на една емоция“, „Фелтринели“, 2012) и на Марко Белполити („Без срам“, „Гуанда“, 2010). С две думи, темата за загубата на чувството на срам присъства в редица изследвания върху съвременните нрави.

И така, дали трескавото желание за показ (и за известност на всяка цена, дори с риск да си навлечеш това, което някога се считаше за срамно клеймо) е предизвикано от загубата на чувството на срам, или чувството на срам е изгубено, тъй като водеща ценност е да се покажеш публично, макар и да рискуваш да бъдеш опозорен? Склонен съм да приема втората теза. Да бъдеш видян, да станеш тема за разговор, е дотолкова доминиращ мотив, че сме готови да се откажем от благоприличието, както някога го наричахме (или ревниво пазене на неприкосновеността на личния живот). Еспозито посочва, че липса на срам е също да говориш на висок глас по мобилния си телефон във влака, така че личните ти преживелици, които едно време само се пошушваха на ухо, да станат достояние на всички. Не защото човекът не си дава сметка, че го чуват всички (тогава щеше да е просто невъзпитан), а защото несъзнателно иска да бъде чут, дори и преживелиците му да са незначителни — но уви, не всеки може да има значими преживелици подобно на Хамлет или Ана Каренина, тъй че достатъчно е да те разпознаят като компаньонка или като ненадежден платец.

Четох, че не знам кое си църковно движение иска да върне публичната изповед. Ами да, къде е тръпката да излееш срама си само в ухото на изповедника?