Умберто Еко
Как се става известен

Старата и прочута книга на Дейл Карнеги беше преведена на италиански под наслов „Изкуството да си спечелим приятели“ и по-късно преиздадена със заглавие „Как да се държим с другите и да ги направим наши приятели“ („Бомпиани“, 2001). Всъщност оригиналното заглавие (How to Win Friends and Influence People^[1]) дава по-добра представа за целите, които книгата си поставя, и за етичната позиция, от която е вдъхновена: въпросът не е да си намерим приятели, защото приятелството ни носи радост и удовлетворение, а да убедим другите да ни считат за приятели, така че да можем да им влияем и да постигнем (ние, не те) успеха, към който с право се стремим.

Накратко, същинската тема на книгата не е приятелството, а как да завоюваме успех. Да вземем примера с писателя Хол Кейн, добил умения и известност, защото като млад успял да се сприятели с Данте Габриел Росети. В противен случай, пише Карнеги, „е можел да си умре беден“.

Ако внимателно прочетете страниците, посветени на усмивката, на това как да хвалите ближния и на многото други начини да го накарате да се почувства весел и благоразположен във ваше присъствие, така че да стори каквото желаете вие, все едно го е пожелал той, всеки ред ще ви напомня за небезизвестни личности от нашия обществен живот.

За да се харесаме на другите и да ги направим наши приятели, е необходимо да знаем кое е основното, което те желаят, например защо искат да бъдат хвалени. Сред многото неща, на които тази стара книга ни учи, е и че основният мотив в поведението на хората е не сексът, а нуждата да се почувстват значими. Карнеги твърди, че причината, накарала Дикенс да пише, а Дилинджър да извършва престъпления, е една и съща — нуждата да попаднат във вестниците, макар и да признава, че има разлика в „начина“, по който двамата са постигнали реализация (но това са философски нюанси и нямат нищо общо с механизма на успеха).

Сетих се за Карнеги преди няколко вечери, когато в „Наследството“ — предаването тип куиз на Амадеус, което винаги следя с цел ежедневно наблюдение дали не ме грози dementia praecox^[2] — зададоха въпроса коя ценност италианците поставят най-високо, поне според едно скорошно проучване. И излезе (напук на участниците, които посочваха любовта, парите, щастието — семейно или друго), че най-упорито преследваната ценност е известността — да бъдеш популярен и хората да те разпознават.

Забележете, въпросната ценност не беше определена като „слава“ — понятие, свързано по своята същност с някое благородно дело в интерес на обществото. Анкетираните субекти (предполага се, представители на единния дух на нацията) не искали да бъдат запомнени като откриватели на антиракова ваксина, героични спасители на живота на себеподобни, след като са рискували своя, големи поети или скулптори, пълководци, мореплаватели, мистици или филантропи. Повече от ясно било, че желаят да бъдат разпознаваеми, тоест да ги познават на улицата, в аптеката, в автобуса, в супермаркета. Подобно на Чарли Браун, не можели да понесат мисълта да не са „популярни“.

В крайна сметка искали да бъдат (казано без ирония, неуважение или злонамереност) като самите участници в „Наследството“, които със сигурност са се записали, за да спечелят една симпатична сумичка (защото, като оставим настрана проучванията, парите също са смислен обект на желание), но в края на краищата приемат със сияйна усмивка и загубата, понеже най-важното все пак е да бъдат показани по телевизията, да поздравят роднини и колеги и да се приберат на следващия ден със заслугата, че са излезли от срамната анонимност и са станали „известни хора“.

Е, макар и да смятам за нездрава ценностната система на люде, които, само и само да придобият известност, подпалват храма на Диана в Ефес като Херострат, стрелят с карабина като Дилинджър или се появяват по телевизията, за да разкажат, че са били изоставени, сложили са им рога, унижили са ги и са ги взели на подбив, нямам намерение да морализаторствам по адрес на хора, участващи с цел известност в куизове или дори само в публиката на телевизионни дебати, така че поне колегите от офиса или продавачът на вестници от будката на ъгъла да познаят физиономията им на трети ред и да ги поздравят на следващия ден. Нека си го кажем: по-морално е да се търси известност по този начин, отколкото да се измъчват себеподобните с писане на ужасни стихотворения.

Проблемът е друг: телевизиите знаят, че хората това искат, и (за да качат гледаемостта, или както другояче би казал Карнеги — за да си спечелят приятели) дават възможност за изява денонощно по десетки канали. Сметнете броя на предаванията, на присъстващите във всяко от тях, на часовете и дните на излъчване в рамките на дълги години, и ето го ужасяващия резултат: всеки италиански гражданин поне веднъж е бил известно лице и в страна с почти шейсет милиона лица всяко от тях ще си остане неизвестно.