Умберто Еко
Как се оправдава наличието на собствена библиотека

Обикновено още от малък съм бивал обект на две (само две) разновидности на шега: „Ти си (вие сте) този, който винаги отговаря“^[1] и „Ти се носиш (вие се носите) към долините“. През цялото си детство мислех, че по някаква любопитна случайност всички хора, които срещах, са глупави. Когато стигнах до тази напреднала вече възраст, се убедих, че има две правила, от които никое човешко същество не може да се измъкне: първата мисъл, която ни хрумне, е най-очевидната, а като ни хрумне очевидна мисъл, не ни идва наум, че и на други може да е хрумнала преди това.

Притежавам колекция от заглавия на рецензии на всички индоевропейски езици, които варират между „Ехото на Еко“ и „Книга, от която се носи ехо“. Само че в този случай ме съмнява това да е била първата мисъл, хрумнала на редактора; допускам, че са се събрали в редакцията, обсъдили са двайсетина възможни заглавия и накрая лицето на главния редактор се е озарило и той е казал: „Момчета, хрумна ми страхотна идея!“. Сътрудниците му: „Шефе, велик си, как така ти идват?“ „Талант“, отговорил им е.

Не искам с това да кажа, че хората са банални. Да приемеш очебийното като оригинално и продиктувано от проблясък свише, показва известна свежест на духа, ентусиазъм по отношение на живота и неговата непредвидимост, любов към идеите — били те и незначителни. Винаги ще помня първата си среща с една голяма личност, каквато беше Ървинг Гофман: възхищавах му се и го обичах заради гениалността и дълбочината, с която успяваше да долови и опише най-тънките нюанси на социално поведение, заради способността му да разкрива незабележими признаци, убягнали на всички преди него. Седнахме в едно кафене на открито и след малко, загледан в улицата, той се обърна към мен: „Да ти кажа, мисля, че в градовете вече се движат прекалено много коли“. Сигурно не си го беше помислял по-рано, погълнат от доста по-важни неща; получил беше внезапен проблясък и бе дарен с умствената свежест да го оповести. А аз, незначителният сноб, отровен от „Несвоевременни размишления“ на Ницше, бих се въздържал да го произнеса, дори и да го мислех.

Друг един шок от очевидното се стоварва върху мнозина в моето положение, а именно хора, притежаващи голяма библиотека — такава, която не може да не забележиш, когато влезеш, тъй като у нас и няма друго. Влиза гостът и казва: „Колко много книги! Всичките ли сте прочели?“. В началото смятах, че въпросът е присъщ само на индивиди без отношение към книгите, чиито очи са навикнали на рафтчета с по няколко кримки и енциклопедии от детски поредици. Ала опитът ме научи, че същите думи биват произнасяни и от хора, от които не бих ги очаквал. Е, уточнявам, че все пак според тях лавиците са място за поставяне на прочетените книги и че те не възприемат библиотеката като работен инструмент, но не е достатъчно извинение. Считам, че при вида на много книги всеки го обзема безпокойство от познанието и фатално кривва към въпроса, изразяващ тревогата и угризенията му.

Проблемът е, че на шегата „Вие сте този, който винаги отговаря“ е достатъчно да реагирам с подсмихване; най-много, ако искам да проявя любезност, да кажа: „Добро попадение!“. Ала от въпроса за книгите челюстта се втвърдява и струйки студена пот плъзват надолу по гръбнака. Някога си имах презрителен отговор: „Нито една не съм прочел, иначе защо да ги държа тук?“. Но той е опасен, понеже предизвиква очаквана реакция: „А къде слагате прочетените?“. По-добър е стандартният отговор на Роберто Лейди^[2]: „Много повече, господине, много повече“, който вледенява противника и го довежда до състояние на вцепенено обожание. Само че го намирам за безжалостен и обезпокоителен. Сега се придържам към твърдението: „Не, тези трябва да ги прочета до края на месеца, останалите ги държа в университета“ — отговор, който, от една страна, говори за висша ергономическа стратегия, а от друга, подканя посетителя по-бързо да си тръгне.