Умберто Еко
Как да не се говори за футбол

Нямам нищо против футбола. Не ходя по стадионите по същата причина, поради която не бих отишъл да спя нощем в подлезите на миланската централна гара (или да се разхождам в Сентръл Парк в Ню Йорк след шест следобед), ала ако ми се удаде случай, с удоволствие гледам някой хубав мач по телевизията, защото признавам и ценя всички достойнства на тази благородна игра. Не мразя футбола. Мразя вманиачените по футбола.

Но не ме разбирайте погрешно. Храня към запалянковците същите чувства, каквито Ломбардската лига изпитва към всички, които не са жители на Европейската общност: „Не съм расист, стига да си седят у дома“. Като казвам „у дома“, това значи местата, където обичат да се събират през седмицата (бар, семейство, клуб), и стадионите, каквото ще да става там, още по-добре, ако пристигнат онези от Ливърпул, та после да ми доставят удоволствието да чета за тях по вестниците, защото, щом ще има circenses^[1], нека да се лее кръв.

Не харесвам запалянкото заради една странна негова черта: той не проумява защо ти не си. И продължава да говори с теб, все едно че си. Ще дам пример, за да стане по-ясно какво имам предвид. Аз свиря на флейта (все по-зле, според едно публично изказване на Лучано Берио, а да бъдеш наблюдаван така внимателно от Великите Маестри, действа удовлетворяващо). Да допуснем, че пътувам във влак и попитам господина срещу мен, колкото да подхвана разговор:

— Слушахте ли последния диск на Франс Брюген?

— Моля, какво?

— Имам предвид Pavane Lachryme^[2]. Според мен забавя прекалено в началото.

— Извинете, не разбирам.

— Ван Ейк, казвам, нали се сещате… (натъртвайки) с блокфлейтата.

— Вижте, аз… С лък ли се свири?

— А, разбирам, вие не…

— Аз — не.

— Интересно. Знаете ли обаче, че за една „Коолсма“, ръчна изработка, се чака три години? Тогава по-добре „Мьок“ от абанос. Най-добрата е от всички, които са в продажба. И Гадзелони ми го каза. Да ви питам, вие стигате ли до петата вариация на Derde Doen Daphne d’Over^[3]?

— Аз всъщност отивам до Парма…

— А, разбирам, свирите в F, не в C. По-благодарен вариант е, така е. Знаете ли, че открих една соната на Лойе, която…

— Лей кой?

— Да ви видя обаче на „Фантазиите“ на Телеман. Ще се справите ли? Да не вземете да използвате напречна флейта с немска система?

— Вижте, аз германците… БМВ може и да е голяма кола, ама с цялото ми уважение…

— Разбирам. Свирите на барокова флейта. Правилно. Например онези от „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“…

Ето, не знам дали стана ясно. Бихте оправдали горкия ми спътник, ако се хвърли към алармения звънец. Само че същото се случва със запалянковците. Особено трудно е с таксиметровите шофьори:

— Видяхте ли го Виали?

— Не, може би е минал преди мен.

— Ама мача довечера ще го гледате?

— Не, трябва да работя над последната книга от „Метафизика“, нали знаете, на Стагирит^[4].

— Добре, гледайте и после ще ми кажете. За мен Ван Бастен може и да е Марадона на деветдесетте, как мислите? Обаче Хаджи не бих го изпускал от поглед.

И така нататък, все едно говори на стената. Не че не го интересува, че мен не ме интересува. Не може и да си представи, че може някого да не го интересува. Не би го проумял дори ако имах три очи и две антени на зелените люспи на тила. Няма си понятие от различието, разнообразието и несъпоставимостта на Възможните Светове.

Дадох пример с таксиметров шофьор, но същото се случва и когато събеседникът ви е представител на хегемонните класи. Като язвата е, застига и богати, и бедни. Странно обаче, че същества, така непоклатимо убедени, че всички хора са еднакви, после са готови да счупят главата на някой запалянко, дошъл от съседния окръг. Този вселенски шовинизъм изтръгва от мен див рев на възхищение. Все едно онези от разните лиги да кажат: „Оставете ги африканците да ни дойдат. Та после да ги набием“.