Умберто Еко
Как да се внимава с вдовиците

Възможно е, скъпи писатели или писателки, изобщо да не ви интересува идното поколение, но не ми се вярва. Всеки, бил той и шестнайсетгодишен, който стихоплетства за шумоленето на гората или пък си води дневник чак до смъртта, за да отбелязва даже неща като „днес бях на зъболекар“, се надява тези след него да го оценят по достойнство. А и да е желал забрава, в наши дни книгоиздаването изобилства от забравени и преоткрити непознати автори, дори да не са написали и един ред.

Потомъкът, както е известно, е ненаситен и благоразположен. Само и само да се добере до публикация, всякакви чужди писания му вършат работа. Така че, драги писатели, внимавайте по какъв начин потомците ще използват написаното от вас. Най-добре е, разбира се, да оставите само текстовете, които приживе сте били решили да издадете, и да унищожите най-старателно всякакви други свидетелства, дори и третите коректури. Но както знаем, бележките помагат в работата, а смъртта може да дойде ненадейно.

В такъв случай първият риск е да бъдат публикувани неиздавани текстове, от които да проличи, че сте били пълни идиоти, а всеки, който прочете в бележника си записаното предишния ден, ще види, че рискът е огромен (и поради факта, че за бележките е типично да са извън всякакъв контекст).

При липса на бележки вторият риск е непосредствено post mortem да нарасне броят на конференциите във ваша чест. На всеки писател би се харесало името му да бъде припомнено с есета, дипломни работи, нови издания, допълнени с критични бележки, но за това се изисква време и хич не е лесно. Набързо свиканата конференция дава два резултата: подтиква тълпи от приятели, почитатели, търсещи слава младежи да нахвърлят надве-натри своя пореден прочит, а в подобни случаи, то е ясно, се предъвкват вече казани неща и по този начин се затвърждава клишето. И така, малко по малко, читателите разлюбват писатели, отличаващи се с такава натрапчива предвидимост.

Третият риск е да бъде публикувана лична кореспонденция. Рядкост е писателите да пишат писма, различаващи се от писмата на простосмъртните, освен ако не го правят наужким като Фосколо^[1]. Може да напишат „изпрати ми разхлабителното“ или пък „обичам те лудо и ти благодаря, че те има“ — което си е в реда на нещата, нормално е и би било жалко начинание от страна на потомците да издирват подобни свидетелства, за да стигнат до извода, че писателят (или писателката) е бил човешко същество. Да не би да са го мислели за фламинго?

Как да се избегнат инциденти от този род? Бих посъветвал бележките, писани на ръка, да се прибират на непредвидимо място, а в чекмеджетата да се остави нещо като карта на съкровище, която да потвърждава съществуването на такъв фонд, но да съдържа неразгадаеми указания. Би се постигнал двоен резултат — хем ще се скрият ръкописните страници, хем ще се изпишат много дипломни работи върху непроницаемата енигматичност на подобни карти.

По отношение на конференциите би било от полза да се оставят ясни инструкции в завещанието, според които се изисква в името на Човечеството за всяка конференция, организирана в рамките на срок от десет години след смъртта ви, инициаторите да превеждат двайсет милиарда на УНИЦЕФ. Ще бъде трудно да се намерят средствата, а да се престъпи волята ви, би представлявало голяма наглост.

По-сложен е въпросът с любовните писма. За тези, които предстои да напишете, съветвам да ползвате компютър, което обърква графолозите, както и нежни псевдоними („твое Котенце, Пумпалче, Порче“), и да ги сменяте за всеки партньор, така че да не бъде лесно писмата да се припишат на вас. Добре е също да се правят вметки, които, макар и страстни, да поставят получателите в неудобно положение (като „обичам и твоите чести оригвания“), за да ги възпрат да ги публикуват.

Вече написаните писма, особено тези от юношеските години, са непоправими. В подобни случаи най-добре е да издирите получателите и да им изпратите послание, в което си припомняте с ведро спокойствие незабравимите и бездруго дни и обещавате, че споменът за онези дни ще остане неувяхващ, дотолкова, че дори и след смъртта на пишещия той ще посещава получателите, за да поддържа жива паметта им. Невинаги действа, но призракът си е призрак, получателите едва ли ще спят спокойно.

Може също да се води фалшив дневник, в който от време на време да се прокрадва мисълта, че приятелите и приятелките ви са склонни към лъжа и фалшифициране: „Каква сладка лъжкиня е тази Аделаиде“, или пък „Гуалтиеро ми показа днес фалшиво писмо от Песоа, наистина забележително“.