Умберто Еко
Как се преминава митница

Миналата нощ, след плътска близост с една от многобройните ми любовници, умъртвих партньорката си посредством удар със скъпоценна солница на Челини. Не само заради строгото морално възпитание, което съм получил още в детството си и според което жена, подстрекаваща към удоволствие за сетивата, не е достойна за милост, но и от естетически съображения, тоест за да изпитам тръпката от съвършеното престъпление.

Изчаках трупът да изстине и кръвта да се съсири, докато слушах компактдиск с английска барокова музика на водата, след което се заех да разчленя трупа с помощта на електрически трион, като се опитах да спазвам някои фундаментални анатомични принципи в знак на почит към една култура, без която респект и социален договор са немислими. После прибрах парчетата в два куфара от кожа на птицечовка, облякох сив костюм и се качих в спален вагон до Париж.

Веднъж представил на кондуктора паспорта си и една достоверна митническа декларация за няколкостотинте хиляди франка, с които разполагах, заспах съня на праведните, защото нищо не ни дарява с покой повече от съзнанието за изпълнен дълг. Пък и на митницата не си позволиха да обезпокоят пътник, закупил единичен билет за първа класа и заявил ipso facto^[1] принадлежността си към хегемонната класа, съответно и положението си на човек вън от всяко подозрение. Ситуация доста удобна, доколкото, за да избегна кризи на абстиненция, носех със себе си умерено количество морфин, осем-девет грама кокаин и едно платно на Тициан.

Няма да разказвам как в Париж се освободих от тленните останки на клетницата. Доверявам се на въображението ви. Достатъчно е да отидете в „Бобур“ и да оставите куфарите на един от ескалаторите: никой няма да забележи години наред. Или пък в гардероба за багаж на Лионската гара. Механизмът за отваряне на отделенията с парола е толкова сложен, че хиляди пакети залежават там, без никой да се осмели да ги провери. Но бихте могли и просто да седнете на масичка в „Ле Дьо Маго“ и да оставите куфарите пред книжарницата „Ла Жоа дьо Лир“^[2]. За минути ще бъдат откраднати и тогава да му мисли крадецът. Не мога все пак да отрека, че събитието бе провокирало у мен известно напрежение — напрежение, което, между другото, съпътства всяка съвършена операция, характеризираща се с артистична комплексност.

При завръщането си в Италия се почувствах изнервен и реших да си позволя почивка в Локарно. Поради някакво необяснимо чувство за вина и едва доловимо безпокойство, че някой би могъл да ме разпознае, избрах да пътувам във втора класа, облечен с джинси и фланелка с крокодил.

На границата ме наобиколиха бдителни митнически служители, които провериха багажа ми до най-малката интимна принадлежност и оспориха нелегалния износ на стек „Ем Ес“ с филтър. Освен това бе установено, че годишната таксова марка на паспорта ми е изтекла преди петнайсет дни. И накрая откриха, че съм скрил в сфинктера си 50 швейцарски франка с неясен произход, за които не съм в състояние да представя редовен документ за покупка от банкова институция.

Разпитваха ме на светлината на крушка от хиляда вата, удряха ме с мокър пешкир и бях временно задържан в изолационна килия, вързан за леглото.

За щастие, ми дойде на ума да заявя, че съм член на ложата П-2 от самото ѝ създаване, че съм поставял бомби под бързи влакове по идеологически подбуди и че се считам за политически затворник.

Предоставена ми бе единична стая в спа центъра на „Гранд отел дез Ил Бороме“. Бях посъветван от диетолог да се лиша от някои от храненията, за да сваля килограми, а в това време психиатърът ми се зае да оформи документите за искане на домашен арест поради ярко изявена анорексия. Междувременно написах няколко анонимни писма до съдиите от окръжните съдилища, създавайки впечатлението, че те взаимно си разпращат анонимни писма, и обвиних Майка Тереза от Калкута в активни връзки с „Комунистическите бойни ядра“.

Ако всичко върви по план, след седмица съм си у дома.