Умберто Еко
Как се игнорира часът

Часовникът, в чието описание съм се зачел („Патек Филип“, калибър 89), е джобен, с двойна каса от осемнайсеткаратово злато и с 33 вградени функции. В списанието не са посочили цената, предполагам, поради липса на място (а можеше да я изпишат в милиарди вместо в лири). Обзет от дълбока фрустрация, отидох да си купя един нов „Касио“ за 50 хиляди лири, като всички, които лудо желаят да имат ферари, и за да се успокоят, отиват да си купят поне радиобудилник. От друга страна, за да нося джобен часовник, би трябвало да се сдобия и с подходяща жилетка.

Обаче, мислех си, мога да си го държа и на масата. Да прекарвам часове наред, в които ще знам деня от месеца и от седмицата, месеца, годината, десетилетието и века, поредната година от високосен цикъл, минутите и секундите на официалното време, часа, минутите и секундите на друг часови пояс по избор, температурата, астрономическото време, лунните фази, часа на изгрев и часа на залез, уравнението на времето, позицията на Слънцето в зодиака, да не говорим колко бих се забавлявал, обхванат от тръпката на безкрая, надвесен над подвижната карта на звездното небе в неговата цялост, или пък да засичам и пак да пускам стрелките из квадрантите на различните хронометри и да спирам за почивка по сигнал на вградената аларма. Щях да забравя: специална стрелка ще ми показва колко още заряд ми остава. И още нещо щях да пропусна: ако искам, ще мога и да разбера колко е часът. Но защо ми е?

Ако притежавах това чудо, нямаше да ми трябва да знам, че часът е десет и десет. По-скоро бих следил часа на изгрева и на залеза (което бих могъл да сторя дори в камера обскура), бих се информирал за температурата, бих правил хороскопи, през деня бих съзерцавал, надвесен над синия квадрант, звездите, които ще мога да наблюдавам в небето през нощта, но пък в нощите бих проверявал колко дни ни делят от Великден. С такъв часовник не е нужно да се държи сметка за външното време, защото на него би трябвало да посветим живота си, а времето — такова, каквото той ни го представя — би се превърнало от неподвижен образ на вечността във вечност в действие, тоест времето би било само един вълшебен блян, създаден от това магическо огледало.

Разказвам това, защото напоследък се нароиха списания, цветни и лъскави, доста скъпи, посветени изцяло на часовниците за колекционери, и се чудя дали ги купуват само читатели, които ги разлистват като книга с приказки за феи, или са насочени към аудитория от купувачи, както понякога ми се струва. Това би означавало, че колкото повече механичният часовник (същинско чудо, плод на вековен опит) престава да бъде необходимост, защото е изместен от електронни часовници за по няколко хиляди лири, толкова по-неудържимо расте желанието да се излагат на показ, съзерцават, превръщат в ценна инвестиция тези чудодейни и съвършени машини на времето.

Очевидно е, че такива машини не са създадени, за да ни известяват колко е часът. Изобилието от функции и елегантното им разположение по многобройните и симетрични циферблати водят до това, че ако искаме да разберем дали часът е три и двайсет в петък, 24 май, трябва дълго да следим с очи движението на безброй стрелкички и последователно да си записваме резултатите в бележник. От друга страна, завистливите японски производители на електронни стоки, засрамени от отживялата си практичност, днес стигат дотам да обещават миниатюрни квадранти с данни за атмосферното налягане, надморската височина, морската дълбочина, с хронометър, обратно броене, термометър, наред, разбира се, с бази данни, всички часови пояси, осем различни аларми, валутен конвертор и часови сигнал.

Подобни часовници, както и цялата днешна информационна индустрия, рискуват да не информират за нищо, защото казват твърде много. Имат обаче и друга сходна черта с информационната индустрия: вече не говорят за нищо друго освен за самите себе си и за вътрешните си механизми на действие. Шедьовърът е постигнат при някои дамски часовници с незабележими стрелки, мраморен циферблат без часове и минути, оформен по начин, който да позволи да се предположи, че часът е някъде между обяд и полунощ, може би от онзи ден. И без това (се подразбира от дизайнерското решение) какво друго имат за вършене дамите, за които са предназначени, освен да се взират в една машинка, която разказва собствената им суета?