Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Come inizia e come finisce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2022 г.)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Как се пътува със сьомга

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 26.10.2018

Редактор: Елена Константинова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Боряна Красимирова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-02-0304-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7685

История

  1. — Добавяне

В живота ми има драма. Докато следвах висше образование, бях настанен в общежитието на Университетския колеж в Торино, тъй като спечелих стипендия. Запазил съм от онези години светли спомени и силна непоносимост към риба тон. Защото отваряха студентския стол само за час и половина: който пристигнеше през първия половин час, получаваше ястието на деня, а за дошлите по-късно оставаше единствено тон. Аз винаги отивах по-късно. Като изключим летните месеци и неделите, за онези четири години съм изконсумирал 1920 ястия, приготвени с риба тон. Но не е тази драмата.

Въпросът е, че нямахме пари, а бяхме гладни и за кино, музика, театър. За посещенията в театър „Кариняно“ имахме чудесно решение. Пристигахме десет минути преди началото, приближавахме се до господин (как му викаха?) отговорника за клакьорите, стискахме му ръката и пъхахме в дланта му сто лири, а той ни пускаше да влезем. Бяхме клакьори, които си плащат.

Ала имаше и друго: общежитието неизменно го заключваха в полунощ. Който закъснееше, си оставаше отвън, защото нямаше дисциплинарни ограничения и студентите можеха да не се весват по цял месец. Това означаваше, че в дванайсет без десет трябваше да тръгнем от театъра и да си плюем на петите. Обаче представленията не свършваха до дванайсет без десет. Ето как се случи, че в продължение на четири години изгледах всички театрални шедьоври на всички времена, но без последните десет минути.

И така, животът ми премина, без да знам как Едип е преодолял ужасяващото разкритие, какво е станало с шестте лица, търсещи автор[1], дали Осуалд Алвинг[2] е оздравял благодарение на пеницилина, дали Хамлет накрая е открил струва ли си да бъдеш. Не знам коя е госпожа Понца, дали Руджеро Руджери — Сократ, изпива чашата с отрова, дали Отело нашамаросва Яго, преди да тръгне за второто си сватбено пътешествие, дали мнимият болен оздравява, дали всички се съгласяват да пият с жадния за мъст Джането[3], какво се случва с Мила ди Кодро[4]. Мислех, че съм единственият смъртен, застигнат от подобно невежество, когато най-случайно, докато си бъбрехме и се ровехме в стари спомени с приятеля ми Паоло Фабри, открих, че той от години се измъчва от обратното. Като студент работел в не знам кой университетски театър, късал билетите на входа. Поради големия брой закъснели успявал да влезе в салона едва след второ действие. Заварвал крал Лир да броди по сцената, обезумял и сляп, с трупа на Корделия в ръце, и се чудел кой ли е докарал и двамата до това окаяно състояние. Чувал Мила да се провиква, че огънят е красив, и се мъчел да проумее защо им е хрумнало да пекат на жар една девойка с такива възвишени чувства. Така и никога не научил защо Хамлет се сърдел на чичо си, който изглеждал толкова свестен човек. Гледал какви ги върши Отело и не можел да се начуди защо такава женичка, вместо да бъде просната на възглавницата, бива захлупена с възглавницата.

Така де, споделихме един с друг. И осъзнахме, че ни очаква прекрасна старост. Седнали в градината на някоя селска къща или на пейка в парка, можем години наред да си разказваме — единият началото, а другият края — и да издаваме викове на почуда при всяко откритие на завръзка или катарзис.

— Наистина ли? И какво каза?

— Каза: „Мамо, жадувам за слънце!“.

— Е, тогава свършено е било с него.

— Да де, обаче какво му стана?

Нещо ще му пошушна на ухото.

— Боже, какво семейство, вече разбирам…

— Кажи ми сега за Едип…

— Няма много за казване. Майка му се обесва, а той си избожда очите.

— Горкият! Ама и той де, по всякакви начини се опитваха да му го намекнат.

— Да, наистина, и на мен този въпрос не ми дава мира. Защо не разбра?

— Постави се на негово място, когато ги връхлита чумата, той вече е цар и щастлив съпруг…

— Значи, когато се жени за майка си, не е…

— Ами не, точно там е работата.

— Фройдистка работа. Ако някой ти го разкаже, няма да му повярваш.

Дали тогава ще бъдем по-щастливи? Или ще загубим онзи свеж подтик да преживеем изкуството като живота, в който влизаме, когато заровете вече са хвърлени, и от който излизаме, без да знаем какво ще стане с другите?

1988

Бележки

[1] Препратка към пиесата на Луиджи Пирандело „Шест лица търсят автор“. — Б.р.

[2] Герой от пиесата „Призраци“ на Хенрик Ибсен. — Б.р.

[3] Герой от пиеса на Сем Бенели, изявен италиански драматург от първата половина на XX в. — Б.р.

[4] Героиня на Д’Анунцио. — Б.пр.

Край