Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Come inizia e come finisce, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Есе
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2022 г.)
Издание:
Автор: Умберто Еко
Заглавие: Как се пътува със сьомга
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: сборник
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 26.10.2018
Редактор: Елена Константинова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Боряна Красимирова
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-02-0304-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7685
История
- — Добавяне
В живота ми има драма. Докато следвах висше образование, бях настанен в общежитието на Университетския колеж в Торино, тъй като спечелих стипендия. Запазил съм от онези години светли спомени и силна непоносимост към риба тон. Защото отваряха студентския стол само за час и половина: който пристигнеше през първия половин час, получаваше ястието на деня, а за дошлите по-късно оставаше единствено тон. Аз винаги отивах по-късно. Като изключим летните месеци и неделите, за онези четири години съм изконсумирал 1920 ястия, приготвени с риба тон. Но не е тази драмата.
Въпросът е, че нямахме пари, а бяхме гладни и за кино, музика, театър. За посещенията в театър „Кариняно“ имахме чудесно решение. Пристигахме десет минути преди началото, приближавахме се до господин (как му викаха?) отговорника за клакьорите, стискахме му ръката и пъхахме в дланта му сто лири, а той ни пускаше да влезем. Бяхме клакьори, които си плащат.
Ала имаше и друго: общежитието неизменно го заключваха в полунощ. Който закъснееше, си оставаше отвън, защото нямаше дисциплинарни ограничения и студентите можеха да не се весват по цял месец. Това означаваше, че в дванайсет без десет трябваше да тръгнем от театъра и да си плюем на петите. Обаче представленията не свършваха до дванайсет без десет. Ето как се случи, че в продължение на четири години изгледах всички театрални шедьоври на всички времена, но без последните десет минути.
И така, животът ми премина, без да знам как Едип е преодолял ужасяващото разкритие, какво е станало с шестте лица, търсещи автор[1], дали Осуалд Алвинг[2] е оздравял благодарение на пеницилина, дали Хамлет накрая е открил струва ли си да бъдеш. Не знам коя е госпожа Понца, дали Руджеро Руджери — Сократ, изпива чашата с отрова, дали Отело нашамаросва Яго, преди да тръгне за второто си сватбено пътешествие, дали мнимият болен оздравява, дали всички се съгласяват да пият с жадния за мъст Джането[3], какво се случва с Мила ди Кодро[4]. Мислех, че съм единственият смъртен, застигнат от подобно невежество, когато най-случайно, докато си бъбрехме и се ровехме в стари спомени с приятеля ми Паоло Фабри, открих, че той от години се измъчва от обратното. Като студент работел в не знам кой университетски театър, късал билетите на входа. Поради големия брой закъснели успявал да влезе в салона едва след второ действие. Заварвал крал Лир да броди по сцената, обезумял и сляп, с трупа на Корделия в ръце, и се чудел кой ли е докарал и двамата до това окаяно състояние. Чувал Мила да се провиква, че огънят е красив, и се мъчел да проумее защо им е хрумнало да пекат на жар една девойка с такива възвишени чувства. Така и никога не научил защо Хамлет се сърдел на чичо си, който изглеждал толкова свестен човек. Гледал какви ги върши Отело и не можел да се начуди защо такава женичка, вместо да бъде просната на възглавницата, бива захлупена с възглавницата.
Така де, споделихме един с друг. И осъзнахме, че ни очаква прекрасна старост. Седнали в градината на някоя селска къща или на пейка в парка, можем години наред да си разказваме — единият началото, а другият края — и да издаваме викове на почуда при всяко откритие на завръзка или катарзис.
— Наистина ли? И какво каза?
— Каза: „Мамо, жадувам за слънце!“.
— Е, тогава свършено е било с него.
— Да де, обаче какво му стана?
Нещо ще му пошушна на ухото.
— Боже, какво семейство, вече разбирам…
— Кажи ми сега за Едип…
— Няма много за казване. Майка му се обесва, а той си избожда очите.
— Горкият! Ама и той де, по всякакви начини се опитваха да му го намекнат.
— Да, наистина, и на мен този въпрос не ми дава мира. Защо не разбра?
— Постави се на негово място, когато ги връхлита чумата, той вече е цар и щастлив съпруг…
— Значи, когато се жени за майка си, не е…
— Ами не, точно там е работата.
— Фройдистка работа. Ако някой ти го разкаже, няма да му повярваш.
Дали тогава ще бъдем по-щастливи? Или ще загубим онзи свеж подтик да преживеем изкуството като живота, в който влизаме, когато заровете вече са хвърлени, и от който излизаме, без да знаем какво ще стане с другите?
1988