Умберто Еко
Как се води телевизионно предаване

Вълнуващо преживяване беше за мен, когато Академията на науките на архипелага Свалбард ми предложи в продължение на няколко години да изследвам цивилизацията на бонгите, процъфтяваща между Тера инкогнита и Островите на блажените.

Бонгите правят почти всичко, което правим и ние, но имат странно отношение към боравенето с информацията в нейната цялост. Те не владеят умението да предполагат и да подразбират.

Например, за да започнем разговор, ние, разбира се, използваме думи, само дето нямаме нужда да го заявим. Ако обаче един бонга подхване разговор с друг бонга, той ще каже: „Внимавай, сега ще говоря и ще използвам думи“. Когато построим къщите си, ние (с изключение на японците) посочваме на тези, които очакваме да ни посетят, номера на улицата, името си, вход „А“ или вход „Б“. Бонгите най-напред изписват на всяка къща „къща“, след това със специални табелки обозначават тухлите, звънеца, вратата, като написват отстрани „врата“. Ако позвъните у господин Бонга, той отваря с думите: „Сега ще отворя вратата“, и тогава се показва. Ако ви покани на вечеря, ви слага да седнете и ви казва: „Това е масата, а това са столовете!“. След което съобщава победоносно: „А сега прислужницата! Ето я Розина. Тя ще ви попита какво обичате и ще донесе на масата любимото ви ястие!“. Така постъпват и в ресторантите.

Любопитно е да наблюдаваш бонгите, когато отидат на театър. Светлините в салона угасват и се появява актьор, който произнася: „Ето я завесата!“. Тогава завесата се отваря и на сцената излизат още актьори, за да изиграят, да кажем, „Хамлет“ или „Мнимият болен“. Всеки актьор обаче бива представен на публиката — първо с истинското си име и презиме, после с името на персонажа, който ще изиграе. Когато даден актьор завърши репликата си, обявява: „А сега пауза!“. Минават няколко секунди и подхваща следващият актьор. Излишно е да споменавам, че в края на първо действие един от актьорите пристъпва към авансцената и съобщава: „А сега следва антракт“.

Особено ме впечатлиха музикалните им спектакли, съставени, както и нашите, от диалози, песни, дуети и танцови изпълнения. Но аз бях свикнал с представления, в които първо двама комици си изиграват номера, после единият запява песен, след което и двамата се изнизват от сцената, където нахлуват грациозни девойки и изпълняват танц, с който да поразведрят зрителите, и щом танцът свърши, отново излизат актьорите. При бонгите обаче нещата протичат така: първо двамата актьори съобщават, че следва комична сценка, после казват, че ще изпеят нещо в дует, и уточняват, че ще бъде с шеговито съдържание, накрая актьорът, останал на сцената, обявява: „А сега балетът!“. Още повече се изненадах, че през антракта по завесата се появяват рекламни надписи, както и при нас. Но там, след като е обявил антракта, актьорът неизменно казва: „А сега реклами!“.

Дълго съм се питал кое подтиква бонгите към тази маниакална нужда от разяснения. Може би, мислех си, им е трудно да схващат нещата и ако някой не им каже: „Сега ще те поздравя“, не разбират, че ги поздравяват. И отчасти вероятно беше така. Но имаше и друга причина. Бонгите изпитват култ към спектакъла, поради което превръщат всичко в спектакъл, дори подразбиращото се.

По време на престоя си имах възможност и да проследя историята на аплодисментите. В стари времена бонгите аплодирали по две причини: или защото били доволни от някой хубав спектакъл, или защото искали да изразят почит към някоя личност с големи заслуги. По силата на аплодисментите се разбирало кой е най-уважаван и обичан. Отново в миналото, за да внушат на зрителите, че даден спектакъл е добър, хитроумните импресарии настанявали сред публиката платени подставени лица със задачата да аплодират дори когато не бил моментът. В зората на телевизионните предавания бонгите събирали в студиото роднини на организаторите и чрез светлинен сигнал (невидим за публиката) им подсказвали кога да ръкопляскат. Скоро обаче зрителите разкрили номера, което при нас щеше да доведе до пълното дискредитиране на аплодисментите. Не и при бонгите. На публиката пред екрана също ѝ се приискало да ръкопляска: орди от бонги се струпали пред телевизионните студиа, готови да платят, за да ги допуснат да ръкопляскат. Някои дори се записали на специализирани курсове. И понеже вече на всички всичко било ясно, самият водещ призовавал в подходящите моменти: „А сега вашите аплодисменти“. Скоро обаче зрителите в студиото започнали да ръкопляскат, без да ги е подканил водещият. Достатъчно било да попита някой от присъстващите какво работи и той да му отговори: „Пускам газовата камера в общинския кучкарник“, за да избухнат гръмки аплодисменти. Понякога, както у нас се случваше по време на сценките на Петролини, преди водещият да е успял да отвори уста, за да каже „добър вечер“, още след „добър“ се чували френетични ръкопляскания. Водещият изричал: „Ето ни тук, както всеки четвъртък“, и публиката не само ръкопляскала, но се скъсвала от смях.

Аплодисментите станали толкова необходими, че дори в предаванията с рекламна цел, когато шарлатанинът приканвал: „Купете си средството за отслабване «Пип»“, се разнасял грохот от ръкопляскания. Телевизионните зрители много добре знаели, че в студиото срещу шарлатанина няма никой, но се нуждаели от аплодисментите, иначе предаването щяло да изглежда фалшиво и те щели да сменят канала. Бонгите искат телевизията да показва истинския живот такъв, какъвто е, без преструвки. Аплодисментите идват от публиката (която е като нас), а не от актьор (който да се преструва), затова са единствената гаранция, че телевизията е прозорец, отворен към света. В момента подготвят предаване, в което ще има само ръкопляскащи актьори и което ще се казва „Телеистина“. За да се чувстват здраво свързани с живота, бонгите вече аплодират постоянно, не само в телевизията. Аплодират и на погребения — не защото са доволни или пък за да доставят радост на починалия, а за да не се чувстват сенки сред сенките, да се усетят живи и истински, като образите, които виждат на телевизионния екран. Веднъж, докато бях у едни хора, влезе техен роднина и каза: „Преди малко баба я премаза един тир!“. Всички станаха прави и заръкопляскаха.

Не бих твърдял, че бонгите стоят по-долу от нас. Даже един от тях ми довери, че имат намерение да завладеят света. Установих, че този замисъл не е съвсем безпочвен, при завръщането си в родината. Вечерта си пуснах телевизора и видях водещия да обявява асистентките в предаването, после съобщи, че ще изпълни комичен монолог, и накрая оповести: „А сега балетът!“. Един изискан господин, който обсъждаше сложни политически проблеми с друг изискан господин, в даден момент замлъкна и след малко каза: „А сега рекламна пауза“. Някои водещи дори представяха публиката си. Други пък — камерата, която ги снимаше. Всички аплодираха.

Потресен, излязох и отидох в един ресторант, известен със своята „нувел кюизин“^[1]. Сервитьорът ми донесе три листа от салата. И каза: „Това е микс от салата от Ломбардия, поръсена със съвсем фино нарязана рукола от Ломелина, овкусена с морска сол, накисната в нашия балсамов оцет и напоена с «върджин фреш» от маслини от Умбрия“.