А. И. Бегунова
Думи към читателите

Героят на Съветския съюз Людмила Павличенко е единствената жена снайперист, чиято лична сметка достига 309 унищожени войници и офицери на противника. Тя е сред най-известните у нас и в света редови участници във Втората световна война. През 1942–1945 г. на съветско-германския фронт са били разпространени над сто хиляди листовки с нейния портрет (а Людмила Михайловна е била красива жена) и с призив „Бий врага, без да пропускаш!“. След смъртта й през 1974 г. на нейно име са били наречени риболовен кораб, училище №3 в град Белая Церков в Киевска област, където тя е учила от първи до седми клас, и улица в Севастопол.

Пълната и истинска биография на героинята се чете като увлекателен роман.

В нея има и трагични страници, тъй като Людмила Павличенко, постъпвайки като доброволец в Червената армия на 26 юни 1941 г., изминава заедно със своя 54-ти пехотен полк тежкия път на отстъплението от западната граница до Одеса. Има и героични страници: при отбраната на този град тя за два месеца унищожава 187 фашисти. Отбраната на Севастопол донася нова слава на най-добрия снайперист на 25-а Чапаевска пехотна дивизия, тъй като тогава личната й сметка нараства до 309 убити врагове. Но има и лирични страници. Във войната Людмила среща своята голяма любов. Храбрият боен другар от полка й, младши лейтенант Алексей Киценко, става неин съпруг.

По решение на Сталин през август 1942 г. комсомолско младежка делегация в състав Н. Красавченко, В. Пчелинцев и Л. Павличенко отлита за САЩ, за да участва в работата на Световната студентска асамблея. Комсомолците трябвало да агитират за по-бързо откриване на втори фронт в Западна Европа…

Независимо от забраната, през войната Людмила Павличенко си водела дневник. Тя правела понякога съвсем кратки записки в него. А и не всеки ден се отдавало на снайперистката да хване в ръка молив или писалка. Боевете за Севастопол са били упорити и ожесточени.

След като излиза в запас през 1953 г. с чин майор от Бреговата служба на Военноморския флот, Людмила Павличенко си спомнила за своите фронтови записки. Като историк по образование, тя се отнасяла сериозно към мемоарите и смятала, че публикуването им ще изисква продължителна работа в библиотеките и архивите. Първата крачка към това направила през 1958 г., когато по поръчка на Госполитиздат^[1] написала малка документална брошура (72 страници) „Героична легенда. Отбраната на Севастопол“, а после и редица статии за различни сборници и списания. Но това били не спомени за службата й като снайперист, а по-скоро обобщен разказ за основните събития, случили се на предната линия и в тила на Севастополския отбранителен район от октомври 1941 до юли 1942 г.

След тези публикации Людмила Павличенко била приета през 1964 г. в Съюза на журналистите на СССР и станала секретар на военноисторическата секция на неговото московско отделение.

Тясното общуване с колегите по перо и активното участие във военно-патриотичното възпитание на младото поколение я навело на мисълта, че книга, написана от старши сержант, командир на взвод снайперисти с достоверен разказ за подробностите на службата в пехотата може да бъде интересна за съвременния читател.

В края на 60-те години започват да се издават не само спомените на висши военачалници за успешните операции на Съветската армия през 1944 и 1945 г., но и правдивите разкази на командири и политработници от Червената армия за трудното, дори трагично начало на Великата отечествена война. Към тези книги може да се причислят спомените на И. И. Азаров „Обсадената Одеса“ (1966), сборникът „При черноморските твърдини“ (1967), където поместват статии бившият командир на 25-а Чапаевска дивизия Т. К. Коломиец и полковият другар на Людмила Павличенко, бившият комсомолски секретар на 54-ти полк Я. Я. Васковски, както и мемоарите на редовия участник в отбраната на Одеса Н. М. Алешченко „Те защитаваха Одеса“ (1970).

След като ги прочита, Людмила Михайловна се заема с книгата си. Тогава тя решава, че иска да напише именно за службата на снайпериста на фронта, и то подробно за всичко, свързано с тази военна професия: методи за подготовка, тактика на бойното поле и особено — за оръжието, което тя отлично познава и много обича. През 40-те и 50-те години не е било разрешено да се разгласява такава информация. Но без нея повествованието за борбата на снайперистите с противника би било непълно.

Спомняйки си за предишните инструкции, Павличенко старателно подбирала материала, търсела най-добрата литературна форма за своя ръкопис. Станало й ясно, че двадесетте години, изминали след края на Великата отечествена война, никак не помагат за бързо реализиране на замисъла й. Много неща в спомените били избледнели, доста от записките — изгубени. Освен това тя била предала много ценни документи и снимки от своя архив, както и лични вещи, в различни музеи: в Централния музей на Въоръжените сили на СССР в Москва и в Държавния музей за героичната отбрана и освобождението на Севастопол.

За съжаление, тежка и продължителна болест попречила на знаменитата героиня да завърши ръкописа и да види мемоарите си отпечатани. Фрагментите от този ръкопис са се съхранили благодарение на Любов Давидовна Крашенникова-Павличенко, вдовицата на сина на Людмила Павличенко — Ростислав Алексеевич Павличенко.