Холи Блек
Злият крал (1)

Пролог

Джуд вдигна тежкия тренировъчен меч, заемайки първа позиция — готовност.

Свикни с тежестта му — беше й казал Мадок. — Трябва да си достатъчно силна, за да можеш да удряш, удряш и удряш, без да се измориш. Първият урок е да станеш толкова силна.

Ще боли. Болката те прави силна.

Тя заби крака в тревата. Вятър рошеше косата й, докато сменяше позициите. Първа: мечът пред нея, наклонен настрани, защитаващ тялото й. Втора: дръжката високо, сякаш острието е рог, изникнал от главата й. Трета: до хълбока, после измамно небрежно спускане пред нея. Четвърта: пак нагоре, до рамото. От всяка позиция може лесно да премине в нападение или в защита. Боят е като шахмат, очакваш хода на противника и го предотвратяваш, преди да е стигнал целта.

Но това беше шах, който се играе с цялото тяло. Шах, след който беше насинена, изморена и вбесена на целия свят и на себе си.

Или може би приличаше повече на каране на колело. Когато се учеше да кара колело в истинския свят, пада много пъти. Коленете й бяха така разранени, че майка й си помисли, че ще й останат белези. Но Джуд бе свалила помощните колелета сама и не караше внимателно по тротоара като Тарин. Джуд искаше да кара по улицата бързо като Виви и ако в кожата й се забиваше чакъл, какво пък — баща й щеше да го извади с пинсета вечерта.

Понякога Джуд копнееше за колелото си, но в Царството на феите нямаше велосипеди. Тук тя имаше гигантски жаби, слаби зеленикави понита и стройни като сенки коне с диви очи.

Имаше и оръжия.

Тук беше и убиецът на родителите й, сега неин втори баща. Генералът на върховния крал, Мадок, който искаше да я научи да язди много бързо и да се бие до смърт. Колкото и силно да замахваше към него, само го разсмиваше. Той харесваше гнева й. Огън, така го наричаше.

И на нея й харесваше да е гневна. Гневът беше за предпочитане пред страха. За предпочитане пред това да си спомня, че е смъртна сред чудовища. Никой вече не й предлагаше да използва помощни колела.

В другия край на полето Мадок показваше на Тарин серия позиции. Тарин също се обучаваше на бой с меч, макар че имаше различни проблеми от Джуд. Нейните позиции бяха по-съвършени, но тя ненавиждаше спаринга. Комбинираше очевидни защити с очевидни атаки, затова бе лесно да я примамиш към поредица от удари и после да отбележиш точка, като нарушиш модела. Всеки път, когато станеше така, Тарин се ядосваше, сякаш Джуд променяше стъпките на танц, а не побеждаваше.

— Ела тук — извика Мадок на Джуд през сребристата трева.

Тя тръгна към него, опряла меча на раменете си. Слънцето тъкмо залязваше, но феите бяха създания на здрача и техният ден бе едва в средата си. Небето бе осеяно с медно и златно. Тя вдиша дълбоко аромата на борови иглички. За миг се почувства просто като хлапе, което учи нов спорт.

— Ела да се сражаваме — каза й той, когато тя се приближи. — Вие двете срещу един стар червеношапковец.

Тарин се облягаше на меча си, върхът му бе забит в земята. Не биваше да го държи така — не беше добре за острието, — но Мадок не й каза нищо.

— Власт — каза той. — Властта е способността да получаваш каквото искаш. Властта е способността да си онзи, който взема решенията. И как се сдобиваме с власт?

Джуд застана до близначката си. Беше очевидно, че Мадок очаква отговор, и то грешен отговор.

— Като се научим да се бием добре? — отвърна тя, колкото да каже нещо.

Мадок й се усмихна и тя видя връхчетата на долните му кучешки зъби, по-дълги от останалите. Той разроши косата й и тя усети острите му нокти по скалпа си, твърде леко, за да заболи, но все пак напомняне за природата му.

— Получаваме властта, като си я вземем.

Той посочи към нисък хълм, на който растеше акация.

— Нека превърнем следващия урок в игра. Това е моят хълм. Вървете да го превземете.

Тарин послушно тръгна натам, следвана от Джуд. Мадок вървеше по-бавно, усмивката разкриваше всичките му зъби.

— И сега какво? — попита Тарин, без особено въодушевление.

Мадок погледна в далечината, сякаш размишляваше и отхвърляше възможности.

— А сега ще го защитавате от атака.

— Какво, какво? — попита Джуд. — От теб ли?

— Това стратегическа игра ли е, или бойна тренировка? — попита смръщена Тарин.

Мадок пъхна пръст под брадичката й и вдигна главата й, докато тя не погледна в златните му котешки очи.

— А нима спарингът не е стратегическа игра, която се играе бързо? — попита той напълно сериозно. — Поговори със сестра си. Когато слънцето стигне до дънера на дървото, ще тръгна към хълма. Трябва да ме повалите само веднъж, за да победите.

Той се отдалечи към малка горичка, а Тарин седна на тревата и каза:

— Не искам да правя това.

— Това е просто игра — напомни й нервно Джуд.

Тарин я гледа дълго — както се поглеждаха, когато някоя от тях се преструваше, че всичко е нормално.

— Е, добре, според теб какво трябва да правим?

Джуд погледна към клоните на акацията.

— Какво ще кажеш една от нас да хвърля камъни, докато другата се бие?

— Добре — каза Тарин, надигна се от земята и започна да събира камъни в полата си. — Мислиш ли, че това ще го ядоса?

Джуд поклати глава, но разбираше въпроса на Тарин. Ами ако неволно ги убиеше?

Сам избираш на кой хълм да умреш — казваше майка им на баща им. Това бе една от странните поговорки, които възрастните очакваха от нея да разбира, макар че тя не намираше никакъв смисъл в тях — като например „Една птичка в ръката струва повече от две на дървото“ или „Всяка пръчка си има два края“, или абсолютно неразбираемото „Котката може да гледа краля“^[1]. Сега, когато стоеше на истински хълм с меч в ръка, разбираше много по-добре.

— Заеми позиция — каза Джуд и Тарин веднага се покатери на акацията.

Джуд погледна към слънцето, като се чудеше какъв ли номер ще използва Мадок. Колкото повече чакаше, толкова по-тъмно щеше да става и тогава той щеше да вижда добре в мрака, а те — не.

Оказа се, че той не използва никакви номера. Излезе от гората и тръгна към тях, като крещеше, все едно предвожда армия от стотина воини. Коленете на Джуд омекнаха от ужас.

Това е само игра — напомни си тя трескаво. Колкото повече се приближаваше Мадок обаче, толкова по-малко й вярваше тялото й. Всичките й първични инстинкти настояваха да бяга.

Сега, пред лицето на неговото могъщество и тяхното нищожество, стратегията им й изглеждаше глупава. Тя си спомни как майка й лежеше окървавена на земята, спомни си миризмата от разкъсаните й вътрешности. И този спомен изтътна като гръмотевица в главата й. Щеше да умре.

Бягай — подтикваше я цялото й тяло. — БЯГАЙ!

Не, майка й беше избягала. Джуд заби крака в земята.

Принуди се да заеме първа позиция, макар че коленете й трепереха. Той имаше преимущество, дори изкачвайки се по хълма, защото инерцията бе на негова страна. Камъните, с които го обсипваше Тарин, почти не го забавиха.

Джуд се извъртя от пътя му, без дори да направи опит да блокира първия му удар. Мина зад дървото и избегна втория и третия. Четвъртият обаче я повали на тревата.

Затвори очи в очакване на фаталния удар.

— Можеш да си присвоиш нещо, когато никой не гледа. Но да го защитиш, дори когато всички предимства са на твоя страна, не е лесна задача — каза й Мадок през смях. Тя го погледна и видя, че й подава ръка. — Много по-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш.

Заля я облекчение. Все пак това беше само игра. Само поредният урок.

— Не беше честно — възрази Тарин.

Джуд мълчеше. В Царството на феите нищо не беше честно. Вече бе спряла да очаква друго.

Мадок я вдигна от земята и я прегърна през раменете с тежката си ръка. Привлече и Тарин в прегръдка. Миришеше на дим и засъхнала кръв и Джуд се отпусна до него. Беше приятно някой да те прегръща. Дори да е чудовище.