Снежното човече (Приказка от Дофине)

Живял едно време в селцето Вилар Жоли един богат скъперник, по име Батист Рение. Той имал много имоти, които давал под наем на прекалено високи цени. Между другото имал една къщичка в Кол дьо Фестр, гдето живеело семейство Бюрзе.

Семейството било многобройно — баща, майка, дядо, баба и единадесет деца, най-малкото на три години.

Бюрзетови си били открай време бедни и все повече и повече обеднявали с появяването на всяко ново дете.

Къщата на Рение не била никак удобна. В приземието имало влажен обор, гдето Бюрзетови били наблъскали всичкия си добитък; горе била кухнята и стаята. Прозорецът на кухнята бил толкова малък, че едва пропускал светлина. Още отрано трябвало да палят лампа. Дъските на пода зеели тук-там и децата защипвали крачетата си в тия пролуки. А таванът, почернял от дима на огнището, правел стаята още по-мрачна.

Дядото и бабата спели в кухнята на високо легло, скрито зад басмена завеса на едри цветя, избелели от пране и кърпене.

Родителите и децата спели в единствената стая: едно легло за майката и бащата, второ за големите момичета, трето за големите момчета. Най-малките — на наредени един до друг столове, постлани с чували и вехти одеяла.

Зиме всички се притискали един до друг, за да се стоплят; по малко топлинка идвала и от животните долу.

Бащата бил земеделец. Ставал с петлите и си лягал посред нощ. Когато имало добър добив, успявал да изхрани горе-долу челядта си. Когато добивът бивал лош, тъпчели децата с гъста чорба, която само залъгвала глада и издувала корема.

Децата много обичали и почитали баща си, преди време остарял от прекален труд.

Ако се случело най-голямото момче да не е вързало коня както трябва или да не е спластило добре копата сено, само един поглед на бащата и то свършвало всичко, както му е редът.

Случело ли се петнадесетгодишната Анета да закъснее в неделя на вечеринката във Вилар Жоли, само един знак от бащата и нашата Анета напускала слисания си кавалер насред ригодона^[1]…

Разплачел ли се изтърсакът Пиер заради някоя дребна драскотина, бащата го прегръщал и малкият веднага млъквал.

На бащата му било много тежко, че децата теглят от сиромашията.

Още четиринадесетгодишен, раснал-недоизраснал, Жак вече станал секач в гората. Бащата се просълзил, като го видял как се прибрал една вечер капнал от умора и се проснал на леглото, без да има сила да изгълта чорбата си.

По-малките не ходели редовно на училище. Все трябвало да пасат добитъка или да събират съчки. А обичали да се учат и учителят бил доволен от домашните им упражнения.

Като се оставят настрана няколкото нетърпеливо очаквани развлечения, например панаирът и вечеринката във Вилар Жоли, животът им бил много тежък. Но нито хубавите стъклени топчета, които святкали с всички цветове на дъгата и се продавали на панаира, нито високо подскачащите топки били според кесията на малките Бюрзе. Те можели само да кокорят очи, да пристъпват по-наблизо, да поглъщат с поглед тия хубави неща. А през нощта да сънуват чудесни сънища: как се разхождат из панаира с нови престилки и хубави обуща от кожа, как улучват двадесет номера на стрелбището, как пият шумяща лимонада, как ближат едри бонбони, които си менят цвета, докато ги смучеш, как купуват хубава карфица на майка си, а на баща си чудесна лула със старческа глава на огнището. Но щом се събудели, нахлузвали пак вехтите галоши, престилката от разноцветни парчета и отивали безропотно да пасат добитъка и да се надсмиват на сънищата си.

Децата се помирявали с тежкия живот, защото не били виждали никога друг. Родителите и прародителите им живеели така, такава им била съдбата.

Майката вършела мълчаливо непосилния си труд — цялата домакинска работа, и то без да се ядосва или оплаква от умора, без да раздава плесници наляво и надясно. Преглеждала домашните упражнения на по-големичките, мъмрела най-малките, готвела, хвърляла зърно на кокошките, миела копанята на свинете. Когато трябвало да купят кон или да продадат теле, мъжът й обикновено се вслушвал в нейния съвет, който бивал винаги разумен.

Дядото, със схванати крака, не ходел вече по нивите, а седял и поправял това-онова край огнището. Ту намествал пречката на някой стол, ту кърпел дървените обуща, чистел пушката или скалъпвал столче за Пиер.

На лявата си ноздра дядото имал голяма брадавица, която Пиер не бивало да пипа, защото инак дядото го плесвал лекичко. Малчуганът се мотаел все из нозете му — да си играе с гвоздеите и треските. На по-големките дядото разправял за Наполеоновите войни, все едно и също, но никому не дотягало да го слуша.

Бабата по цял ден плетяла. Чудно как при това състарено и уморено лице имала такива младежки ръце. Толкова бързо плетяла чорапи, че просто било невъзможно да се проследи плъзгането на бримките. Само ухото можело да долови тракането на петте метални игли, които често-често се удряли едни в други. Бабата въздишала постоянно от тежките времена, от скъпотията. Трябвало да крият от нея колко струва сукното, житото, свинете, защото можела да се разплаче, ако научи колко са скъпи.

Вечер, когато цялото семейство се събирало около дългата маса, всички се поотпускали и се чувствували щастливи. Малките не преставали да се закачат, майката се преструвала, че се сърди, но очите й се усмихвали. Най-голямата шега била, след като са насядали на пейката, да станат изведнъж, така че шишкото на края да залитне заедно с нея. Тогава всички се заливали от смях.

Животът на Бюрзетови бил съвсем различен от живота на Рение, който имал само една цел — да трупа все повече пари в богатия си дом. Сутрин правел сметки, следобед обикалял имотите си, вечер пишел на нотариуса, адвоката и пълномощника си.

Той се хвалел, че е забогатял със собствен труд и затова презирал бедните. Със своето желязно здраве и страшен усет за печалби той станал постепенно най-големият богаташ във Вилар Жоли. Купувал най-изгодно къщи и земя и също така изгодно ги продавал — винаги с голяма печалба. Бил суров към себе си и към другите. Задоволявал се със скромно ядене и само няколко часа сън. Всички у дома му били длъжни да живеят като него. Веднъж изгонил готвачката си, защото била сложила много масло в пюрето.

— Ще ме разориш — рекъл той, като й съобщил, че я уволнява.

Рение постоянно се страхувал да не би изполичарите и наемателите му да го крадат или мамят. Пристигал ненадейно у тях с надежда да ги улови на място. Не можел да се отърве от мисълта, че го лъжат.

За Рение Бюрзетови били некадърници, щом не смогвали да спестят нито петак. Намирал, че било съвсем глупаво да народят единадесет деца. Самият Рение имал само една дъщеря — Адела, и тя му стигала. Той й втълпил да бъде пестелива, добра домакиня и й взел учителка да я научи да свири на пиано. Омъжил я за богат търговец на вина, който я биел като тъпан.

У Бюрзетови, макар че всички се обичали и децата все се смеели, грижите се нижели една след друга. Първо сушата докарала лош добив и недохранените деца залинели. После умряла бабата и трябвало да харчат за погребение. Следната зима била толкова студена, че воловете измрели. А това било страшна загуба. Най-малкото, дребосъчето Пиер, не растяло и постоянно хленчело. Чудели се как да го залъжат, за да гълта попарата с мляко. И дядо му дори не знаел вече какво да измисли. Дървените фигури, наредени пред паницата като Наполеонови войници, никак не го забавлявали. После започнало да го тресе и то все сочело с пръст болната си главичка.

Викали всички знахари от околността. На бащата не му се ходело вече да работи по полето. Впрегнал не впрегнал воловете, той се връщал в къщи, сядал в някой кът на стаята, скривал глава в ръцете си и мълчал. А детето слабеело, очите му все повече хлътвали.

Полека-лека сиромашията се настанила съвсем в къщата. Фелдшерите не можели да разберат болестта. Трябвало да повикат доктор от Валенция или Гренобл, но откъде пари? Малкият Пиер гълтал хапчета и сиропчета, все така тъжно усмихнат. Нямал вече сили дори да хленчи и да охка.

Майката седяла при него и изоставяла другите деца, които се връщали дрипави от училище. Десетгодишната Маринет престанала да ходи на училище, за да помага в къщи. Парите се свършвали, а наближавало да се плаща наемът на Рение.

При това Рение не бил никак отстъпчив, трябвало да си получи парите непременно преди края на декември, иначе кой знае какво можел да направи.

Но откъде да вземат пари? Не можели да продадат кравата! Нали трябвало мляко за децата? Бащата станал мрачен и свадлив, майката плачела до възглавието на малкия.

Щом Бюрзетови не слезли да му платят наема в края на декември, Рение ужасно се разсърдил.

— Ще ме видят още веднъж да дам под наем имота си в Кол дьо Фестр на многодетно семейство! Тия Бюрзетови са некадърни. Живеят от ден за ден… и мислят, че всичко им е позволено. Много се мамят, ако си мислят, че ще държа толкова свят в имота си за бог да прости!

И изпратил в Кол дьо Фестр Адела — да иска парите.

Загърната в дебели кожи, скрила с воалетка посинелия си нос, Адела пристигнала в кухнята на Бюрзетови тъкмо когато се хранели.

Не споменала веднага, че е дошло време за плащане, а похвалила госпожа Бюрзе за голямата й челяд, потупала от немай-къде по бузата най-малките и дори важно им подала по едно дребно бонбонче от сребърната си бонбониера.

След като раздала бонбоните, които децата премятали в устата си, от едната буза към другата, Адела споменала за наема. Госпожа Бюрзе навела глава и посочила креватчето, гдето лежал малкият Пиер. Адела се приближила, надвивайки с мъка отвращението си, което изпитвала винаги от миризмата на сурово мляко и мокра слама, каквато издават винаги малките деца.

— Ще се оправи след някой и друг ден — рекла тя, взела бастуна си с кучешка глава на дръжката и си отишла, без да добави нито дума.

— Какво направи? — попитал Рение, който чакал дъщеря си на прага. — Взе ли парите?

— Не, тате — рекла Адела. — Знаеш, много са бедни, а най-малкото им никак не е добре. Пък и не можех да стоя повече и да приказвам в оная тъмна кухня, дето миришеше на зеле, на мръсни легла и церове. Не понасям такива ужаси.

Рение започнал да мърмори.

— Всякога съм ти казвал, Адела, че не те бива за работа. Ако беше останало само на тебе да се грижиш за имота ми, чудесно щеше да го оправиш. Добре че баща ти е малко по-кадърен. Ще видиш как ще ги накарам да платят, тия Бюрзетови, и то скоро-скоро.

Взел Рение най-хубавата си писалка и написал на Бюрзетови предупреждение, че ще ги изгони от къщата, ако не му платят още тая седмица.

Седмицата минала, но Рение не получил наема си. Минала втора, трета. Ужасно разярен, отишъл той при своя приятел съдията изпълнител. И тръгнали двамата из снега да се качат до Кол дьо Фестр, за да изхвърлят Бюрзетови.

Влезли в кухнята, без да почукат.

— Идвам за парите си — рекъл рязко Рение. — Или парите, или вън — повторил два пъти той.

Съдията изпълнител, същински дявол в черните си дрехи, загледан някъде разсеяно, като човек, комуто такова нещо не се случва за пръв път, стърчал до Бюрзе.

Госпожа Бюрзе се отделила от леглото на малкия Пиер, коленичила пред Рение и взела да го моли да ги остави още един месец заради болното дете.

— Гледай ти комедия и театър! — изсмял се Рение. — Сега пък ще бием на чувствата! Я вдигнете по-скоро тоя малчуган. Снегът ще му размърда кръвчицата. По-добре ще направите да приучвате децата си на суров живот, както съм бил отгледан аз.

Бащата, не продумал досега, станал с наведена глава и направил три крачки към Рение, който рекъл да се отдръпне, но вклещил крака си между раззиналите дъски на пода. Малкият Жустен не можал да се сдържи и се засмял.

— Нехранимайко! — извикал Рение и го плеснал, щом измъкнал крака си.

— Ако беше поправил, каквото беше длъжен да поправиш, нямаше да ти потъне кракът — рекъл бащата.

— Ти май го прекали! — викнал отново Рение. — Оставил си къщата ми да се събори, а смееш още и да се оплакваш, безделнико!

— Безделник ли? Безделник? Я повтори!

— Да, повтарям, безделник! Не взел дори да измаже кухнята, ами е станала по-тъмна от гроб.

— Ако коминът беше изграден както трябва, та вятърът да не връща дима, кухнята нямаше да е толкова черна — обадила се Анет, макар че майка й повтаряла:

— Мълчи! Мълчи, ти казвам!

— А пък ти си един стар стипца! — рекъл Люсиен.

— Убиец! — добавил бащата и тикнал със стиснати зъби Рение в един ъгъл, готов да го бухне в лицето. И сигурно щял да го повали, но майката разтървала двамата мъже и укротила мъжа си. Децата се разплакали.

— Всички вън! Изнасяйте веднага пъртушините си! — викнал Рение и за да покаже, че не се шегува, хвърлил през прозореца прострените чорапи и окачения по гредите кромид.

— Чакайте поне да дам топъл чай на Пиеро! — рекла майката.

— Стига, стига! Пак лигавене! След чая ще измислиш нещо друго. Аз имам нови наематели, които трябва да се нанесат още тая вечер. Хайде, по-скоро да ви няма!

Докато товарели дюшеците и съдовете на една талижка, гдето дядото бил вече седнал, майката държала в ръце бледичкото, добре завито дете, което хленчело.

Децата тичали насам-нататък, забравяли съдове и най-потребни сечива, дерели си гърлата да викат котката, която не искала да слезе от покрива. Дядото стискал в ръце дърводелското си ренде, сякаш то било най-ценното нещо. Анета стискала кутията, гдето пазела писъмцата от изгората си.

Малкият Пиер хленчел все по-тихо и по-тихо. Бил съвсем пребледнял. По едно време се умълчал, майка му помислила, че е заспал.

— Събуди се, Пиер, събуди се, миличък. Изстинал си. Моля ти се, Пиер.

Пиер не се събудил. Бил умрял.

При тая картина Рение усетил, че съвестта започва страшно да го мъчи. Но не смеел да каже на горките хорица: „Останете“. Късно било вече. Макар че го задавяли, думите не излизали от устата му.

Хукнал той като луд из снега през Аниер. Боял се и от отмъщение: тия Бюрзетови били буйни хора!

Преди да стигне до горичката, чул, че някой вика:

— Рение! Рение!

Затичал той по-бързо, но гласът ставал все по-настойчив, някакъв чудноват, приглушен детски глас, кух, нечовешки. Рение се прекръстил. Ще иде да се посъветва с изповедника си.

Обърнал се и видял на няколко метра зад себе си, яхнало дребна като овца бяла ослица, едно човече, високо три стъпки, облечено в бяла памуклийка, лека и пухкава като сняг.

Рение забелязал с ужас, че човечето прилича на Пиер Бюрзе. Пребледнял той като смъртник, студена пот избила по челото му. Полудява ли?

Човечето застанало пред него и го загледало право в очите:

— Толкова коравосърдечен ли си, Рение, та изхвърли в снега семейство с единайсет деца? Толкова много ли обичаш парите? Ти уби малкия Бюрзе, чуваш ли, и си прокълнат, навеки прокълнат! Ти го уби, ти го уби, уби… уби… уби… уби…

Човечето подкарало ослицата и тя започнала да рови снега с предните си копита. В снежната шир се чувало само глъхнещото в далечината „уби… уби… уби…“

Рение си плюл на петите и догонил човечето.

— Нека си стоят Бюрзетови — рекъл разтреперан той. — Давам им къщата, давам и всичките си пари.

— Какво ще дадеш още? Нима ще върнеш живота на Пиер? — присмяло се човечето. — Късно е вече, ти уби Пиер Бюрзе, чуваш ли, ти го уби… уби… уби.

Човечето пак подкарало ослицата и тя пак започнала да рови снега с предните си копита. Снежни вихрушки се извили в същия миг, заградили Рение, зашибали го по лицето. Той не виждал нищо, въртял се на едно място и викал за помощ. Нозете му се подкосили.

А ослицата почнала да забива още по-дълбоко копита по нанагорнището и вдигнала такава снежна буря, че Рение се строполил. Все повече забивала ослицата копита в снега, все повече бушувала вихрушката. Ледена вода изпълнила носа и ушите на Рение, протекла в ботушите, в гърба му. Той започнал да стене, да се задушава. Ослицата с човечето взела да тъпче корема му, а в ушите му звучал все съшият напев:

— Бюрзетови останаха без дом. Ти си имаш дом, но няма да го видиш вече, защото уби малкия Бюрзе, чуваш ли, ти го уби, уби… уби…

 

 

След три дни един овчар, който вървял из тоя край, разпознал трупа на Рение.

— Аха! Скъперникът, дето изхвърли Бюрзетови и уби малкия Пиер.

И си отминал по пътя.

Бележки

[1] Танц в два такта. — Б.пр. ↑