Синята брада (Овернска приказка)

В овернските планини, на един от непристъпните върхове, чието име никой вече не помни, имало някога необикновено страшен замък. Грамадни неприветливи кули се издигали в крепостната стена. Никакъв изход не се виждал към долината, която се разстилала в подножието на върховете. В замъка се влизало само през подвижен или по-скоро хвърчащ, мост, защото разправят, че той се изправял веднага щом пътникът минел през него.

Разправят също, че нито един пътник, който влизал през зловещата порта зад подвижния мост, не излизал жив от крепостта. Затова жителите на тоя край я наричали прокълнатия замък.

Господарят на прокълнатия замък — досещате се сами! — бил ужасен. По-добре било да не го среща човек. Той излизал впрочем само по мръкнало. Видът му просто смразявал. Стегнат винаги в желязна броня, той яздел кон, от чиито ноздри като че излизал огън. Имал и дълга брада, която изглеждала синкава от последните лъчи на залязващото слънце. Затова този зъл феодал получил прякора Синята брада.

Хората от този край отбягвали да минават покрай прокълнатия замък, а още повече се страхували да не срещнат господаря му. Мъжете се стряскали от неговото появяване. Но най-много се бояли от него жените. Нали се разправяло, че отвличал в замъка си всяка жена, която му харесвала, и никой вече не виждал тия нещастници.

През деня, в който започва нашата приказка, Катерина, щерката на чичо Барие, отишла да събира съчки в гората. Тая Катерина била хубава светлолика девойка, с прекрасни бели ръце, приветлива, засмяна, добре закръглена. И щастлива на всичко отгоре, вярвайте ми. Чичо Барие току-що се бил сговорил с бащата на Жакиу козаря, годеник на Катерина от времето на летния свети Иван. Хубав момък бил тоя Жакиу — не скитал, не пиел, здравеняк бил, а на това отгоре не бил и грозен — значи още по-добре! Каква чудесна двойка щели да видят в черквицата на Монтанак! Всичко било уговорено. Сватбата щяла да стане след жетва. Зарадвана от тия мечти, Катерина весело си пеела.

Без да забележи, че започвало да се мръква, тя се отдалечила из гората до пътеката на Тримата отшелници. Събрала била цял наръч сухи съчки и ги метнала пъргаво на гърба си. Готвела се вече да си тръгне към бащиния дом, когато — за нещастие! — се озовала, както предполагате, пред Синята брада.

Всичко станало за миг. Синята брада грабнал девойката, метнал я на седлото пред себе си и след няколко часа бясно препускане стигнал до зловещия замък, гдето подвижният мост се вдигнал веднага след като конникът и спътницата му минали през него. Слисаната Катерина още не разбирала какво я е сполетяло. Но видът на похитителя я смразявал и тя треперела от глава до пети.

— Не бой се, миличка — рекъл господарят на замъка, като се опитвал да смекчи грубия си глас. — Ей сега ще те заведа в покоите ти.

През лабиринт от ходници той завел девойката в една разкошна стая. Стените били облечени с кадифе. Мебелите — с коприна, злато и сребро.

— Ето ти стаята — продължил господарят. — Всичко, каквото виждаш тук, е твое отсега нататък, защото след три дни ще бъдеш моя жена. Сватбата ще стане в параклиса на замъка. Ще отсъствувам три дни, защото трябва да доведа свещеник да ни венчае. През това време ти ще скроиш и ушиеш роклите, които съм ти отредил. Ето плата. Няма да пестиш нито коприна, нито брокат, защото искам жена ми да бъде хубава на сватбената вечер. Можеш — добавил той — да се разхождаш свободно из замъка. Можеш дори, ако ти се иска — да отидеш и в параклиса.

— Но напразно би се опитала да избягаш — изревал той с обикновения си груб глас. — Подвижният мост е вдигнат. Наведи се през прозореца: погледни колко е висока кулата и не се надявай, че ще можеш да се спуснеш от нея. А пък и да слезеш в двора, моите ловджийски кучета, които ще пусна, преди да замина, ще те разкъсат. Но дори и да им убегнеш по чудо — не разчитай на това, мила! — пак не ще можеш да се върнеш у вас. Моят замък е най-малко на осем дни път от бащиния ти дом. Ти ще умреш от студ и глад, преди да стигнеш дотам, а пък аз съм сигурен, че ще те намеря, преди да стигнеш. И те предупреждавам, че за наказание ще те убия!

Горката Катерина се разплакала. Започнала да моли свирепия похитител да я пусне. Но Синята брада бил човек с каменно сърце. И останал безчувствен към молбите на девойката. А Катерина продължила да плаче, мислейки за своя бащин дом, за отчаянието на майка си и на годеника си. Уви, изглеждала наистина загубена.

Синята брада я оставил. Тя затреперала от страх и тревога. Чувала била, че ужасният господар бил отвличал така и други девойки, за да се жени за тях, но нито една не излязла вече на бял свят. Убивал ги той няколко седмици или месеци след сватбата.

„Загубена съм — мислела си тя. — Няма да видя вече милия си годеник.“

За да събере малко сила, Катерина решила да иде в параклиса да се помоли. Намерила го лесно в края на дългия ходник. Дървеният кръст над една врата й посочил входа. Тя влязла. Олтарът бил осветен. Но кръвта й се смръзнала от ужас, когато зърнала пред високия страничен прозорец три надгробни камъка, голи, без никакъв надпис. Кой ли спи тук последния си сън? Съвсем ясно се досещала тя кой.

Нещастната девойка коленичила на един молитвен стол и започнала да се моли; след малко се просълзила и заридала. Не за сватба се готвела тя, а за смъртта си.

Изведнъж чула един глас да шепне край нея:

— Горката Катерина.

Друг глас повторил:

— Горката Катерина.

Трети добавил:

— Горката Катерина…

Уплашената девойка вдигнала очи. И едва не примряла от ужас. Трите надгробни камъка се понадигнали леко и три прозрачни фигури, едва различими в дългите воали, излезли от гробовете и се приближили към нея. Отмаляла, почти примряла, Катерина прошепнала:

— Какво искате от мене, кои сте и защо толкова ме съжалявате?

Първото видение отговорило за всичките:

— Ние сме първите три жени на господаря Синята брада. Той ни уби една подир друга и за да те спасим от същата участ, дойдохме да те предупредим и да ти кажем веднага да избягаш, ако не искаш да споделиш нашата съдба — да дойдеш при нас под студения камък.

— Уви — промълвила Катерина, — как мога да избягам? Подвижният мост е вдигнат, кулите са високи, рововете са много ниско и много дълбоки. Ако успея да се смъкна в двора, кучетата ще ме разкъсат, а бащината ми къща е толкова далеко, толкова далеко, че и за осем дни няма да стигна дотам. Ще умра по пътя от глад и студ, ако господарят Синята брада не ме улови преди това.

— Слушай, вземи това въже — рекла първата жена. — С него бях погубена, с него Синята брада ме удуши. С това въже ще можеш да се спуснеш от кулата, гдето си затворена.

— Вземи и тоя прах — обадила се втората жена. — Аз умрях от него, Синята брада го бе сипал във вечерята ми. Това е страшна отрова. Хвърли я на кучетата, те ще я глътнат лакомо и веднага ще умрат.

— А от мене — рекла третата — вземи тая тояга — с нея бях пребита от ужасния си мъж. Тя ще ти помага из пътя, ще се подпираш и няма да усещаш умората.

После трите видения избледнели и изчезнали. Трите надгробни камъка отново се затворили. Катерина можела да помисли, че й се е привидял някакъв сън, но въжето, отровата и тоягата, оставени на стола, били доказателство, че не е сънувала.

Годеницата на Синята брада взела тоягата, въжето, отровата и се върнала, залитайки, в стаята си. Отворила прозореца, който бил преграден с железни пръчки. Завързала за една от тях края на въжето и се плъзнала без голяма мъка; въжето било много дълго. Поддържана от свръхчовешка смелост, Катерина се спуснала полека-лека до рова.

Щом стъпила на земята, два грамадни песа се нахвърлили с яростен лай върху нея. Но тя им подхвърлила отровата. Кучетата я изгълтали и веднага се вцепенили.

Катерина се покатерила до брега на рова: била свободна, излязла била вече в полето. Стиснала яката тояга, тя хукнала с все сили към гората, която се виждала в далечината. Стигнала до нея на мръкване. Горката Катерина усетила, че е страшно уморена. „Дали ще мога да продължа по-нататък?“ — се питала тревожно тя. И се подпряла на тоягата.

Сякаш някакво вълшебно питие се разляло в жилите й. Тя усетила как умората й се изпарява. И продължила смело през гората. Вървяла така цялата нощ. Призори едва не заплакала от радост, като видяла къщата на баща си. Бутнала портата. Родителите й плачели и ридаели край огнището, защото мислели, че дъщеря им е загинала, че са я изяли вълци. Тя се хвърлила в обятията им…

Като се върнал в замъка и разбрал, че Катерина е изчезнала, Синята брада страшно се разгневил. Хукнал веднага да я гони, ругаел и проклинал. Разярен бил, че го е изиграла, но се надявал да я улови и се заричал да я убие в най-страшни мъчения.

Разправят, че Синята брада обикалял така из гората цели три месеца, но не можал да разбере как Катерина е успяла да стигне до бащиния си дом.

Най-после, една вечер дървари намерили трупа му. Синята брада лежал на същото място, гдето бил срещнал Катерина. Настигнали го вълци, с които не успял да се пребори. Заровили го в трап като куче, както му се падало. Но хората от тоя край уверяват, че дълги години след тая случка откъм пътеката при Тримата отшелници се чувал страшен вой и стенания, затова избягвали да минават оттам след залез-слънце.

Изоставеният замък се разрушил полека-лека. Кулите се съборили една подир друга. А хубавата Катерина, изкарала толкова страхове, се омъжила за годеника си. Чудесна сватба вдигнали. Младоженците заслужавали щастието си. Затова не се учудвайте, че живеели честито и имали много деца.