Базен Месечината (Приказка от Дофине)

Базен не обичал да работи, не печелел пукната пара, а пък бил охранен. Живеел от изкусни грабежи, от дълго обмисляни дребни кражби, но никой не успявал досега да го залови.

— Докажете — казвала жена му Роза. — Докажете, че Базен е крадец.

Невъзможно било да заловят Базен, както бърка в чувала, и това именно дразнело жителите на Коран. Да не била месечината — предполагам, че Базен би разхождал и до днес търбуха си по селските улици.

Понякога Базен открадвал кокошка. Умеел много изкусно да й извие врата, без да я остави да кръкне. После я намазвал с глина, която опичал на жарава от борови съчки. Като разбиел със секирата си тази черупка, перушината оставала полепнала по глината. Заравял чирепите в земята, занасял кокошката на жена си, а тя я нарязвала и я туряла да се вари.

— Много на сладко мирише у вас — казвала лукаво съседката им.

— Да — отговаряла Роза. — Заклахме една кокошка и я турих да къкри на огъня. Искаш ли да ти кажа как я готвя? Научих се от сестра си, дето е омъжена в Морвандио.

Навеждала се Роза над тенджерата и подавала на съседката, която гледала зяпнала, едно парченце от меката трътка, което се топяло в устата. Но тъй като всички кокоши трътки си приличат, съседката не смеела да обвини Базен. Освен това Роза била толкова чистосърдечна и щедра. На драго сърце канела да опитват гозбите й.

— А нашата кокошка сигурно лисица я е отвлякла — казвала съседката на тръгване. — Сигурно е била лисица.

След селския годишен събор Базен бивал всякога пиян. Мислите, че се разорявал пред тезгяха с напитките? Много сте наивни! Докато траел празникът, Базен си седял на балкона към площада, но винаги имал под ръка бучки захар, завързани на дълги светлосиви конци. Щом някой фокусник или шарлатанин отвличал вниманието на хората, нашият Базен пускал въдицата си в чашката с ракия и захарта веднага я попивала.

Когато се връщали на тезгяха, хората виждали, че ракията в чашите се е изпарила.

— Какво слънце! — казвали те и изтривали потта си. — Ще пресуши Изер и Драк^[1]!

Базен се усмихвал горе с пълни уста.

В един такъв пазарен ден по пладне, когато продавачите покрили стоките си с платнища и отишли да се нахранят в гостилница „Еднооката сврака“, на Базен му хрумнало да нарами няколко топа сукно и да се втурне в гостилницата с вик:

— Кражба! Кражба! Къде е продавачът на сукното? Ах, тия разбойници! Тия разбойници! Едвам успях да спася това.

Бил запотен, задъхан, хълцал. С килната шапка, с раздърпана блуза, повтарял непрестанно:

— Без малко щяха да ме убият… Разбойници! Разбойници!

Доволен и предоволен, че му е спасена стоката, продавачът нагостил храбрия Базен с чудесен обед и му подарил три аршина елбьофско сукно. От тоя ден Базен и Роза били най-докараните хора в селото.

Базен изучил и кучето си да краде. Дълго и търпеливо го обучавал той с един спечен бут и една развалена наденица.

Щом чуело: „Фаро, господарят е гладен“, животното трябвало веднага да се нахвърли на плячката. Ако донасяло бута непокътнат, получавало за награда захар. Ако отхапвало нещо, ако се бавело или проявявало несръчност, получавало бой и гладуване в зимника. Така Фаро станал най-добрият съучастник на Базен.

Една вечер, както си седели на хлад на балкона, Базен и Роза чули, че съседите шушукат:

— Виконт дьо Сен Лоран няма да покани на сребърната си сватба такива голтаци като нас. Само кастеланите^[2] от околността, едрите земевладелци, може би и доктора…

Тъй като и на Базенови идвало ред да празнуват годишнина от женитбата си, по-точно тенекиената си сватба, Базен пошушнал на ухото на жена си:

— И ние ще поканим гостите си в същия ден и ще се нагуляем заедно с ония. — После добавил по-тихичко: — С помощта на Фаро.

На другия ден Базен поканил приятелите си Жозеф Дютю, клисаря Ксавие, Мария, Мартенго, сестрите Жобер, Софѝя, Жан-Пиер и учудил всичките си съседи.

Всеки се питал: „Откъде взема пари тоя Базен? Сигурно е получил наследство.“

Когато в деня на гощавката по случай годишнината нагиздените гости започнали вече да пристигат, Базен се навел към кучето си и му показал замъка.

— Фаро, господарят е гладен! — извикал той.

Животното не било хапнало от предния ден, затова хукнало веднага. Минало като стрела през площада, из нивите и парка Сен Лоран, така че хора и животни се отдръпвали с писък от пътя му.

Щом пристигнал в кухнята на замъка, Фаро бутнал с муцуна вратата. Била затворена. Нищо от това! Прехвърлил се той през прозореца, скочил с трясък върху една маса с чинии, оттам на друга, гдето домоуправителят бил оставил хрускавата златиста баница за трапезата на господарите, и с баницата в уста поел тичешком по същия път.

Три прислужнички припаднали. Един лакей се прекръстил. Домоуправителят, ранен в челото от парчета счупени чинии, изтривал с една покривчица кръвта.

— Това е самият дявол! — викали готвачите, зачервени като жарава. — Самият сатана! Откога ми са разправяли, че се явявал в образа на черно куче с кръвясали очи.

Един лакей отишъл да съобщи на господин дьо Сен Лоран, че сам Луцифер грабнал баницата на господин виконта, затова домоуправителят Селестен ще поднесе направо следващото блюдо, щом се посъвземе от вълнението и нараняването.

— Безсрамник! — отвърнал господин дьо Сен Лоран.

Извинил се той пред гостите си, станал и изтичал в кухнята, гдето цялата прислуга се молела на колене, за да прогони злия дух.

— Да не сте полудели? — креснал господарят. — За такова нахалство ви се падат по хиляда тояги! Вие сте изяли баницата, негодници! И то на сребърната ми сватба!

Но пред раните на домоуправителя и пред искрената уплаха на прислугата господин дьо Сен Лоран трябвало да признае, че в кухнята се е случило нещо необичайно. Той не вярвал в дяволи и духове и разгледал внимателно пакостите, като се надявал да си изясни как са станали. Както се взирал в следите, оставени от животното върху буца масло, в комина се чул страшен трясък и покритият със сажди Фаро, приличен повече от всякога на дяволско видение, отскочил на няколко метра от огнището, като съборил господин дьо Сен Лоран, който паднал по очи върху паница със сметана. Фаро грабнал една патица, захапал я със зъби и изчезнал, този път през открехнатата врата.

Разтреперан, оплескан с прясна сметана, без да иска и да знае колко е смешен, господин дьо Сен Лоран се върнал в трапезарията.

— Аделин! Аделин! — викал нещастникът. — Дяволът е.

Виконтеса дьо Сен Лоран се хвърлила в обятията на мъжа си.

— Адемар! Адемар! — повтаряла тя. — Какво изпитание! Боже мой! Какво изпитание!

И двамата плачели и се утешавали взаимно. Виконтесата, която много обичала прясна сметана, се нагостила от бузите на виконта.

Гостите наблюдавали с умиление тази гледка. Бирникът, общителен и възпитан човек, предложил на сътрапезниците да си отидат и да оставят семейство дьо Сен Лоран да си отдъхне от тежките вълнения. Сред приглушено шумолене на коприни, с празни стомаси, всички се прибрали у дома си.

У Базен смеховете не стихвали пред хрускавата баница.

— Вие ще се погрижите за вината — била предупредила Роза и всеки гост дошъл кой с буренце, кой с манерка, дамаджана или голяма бутилка.

След като изпил няколко половници, Мартенго взел да се смее за щяло и не щяло, като показвал няколко толкова разклатени и нащърбени черни зъба, че никой не съжалявал за изпадалите.

Тук била Мария, ратайкиня с яки ръце, зачервени от тежкия труд. На горката Мария не се случвало често да почива и тя се радвала страшно, че седи до едрия Леон!

Добър момък бил този Леон! Не би настъпил дори буболечка!

Тук бил Жозеф Дютю, остроумен смешник, който разсмивал всички с игрословиците си. Никой не знаел откъде събира той тия празни приказки. Ласкаел дамите, а Роза Базен наричал „цветето на Коран“.

Тук бил клисарят Ксавие, необикновено кротък и изискан, след като ходил на божи гроб. Той говорел тихо като в черква, ядял много бавно и на драго сърце се отдръпвал от трапезата, за да покаже прасците си в дълги памучни чорапи. И единствен между всички не ядял баницата с ръка.

Тук били сестрите Жобер, близначки, наближаващи четиридесетте, които съжалявали, че още не са си намерили мъже. Имали еднакви остри носове, еднакви късогледи, малко тъжни очи, били еднакво придирчиви към яденето.

Тук бил Жан-Пиер, София и… да не изброявам другите, все любители на хубаво ядене и пиене.

Ксавие Клисарят току-що бил изял изискано баницата си, а Базен отишъл до прага да посрещне Фаро, който носел тържествено патицата.

След патицата имало овнешки бут, дивеч и накрай сладкиши, буфти, пирожки с месо…

Достатъчно било Базен да извика: „Фаро, господарят е гладен!“, и кучето хуквало веднага към замъка Сен Лоран, за да измъкне нова плячка от кухнята, изоставена от прислугата. Задачата му била лесна, дори прекалено лесна…

Когато късно през нощта, преситени от песни и сладки приказки, гостите стигнали, залитайки, по домовете си, всички си повтаряли непрестанно:

— Какви дебри хора са тия Базенови! Ама че бяхме глупци да вярваме каквото се приказваше за тях! Та те са най-почтените хора в Коран!

Доброто разположение към Базенови продължило да расте в село до летния свети Иван.

Тоя ден Роза се опитвала да подкладе огъня със сурови съчки, които пращели и пръскали остра миризма.

— Скоро ли ще се свари чорбата? — извикал Базен. — Гладен съм.

— Мили мъжо — рекла Роза, — нямам вече сухи дърва. Затова чорбата не завира.

Базен станал и загледан в плочите, взел да се разхожда с едри крачки из кухнята.

Когато Базен започвал да размишлява, Роза сядала на ниско столче край огнището. Сгушила глава между ръцете си, с нозе под решетката, прегърнала Фаро, тя се свивала, за да не прекъсва размислите на господаря.

При дванадесетото отиване и тринадесетото връщане на Базен Роза видяла, че лицето на мъжа й се прояснило и той се засмял до уши. Очите му святкали, той заподскачал към гардероба. Откачил Базен панталона, черната рубашка, плаща си. Облякъл се как да е, целунал Роза и тръгнал бързо към планината Сент Ейнар, гдето били струпани съчки за огньовете на свети Иван, които Мартенго трябвало да запали.

След четвърт час Базен стигнал до първите купчини, пазени от овчари. Заобиколил ги безшумно и се покатерил по-нататък с надежда да вземе незабелязано съчките, приготвени за огъня.

Уви! Всички купчини се пазели от овчари, които викали:

Спиш ли, Мартенго?

Долу ли си, Мартенго?

Горе ли си, Мартенго?

Оня ленивец Мартенго сигурно спял из някой елшак.

Тогава овчарите запалили огньовете и приятен мирис на горяща смола изпълнила с уханието си планината.

Не бил осветен само крайният връх на планината Сент Ейнар и Базен побързал да се покатери дотам. По пътя чул ехото да повтаря:

Долу ли си, Мартенго?

Горе ли си, Мартенго?

Базен забързал. При шума от стъпките му на овчарите се сторило, че идва Мартенго и почнали още по-силно да го викат.

Кръглата месечина, току-що изгряла зад планината, сочела пътя на Базен.

— Оттук, Базен, по-скоро ще стигнеш. Ще си вземеш съчки.

Месечината се усмихвала на Базен и Базен й се усмихвал, като вървял, гдето го водели лъчите й.

През това време гласовете все подхващали песента:

Горе ли си, Мартенго?

Долу ли си, Мартенго?

Месечината се навела към Базен и му пошушнала на ухото:

— Обади се! Обади се, Базен! Ще си вземеш съчки. И ще се топлиш през зимата. Ще си вариш кокошчици.

Тогава Базен се обадил:

— Тук съм! — като се постарал да наподоби грубия глас на Мартенго.

А овчарите настоявали:

Долу ли си, Мартенго?

Горе ли си, Мартенго?

— Не отговаряй сега — рекла месечината на Базен. — Побързай, побързай. Качвай се по-скоро. Аз ще ти помогна. Яхни тоя лъч.

Докато Базен се вкопчвал за лъча, овчарите се приближавали, припявайки:

Долу ли си, Мартенго?

Горе ли си, Мартенго?

А луната взела да го дърпа, дърпала го, дърпала и накрай глътнала Базен.

Сгушена на стола си пред огнището, Роза чакала мъжа си, но той не се върнал вече. Така „Базен крадецът“ станал „Базен месечината“.

Бележки

[1] Изер — приток на Рона; Драк — приток на Изер. ↑

[2] Кастелан — собственик на замък. — Б.пр. ↑