Любомир Розенщайн
Научаване

Проверявах всяка пътека,

изследвах небето,

сравнявах се с пейзажите.

Птици с крясък ме

отминаваха

и ме оставяха

да летя в мечтите си.

Нагоре,

нагоре,

нагоре…

не разбирах хората,

на които им харесваше

да се окопаят

на сигурно.

Едно диво желание

не ми даваше мира

да се спра.

Исках да бъда навсякъде

да бъда.

Порив,

гъделичкане под кожата,

нетърпение

да стигна отвъд

всяка граница.

И това ми се струваше

постижимо.

Не се обръщах назад —

сега се обръщам,

започвам

да се връщам

под присмеха

на всеки камък,

който бях подминал,

на всеки пресечен

поток.

Защо ми беше

толкова светло

в другата посока?

Защо ми е толкова

тежко сега?

Птици с крясък ме

отминават

и ме оставят

да потъвам в съдбата си

надолу,

надолу,

надолу

докато всичко

докрай

и докрай

разбера.