Елин Пелин
То

Посветено на народните учители

Вървя по дълъг и трънлив път през една пуста пустиня. Небото е мрачно, и слънцето сърдито се крие зад тъмните облаци. Наоколо се не вижда нищо. Аз вървя.

Вървя и чувам след себе си някакви тайнствени стъпки, които ме дебнат. Страх свива сърцето ми.

Забързвам.

Тайнствени стъпки забързват след мене.

Аз хуквам да бягам с всичка сила.

Те с всичка сила хукват след мене.

Обръщам се и гледам…

То!

Постановлението против мен. Грозно, лъжливо, с къси крака, дебело туловище, уста като на ламя, разтворена и готова да ме глътне. Очите му светят глупаво и грозно, а на челото му личат подписите на училищните настоятели и на кмета.

Замижавам и си казвам: бягай да бягаме!

— Черпѝ, или ще те изям, казва ми чудовището…

И в тъмното пространство, пред затворените ми очи все пак светят хищните му погледи, и в ушите ми все пак звучат тайнствените и зловещите му стъпки — тайнствените и зловещите стъпки на постановлението.

Аз вървя от село на село и то върви неумолимо след мене и реве:

— Черпѝ, или ще те изям!

А подписите на челото му се смеят и сучат мустаци…

Аз черпя, все черпя…

А то все върви след мене и все иска.

Тоя призрак ме преследва вечно.

С весели другари ли се събера, и то е там. В храм Божи ли отида, и то след мене иде. В училището седи на стола ми. Дебне ме из коридорите на инспекцията. Свиря ли, пея ли, то не ме оставя. Влюбен ли съм, пиян ли съм, или трезвен, то вечно, вечно ме преследва.

То!

Това пусто постановление!