Елин Пелин
На чай

Гости сме. В салона пищен

светло, топло и уютно;

пръхтят гласове сърдечни,

смях избухва поминутно.

 

Тежки плюшени завеси

тежко падат пред прозори;

вън на улицата пуста

нощта с вятъра се бори.

 

Стар часовник от стената

чука тихо, добродушно

и хвръкналите минути

брои бавно, равнодушно…

 

И хазяйката любезна

носи чай и кани мило —

нейний вид говори много,

че сърце й е любило.

 

Бял венец от бели косми

като венец от кокиче,

поглед умен, благ и нежен,

лице младо — на момиче…

 

Дъщеря й отдалеко

шеги сладки ми подмета,

аз престорено я слушам

и си мисля за Анета.

 

Де ли тя сега говори

и с кого ли се препира?…

Нейното сърце горещо

дали моето разбира?…

 

И кому ли сега праща

сини погледи пролетни?…

Ревност шавна ми в душата

и в мечтите бързолетни…

 

Старата дойде при мене,

може би от състрадание

и попита ме кат майка —

шеговито и с внимание:

 

— Що мълчиш така, поете,

туй пред дами й непростимо?

— Мисля си за греховете —

аз казах невъзмутимо…

 

Мойта глупост тях разсмея,

мен докара в отчаяние…

И настъпи във салона

стилизирано мълчание.

 

После някой със цигулка

нещо весело удари,

един офицер разправи

анекдоти два-три стари.

 

И госпожицата леко

до пианото приседна

и клавишите удари,

и любовно ме погледна…

 

И изсвири нещо тъжно,

нещо старо и далечно —

всички трогнати остаха

аплодираха сърдечно…

 

Разговори пак почнаха

любовта беше предмета;

аз мълчах и ужким слушах,

но си мислех за Анета.

 

— Тъй е! — Не е! — Моля, моля!

— С вас не ще да се спогодим!

И часът един удари,

и тръгнахме да си ходим.

 

А на улицата вънка

буря виеше проклета…

Аз се сгуших във балтона

с мойта мисъл за Анета.