Елин Пелин
Два портрета

I
Лудо-младо

Герчо ще одумам.

Те, Грозданка му е либе, па и она се бои, като го види у делник. Наскопосен, като попско чедо, проклет да е. Меча капа му над вежди, а под них две вълчи очи, с орлов поглед, що фърлят искри като от кютюк бъдник. На пояс му кожен силях с четири преградки, у всяка нож, а у среднята пищов кремиклия, що гърми като топ и рита като магаре, да простите. На бедро обесил тютюница, пуна с кескин тютюн и с лютаци кремици, а до нея виси огнило, тежко до пол ока и люто като арнаутин. Воз колене превързал ногавици от язовци; обул небричени царвули от див шопар, също като че стъпил на таралежи. Па кривака му да видиш, сърце че те свие: цяла суровица, накрайо с малюга, ете, да прощава ваша милост, колкото главата ти. На бой деветнадесет наснован, дълъг като велики пости и прав като лесков остен. Па опретнал ръце до лактите, а по них се опънали жили като въжета. Хеле като пойде на некъде — бегай да бегаме!… Като се заклати на рамо с кривака, па като закрачи!… Махни!… Пцета лаят, та дор керемиди падат! Всичко живо из село се на крак вдигне!… Халетина! Хала ще речеш го е родила, а то майка му е стрина Неда — женица, у шепа да я вземеш.

Да видиш, па да не поверваш.

Тѐ, не ли ви казвам, Грозда му е първо либе, хем го обича толко, че би го втикнала на руса си коса, над само челото, да е Герчо цвете! А пък да се яде, или да се пие, она би премижала, па би го изпила със сѐ капа и със сѐ ногавици. А он нали е момче, брате: ни се пие ни се яде, току сака да се либи…

Такъв е у делник Герчо. Е, що чеш му — работник! Ама у празник да го видиш, ухо че си режеш, ама че кажеш: „Това не е он, синецо, тамо нему“. Над вежди налупил, като тъмен облак, църна капа равница от ягне бозайниче. Облекъл конопена кошуля с цървени шевици — кривулици, с огърляк, висок чеперек и три пръсти, шарен-писан от горе до доле, на краищата с клекавец, а на клекавецо тутурмета треперат.

Воз кошулята му църно менте с бели конци нашарено от тегели на тегели, а на ръкавете чак до четири: един горе, един доле, един такъв, един по-такъв. Беневреци му от снег по-бели, па се лепнали на него, като излени. До колене навуе насукал, а отгоре им църни върви козиняви на гривици, на гривици. Па претегнал тънка половина с ален пояс, що очи пръска, па му спуснал отляво ресите на кичор, а они гъсти, ситни, море да речеш, с ръка не ловени.

А лице му, ете, светнало като това ясно слънце, младо, пълно… Душа да огрешиш, па да му завидиш!…

Па като се фане на хорото на челото, па подскокне да му дзвекнат три реда верижници на бедра, ете, избие го роса, като сребрен кръст на Водици.

Па като навири глава, като скокне, па извика: „Иии-и-й… тук ти е пато!“ Па като приситни!… Море, мъртъв да си, па не мож утрая: че се разиграш като самодива! Бога ми ти казвам: дека Герчо хоро играе, трева нече да поникне и до… не знам кога…

Село се размири, свят се разбърника, брате. Моми луди полудяха за него. А Герчо се тая си знае: да лудува, па глава у ярем, санким у женило, да не туря. Хитър, синец, проклето му сърце! Поразии прави, сякаш луд — лудее по момите, а кога му някоя спомене сети се де… за да се уземат, он на жегла ударя, па страни, като вол от налбатница…

Нека шава, и он че влезе най-после у клопката!… Хеме знаете ли, кой че му я курдише? — Грозданка — нане Джуровата Грозданка, що е от грозде по-сладка.

II
Селска слава

Наше село харно село. Два пъти се жътва жъне, по година гладни седим и пак кураж държим. Наше село харно село: от две страни слънце грее, от четири — месечина, най-ясната мома Грозда… Грозда нане Джурова, що е от грозде по-сладка.

Грозданка е наша селска слава — кахър чуждоселски. И кой я не знае, он ни не завижда. На бой она е средня, ала е набитак, та се тресе, като ходи и задава черни ядове на момците и кара Герчо да повдигне мечи калпак и да поотрие с ръка ясно чело. Черна като катран коса украсява Гроздиното бяло лице и лежи над челото, като две тънки гарванови крилца, по средата с пътека, а на връхчеца алено лале.

Лицето й… ете, може ли лице да се опише. Фотография не може баш добре да го докара, та я с мастило от шикалки ли че ви го изпишем? Не е просто нещо човешкото лице. Оно си има завъртулки, та и дяволът не може баш да ги разбере. Наша Грозда у лицето е такава, че като я погледнеш, снежна грудка да имаш на сърце, че се стопи като от пролетно слънце. Бяло лице украсено с две вежди, две тънки пиявици, що сърце изпиват и памет завиват. Пусти тънки вежди, сякаш ги е изписал даскал Гаврил с пачето перо! Под веждите две трепки — две мънички ластовични крилца, а изпод них светят две черни оченца, като две ясни звездици, откраднати от сините божи небеса. Погледът на тия очи озарява с чудна благост, ете, това лице, това хубаво носленце, тия мънички, алени уста, тая мъничка брадичка, под коя се крие бела гушка гургувичина.

Хеле тия две пусти трапчинки, що треперят на Гроздините пълни бузи зад самите краища на устата! Две трапчинки по-пъргави от листето на трепетлика. Пуста Грозда, като се засмее или заговори!… Мили Божичко, ще кажеш, сал крилца й липсват, та на ангелче да се превърне.

А пък как се гизди, как се носи тая проклетия! Цвете у градина по-добро не може да бъде. Тесно черно сукманче, обточено с алени върви, стяга тънка половина, тънка, равна, сякаш на струг изкарана… Ръкави й до лактите, пъстри копринени: най-много личи аленото, по него зеленото, па синьото, па черното и до него бели нишки. Изпод них широки и тънки кенарни ръкави с деветдесет и девет гънки, а на края с дантела, широка една педя и тънка като паяжина. Леко се повдигат кенарни нагръдки, отрупани с тантели и с тютюрмета… Шумят и съскат като змии бели поли изпъстрени с най-ситни мъниста…

Е, славно ти име, Грозданке!…

Па кога се на хорото хване, свят се струпа сал сеир да чини. С момците се Грозда надиграва, облог бие и често надвива. Сал пред Герчо й петело не пее. Напразно би пищяла писана гайда Тодорчова, ако Грозда първа хоро не подхване. И как играе, Боже! Гледаш, че приситни, притрепери, та се чак на място поколи, па не мож да разбереш на земя ли стъпя, или лети по въздухо като птичка. Па ако се хване и Герчо до нея, иди, та ги гони! Не мож разбра хоро ли е, вихър ли е!…

И цяло село обича Грозда, и цяло село с нея се гордее. От през девет села избрани ергене пукат се от мъка. Нека се пукат — село да се слави, Герчо кураж да продава, че сал него Грозданка обича. А она хем го обича, хем му се сърди: зер, Герчо е нехайник, па она не знае, дали се преструва, дали си е такъв. Ще я срещне он на кладенецо, ще й вземе китката, ще я втъкне на гуглата, па отлети като вран кон из върболяка, и пригърми с пищова, та доловете ехтят:

— Иху-ху-хууу!…

На Грозданка, божем, драго, па се пак ядосва.

— Герчо, какъв си бутни-колиба! — кори го често тя.

— Трупай лой, Гроздо, не ядосвай се! — отговаря шегобиеца проклети, па му се сака да я сруска като шекерче.

Ала и Грозда е дявол, и она от политика разбира. Цела седмица го не поглежда и се преструва, че го не счита за слива, сал да види, какво ще да прави. Он я гледа, она го не гледа, он се улови до нея, она се откине, он се присламчува тук-там окол нея, она се преструва, че и хабер нема, он се мръщи, она се подсмива. Он се ядоса, стигне я, па й рече на подигравка:

— Мечка!

Она му отвърне:

— Вук! — па избега.

На Герчо му мъчно. Дали она го вече не сака? Защо он така направи? Нима̀ ще намери по-добра от нея? А? Бре?

Па захване Герчо другояче: издебне я на седенка, сложи се до нея, па въздъхне със сѐ сила:

— Ох!…

— Охтика! — прокълне без зла умисъл она.

И на Герчо въз мъката мъка му се трупне.

Кръшка он, кръшка — па удри на молба. Герчо, от кого се боят всички селски пцета, Герчо, що трепе вълци с тоягата, Герчо, що се с мечки бори — тоя Герчо пада на молба пред едно момиче! Срамотно!

Ех срамотно е! Да си на негово място, и ти ще се молиш, побратиме, ще се молиш и курбан ще колиш.

Кой проси, он носи.

Герчо моли, моли и измоли от Грозда: прошка, сълзи и (па ти не мой да обадиш) и една цалувка. Сал, че големата меча капа му попречи да доближи устни до пламналите страни на Грозда. Па и она не чека̀, ами избега.

— Е-е, мисли сега Герчо — ако ми паднеш още веднъж, я и друго знам — по-напред капата че снемем!