Виолета Даскалова
За Калвино и неговата повест

Борбата за пълното освобождаване на човешката личност от тиранията, подтисничеството и духовния мрак на фашизма за италианците е органическо продължение на Възраждането. На тази здрава духовна почва израснаха всички ония творби в литературата и киноизкуството, които спечелиха международно признание на италианския неореализъм. „Неореализмът беше единен хор от различни гласове, в по-голямата си част идващи от периферията; той беше многократно откриване на различни, отличаващи се една от друга Италии, и най-вече на такива Италии, каквито дотогава литературата не познаваше“ — пише в един свой предговор Итало Калвино. И в този многогласен хор Итало Калвино се откроява като един от най-талантливите и интересни писатели, с твърде оригинална и разнолика творческа изява.

Той е роден през 1923 г. в Сантияго де-Лас-Вегас (Куба). Но семейството на учения-агроном скоро се завръща в Италия и Калвино още от малък заживява и учи в „родния климат“ на Лигурия. Средното си образование той получава в Сан-Ремо. И когато настъпва решителният час, Калвино с оръжие в ръка се бори за свободата на своя народ.

Първите разкази на младия партизанин от „гарибалдийските“ бригади, появили се през 1945 г. в списанията „Аретуза“ и „Политекнико“, пресъздават суровата действителност на Съпротивата. Висока оценка за неговия многообещаващ талант на разказвач с богат творчески заряд пръв дава писателят-комунист Чезаре Павезе, „открил“ Калвино не само за италианския читател, а и за литературната критика. След разказите за партизанските акции, събрани по-късно в един том под заглавие „Последен идва гарванът“, излиза краткият роман „Пътеката към паяковите гнезда“ (1947). Тук за Съпротивата с неподкупваща искреност разказва едно дете, тук с цялата си величавост се появява образът на Ким — командира на партизанската бригада, на когото Калвино посвещава творбата си.

Но когато клерикалните и капиталистически кръгове окончателно вземат връх в живота на младата италианска република, новата действителност носи много разочарования и огорчения за прогресивните творци. Разбитите идеали на Съпротивата ще доведат някои писатели до онова „бягство от действителността“, което намира трагичен израз в самоубийството на Чезаре Павезе през август 1950 г. За това време Калвино пише: „Намирахме се в разгара на студената война. В атмосферата се чувствуваше мъчително и глухо напрежение, което не се изразяваше във видими форми, но владееше нашите души.“ Калвино се опитва да пише нови произведения за съвременността, но сега всичко излиза сиво и бездушно, защото патосът на борбата е отстъпил място на обикновеното сиво съществуване, защото и самият той е влязъл в руслото на живота, превърнал се е в „интелектуалец от големия град, облечен в сив костюм и бяла риза“. Тогава у него ще избликне отново оная струя на фантастика, която обагря и ранните му реалистични разкази. Тогава приключенските сюжети ще се съчетаят с философско-алегоричното разкриване на душевността на съвременния човек и от това ще се роди трилогията „Нашите предци“, включваща три повести, написани за период от десет години — от 1950 до 1960 г. Те не са свързани сюжетно помежду си, обединява ги единствено това, че „и трите истории са неправдоподобни и се развиват в далечни епохи и въображаеми страни“.

Най-напред в 1951 г. се появява „Разполовеният виконт“ и ни връща в далечния седемнадесети век по времето на австро-турските войни, за да ни разкаже невероятната история на виконт Медардо ди Тералба, разполовен от вражеска граната. Оценките на критиците за тази творба са най-противоречиви. Мнозина съзират тук прастарата тема за „доброто“ и „злото“ начало в човешката същност. Според Калвино обаче в творбата е заложен друг идейно-философски замисъл. В предговора към трилогията той пише: „Раздвоен, осакатен, нецялостен е съвременният човек; Маркс го нарича «отчужден», Фройд — «подтиснат»; загубено е древното състояние на хармония, за нова цялостност се мечтае. Това е идейно-нравственото ядро, което аз съзнателно исках да вложа в тази история“.

Темата на „отчуждението“ заляга и във втората книга „Катерещият се барон“ (1957), където тя получава по-завършено и дори по-реалистично разрешение, макар че творбата се появява в момент на горчиви разочарования и съмнения, на идейни колебания за самия автор… „Тази епоха — заявява Калвино — е епоха на преосмисляне на оная роля, която ние можем да играем в историческото развитие, епоха, когато нови надежди и нови разочарования се сменят едно след друго. Въпреки всичко обаче времената се подобряват: трябва да се намери правилната връзка между индивидуалното съзнание и хода на историята.“ Тук младият барон Козимо ди Рондо ще бъде изразител на целия душевен кризис, обзел не малка част от италианската интелигенция.

Повестта „Несъществуващият рицар“ е написана последна, през 1959 г., но при подреждането на трилогията в отделен том Калвино я поставя на първо място поради това, че хронологически тя ни отнася в много по-ранна историческа епоха от предишните две — епохата на Карл Велики. Тук ние се срещаме с познати герои от рицарския епос, които обаче под перото на Калвино стават изразители на колебанията, импулсите и стремежите на съвременния човек. Главен герой е пак съвременният, „отчужденият“ човек, превърнат в капиталистическото общество във „функциониращ автомат“. Безтелесният рицар Аджилулфо е олицетворение на ограничеността, педантичността и сляпото подчинение пред авторитетите — ръководно начало в живота на голяма част от хората в днешното западно общество. Оръженосецът Гурдулу̀, същество без индивидуално съзнание, което се идентифицира най-примитивно с животни, птици, предмети, дори и със земята, събужда у нас мисълта за човешката двойственост: първобитния Гурдулу̀ ние можем да възприемем само като символ на инстинктивното у човека. Всъщност тия две действуващи лица, така противоположни едно на друго, като че ли се обединяват в един цял образ — Аджилулфо и Гурдулу̀ са две страни на една същност. От друга страна, неспокойният и вечно търсещ млад рицар Рамбалдо, който иска сам да опознае действителната същност на нещата, да премисли и прецени сам всичко, Рамбалдо, предпочитащ неизвестността на борбата пред спокойствието, се явява изразител на волята и стремежите на прогресивното младо поколение — светлото бъдеще на човечеството. Мрачният Торизмондо е пълен негов антипод — той приема нещата a priori, говори за пълно разрушение на съществуващия свят и ни припомня за атомната психоза. Военнолюбивите домогвания в името на някаква фиктивна идеология, бранеща светостта и целостта на един разклатен, гнил обществен строй, са намерили най-ярко олицетворение в ордена на свети Граал. Рицарите, които се подчиняват на един „богоизбран“ и връхлитат върху беззащитните курвалдски села, ни спомнят за други неотдавнашни рицари, които сееха смърт по Европа. Спомнят ни за съвременните рицари, които и сега опустошават селищата на свободолюбиви, мирни хора. В произведението на Калвино не са пощадени нито военнолюбците, нито монарсите, нито послушните божи слуги, загрижени само за спасението на душата си. Сестра Теодора, от чието име се води разказът, прави искрени горчиви признания за живота в светата обител.

Иронията и гротеската, преминаващи в остра сатира, прозират във всяка страница на тази малка творба. Замислена само като философско-алегорично произведение, повестта „Несъществуващият рицар“ като че ли с течение на времето придобива все по-определена идейно-политическа насоченост. Защото, макар и отнасяща ни в далечна историческа епоха, тя носи диханието и конфликтите на нашето съвремие.