Антон Донев
Така започна…

Един диплодок се опита да отхапе върха на папратовото дърво. Тя му изсъска злобно. Животното страхливо подви триметровата си опашка и се скри в блатото. Мъжете, насядали около огъня, угоднически се разкискаха. Тя продължи да разделя храната. Двама се скараха за една мръвка и с писък се уловиха за косите. Със злобно ръмжене Тя изпрати към тях един кокал, който изби два зъба на третия рефериращ мъж. Всички заскимтяха и се отдръпнаха по-назад от огъня.

Тя довърши разпределянето на храната, наяде се първа, а след това даде знак да й дадат вода. Мъжете се нахвърлиха върху останалите неоглозгани кости. Когато всички бяха сити и с кротко мъркане се триеха около краката й, Тя проговори:

— Утре ще ми дойдат на гости приятелки. Госпожа Зулу от северните блата, госпожа Пампа от склоновете и госпожа Камалама от пещерите заедно с трите си дъщери. Всичките са добри войници и силни жени. Ще ги посрещнете любезно. Може да си изберат някого от вас. Ще се държите добре, без много лигавене. Ясно ли е? А сега — на работа!

Тя се облегна назад върху мекия мъх, по който притичваха дребни гущери, и мъжете й скочиха, за да почистят полянката. Любимецът й застана до нея и започна да чисти зъбите й с рибя кост.

Наблизо в папратовата джунгла се зачу вой, трясък, блесна гръм. Мъжете се свиха в едно скимтящо и пискащо кълбо. Тя ги погледна презрително:

— Какво? Страх? Глупави животни! Сигурно пак са се сборили перейазаврите. После от тях ще има месо!

Мъжете се отпуснаха и се готвеха да се усмихнат, когато сред гъсталака се чу сух шум от чупене на съчки, който непрекъснато приближаваше. Тя вдигна високо ръка:

— Копието!

Любимецът й подаде копието, а след това заедно с останалите се скри зад масивния й гръб.

Стъпките наближаваха. Тя се изправи. Мощната й фигура, осветявана от неверните пламъци на огъня, очертаваше богатите си форми на фона на зелената папратова джунгла. Зад нея тихо скимтяха мъжете й.

Храстите се разтвориха и в светлината на поляната се появи един мъж, облечен в лъскави дрехи, с прозрачен шлем на главата.

— Жена! — извика той удивено, но неговият вик й се стори като грухтене на птеродактил.

— Ела! — изрева Тя. — Поклони се!

Той, естествено, не разбра, но се приближи от любопитство.

Тя захвърли копието. Мъж някакъв!

— От коя госпожа си избягал? Казвай!

Той пак не разбра, но й се усмихна:

— Жена! Това е хубаво. Първа среща… Кажи, жено, коя си ти?

Тя пристъпи към него, улови го за дрехите и го разтърси:

— Недей грухтя! Не се дръж като малолетен! — тази дума съвсем скоро се бе появила в речника й: — Казвай на коя госпожа да те върна!

Той отблъсна ръката й:

— Внимавай, жено! Не ми повреждай скафандъра, защото вашата атмосфера…

Тя изрева и се нахвърли стръвно върху него. Положението беше критично. Дошъл тук, за да търси контакт с чужд живот, за да сее култура, той не можеше да започне първия си ден с убийство. Затова прибягна към изпитаното някога в тъмното минало средство на земните жители. Два звънки шамара разкъсаха девствената тишина на джунглата…

Тя се улови с двете ръце за бузите и го загледа с разширени зеници.

— Мъж!… Истински мъж!… Бог!… Господарю!…

С плавни стъпки тя се приближи до него, прегърна го нежно, притисна глава до непромокаемите му гърди…

— Мъж! Господарю! Ела…

Тя го поведе навътре в папратовия гъсталак. Зад нея тихо се чуваше хрипливият смях на нейните мъже…

Така земните жители започнаха да цивилизоват Венера.