Антон Донев
В плен на машините

— Олеле, яйцата прегоряха! — плесна с ръце Жулиета и започна да навлича скафандъра си. Ромео надигна неволно глава от изчисленията, измърмори едно:

— Ами така е то, като се заблейваш с разни скучни схеми по витаминно готварство — а след това отново задряма върху формулата на Грахам.

Жулиета изтича навън. Беше точно пладне и слънцето приличаше с 460° върху каменната пустиня. В тигана, поставен направо върху една излъскана алуминиева скала, вместо яйца се виждаше някаква димяща подметка. Жулиета плесна отново с ръце и въпреки че никой не можеше да я чуе през изолацията, извика:

— Ами сега! Това бяха последните пресни яйца!

След това тъжно се прибра в ракетата и започна да бърника в сандъка с неприкосновените хапчета. Ромео се събуди още по-мрачен. И как да не е мрачен? Ето вече три дни се мотаят по тая щура планета. А и то поне да беше планета като планета. Меркурий! Жега, студ, студ, жега. Единствената полза от нея е, че Жулиета може да готви направо на слънце, без да хаби гориво. Но дори и за готвене слънцето не става: много е силно. А той — обикаля, изчислява, търси следи от минала цивилизация. Бе, каква цивилизация на такъв пек?

Със сърдито ръмжене Ромео изгълта трите хапчета, които Жулиета му поднесе на бяла табличка, и се изправи:

— Хайде!

— Ох, пак ли ще скитаме?

— Пак! Хората командировки ни плащат. Очакват велики да станем.

Облечени в скафандрите, те отново се движеха по металическата пустиня и оглеждаха опротивелия им вече пейзаж. Едно поточе от разтопено олово тихо клокочеше наблизо. Няколко хълма от брилянти и изумруди неприятно блестяха в очите им. Ромео включи външните микрофони и се обърна към Жулиета:

— Скука! Хората на Марс живот живеят. На Венера все едно, на курорт са отишли, а ние тук…

Зад гърба му се чу тих металически смях.

— Какво се смееш така прегракнало? Не си ли съгласна…

— Ромео — обади се разтреперано Жулиета. — Аз… аз… не се смея… Някой…

Ромео се обърна рязко. Наоколо беше пусто.

— Глупости! Така ми се е сторило!

Смехът се повтори — пак зад гърба му, тоест от противната страна.

— Ромео, страх ме е! — Жулиета така се притисна до него, че скафандърът й изскърца меланхолично.

— От какво ще те е страх? Хлапашки работи! Та планетата е мъртва, не виждаш ли?

— Бог да я прости! — каза някой дрезгаво пак зад гърба му.

— Ромео… Ромео… Ако си решил… да ме плашиш… заради яйцата… не е честно…

Но и на самия Ромео не му беше до смях. Огледа се отново предпазливо, напрегна слух… Нищо! Пое си дълбоко дъх, приближи до една от скалите и почука по нея. Тя отекна с металически звук.

— Ето, виждаш ли — това е само ехо. Вероятно от скалите. Та те са от чисто желязо.

— 25% алуминий и 75% молибденова стомана с примеси на европий и цинк — изскърца някой зад него.

Ромео се обърна бързо — пак нищо.

— Ехо, ехо… ама чак отговори в проценти да дава… — той почувствува как му се повишава кръвното налягане. Жулиета разбра, че мъжът й е в безизходица, и с присъщия й майчински инстинкт пристъпи напред и го закри с тялото си.

— Ко… който и да си ти… — прошепна тя — излез веднага, защото… защото аз ей сега ще… ще припадна!

С леко тенекиено звънтене и скърцане иззад околните скали се появиха група роботи. Те тръгнаха към двамата с протегнати напред железни манипулатори. Ромео и Жулиета се опитаха да побягнат към ракетата, но пътят им беше отрязан. А и самият космичен кораб внезапно се оказа обграден от роботи.

— Вие… вие кои сте? Вие… какво…

— Ха добре дошли на Меркурий! — изскърца един от железните хора. — Много ми е приятно, Дзън, предводител.

— Но… но как? Защо… Къде са хората, които…

— Няма ги — вдигна металическите си рамене Дзън. — Че на такава температура човек може ли да живее?

Този е луд, помисли си Ромео. И веднага изтръпна от ужас. С ненормален човек да се разправяш е трудно, но с ненормална машина… Той предпазливо заразглежда робота. Ами да, устройството им е подобно на земните. Ето, вижда се контактът за презареждане, до него е копчето за душевни изживявания, по-долу е релето за сън и хранене. А този ключ… Да, положително този ключ трябва да е. Ромео бързо протегна ръка, но Дзън го перна с желязната си лапа и той отхвръкна назад.

— Къде пипаш там? Не виждаш ли, че имам устройство за самосъхранение?

Жулиета, като всички жени, обви ръцете си около Ромео в най-неподходящия момент и със своя вик:

— Ромео, мили! — така парализира движенията му, че даде възможност на роботите да заловят и двамата.

— Хайде, тръгвайте! — изкомандува Дзън, след като беше парализирал с омега лъчи волевите им движения. — По пътя към Кибербург ще ви обясня подробностите.

Иззад диамантения хълм долетя един универсален самоход. Вратичката му се отвори сама, а някъде откъм мотора изгрухтя доволен глас:

„Лесно ли успя да ги гепиш, шефе?“

Дзън потупа весело самохода по охладителя, седна до двамата пленници на задните седалки и даде команда:

— Карай към столицата!

По пътя от откъслечни разговори между робота и самохода Ромео и Жулиета разбраха каква ужасна съдба ги очаква. Някога преди много години тук попаднала експедиция от Алфа-Центавър. Тя организирала предприятие за експлоатация на несметните богатства на Меркурий. Снабдила всичко с напреднала техника. Стигнала дотам, че дори в завода за производство на роботи работели пак роботи. И един прекрасен меркуриански ден машините се разбунтували, изхвърлили половината хора в космичното пространство, където те продължили да летят, дълбоко замразени като изкуствени спътници на планетата, а другата половина пленила и досега използува като свой работен добитък. Оттогава на Меркурий са идвали различни експедиции от всевъзможни краища на галактиката. И всички те попадали в плен на машините. Пристигнали дори някакви кристалически хора от друга галактика, които били разглобени, защото били много подходящи за някои усилватели на електронните телескопи… Години наред хората робуват на машините, линеят под палещите лъчи на меркурианското слънце и чакат някой да ги освободи.

В Кибербург натикаха Ромео и Жулиета в едно подземие, където се разхождаха полуголи представители на стотина експедиции. Мечтата на Ромео бе осъществена — най-после той първи от земните жители влезе в контакт с други цивилизации. Но при какви условия! О, боже, при какви условия…

И до ден днешен Ромео, който има първа специалност кибернетика, работи денонощно за машините. Ту някоя сметачна машина идва при него с главоболие, ту някоя ракета чувствува задух, когато се издигне много нависоко, ту някой крачещ екскаватор поради лоша изолация на чувствените проводници се влюбва най-неочаквано в пишещата машина на началник строежа…

А Жулиета, която освен астроботаника, астромоди и астроготварство нищо друго не разбира, се занимава с разпределянето на ядреното гориво в стола на земекопните автомати, гледа да наглася правилно дажбите им, тъй като всеки от тях се опитва да докопа порцията на съседа си, и от време на време дава съвети на роботите от завода за роботи за подобряване на модната линия на външния металосиликатен пластичен слой на новородените автомати.

Жители на Земята! Жители на другите планети! Жители на галактиката! Побързайте да спасите жертвите на меркурианци! Но се пазете от Дзън — да не подкупи с благи приказки и обещания и вашите кибернетични машини, че лошо ви се пише и на вас!