Антон Донев
Да не обиждаме спираловидните хора

Атомният пистолет издаде мелодичен звук и гигантската слоноамеба се превърна в тон и половина юфка. Пешо въздъхна и изтри потта от скафандъра си.

— Уф! Ако това се беше стоварило отгоре ми…

В следващия миг той дочу оглушителен вой и през гъстата мъгла видя приближаващия се спираловиден човек. Той явно беше много развълнуван, защото непрекъснато се свиваше и разпускаше от петнадесет сантиметра до десет метра. Всичките му устни крещяха в хор:

— Какво направи ти! Защо уби добитъка? Кой ще ми дава сега сярна киселина за децата? Ще ги оставиш от глад да умрат! О, хиляди богове, ще те разкъсам на парчета и ще наторя нивите си с отровната ти плът!

Спираловидният човек така се удължи от възбуждение, че от върха му се откъсна една полузавивка, която падна на земята и веднага започна да крещи.

— Видя ли какво стана сега? Ядоса ме и се роди още едно. Ставам вече многодетен, а няма с какво да ги изхраня. О, богове!

Пешо не дочака края на излиянията му и побягна. Със сапьорската си лопатка той бързо копаеше гъстата атмосфера и отиваше все по-напред и по-напред. Зад него се чуваше задъханото тичане на спиралоида. След около час бърз ход Пешо измина седем метра и спря да си почине. Далече зад него, на около три метра и половина, спиралоидът и новороденото му жадно дъвчеха атмосферата. Различни звуци изпълваха микрофоните на шлема. Чуваше се воят на слоноамебите от съседното пасище, чуваше се вечното мляскане и преживяне на спираловидните хора, свистеше юпитерианският вятър, а откъм планетолета предаваха „Лебедово езеро“ от Чайковски. Пешо си почина малко, включи в дихателя двойна доза хранителен газ и отново започна да работи с лопатата.

Надвечер, съвсем капнал от умора, той успя да преодолее последните четири метра до планетолета и попадна на малката изкуствена полянка, която четири багера поддържаха свободна от атмосфера. Той свали шлема на скафандъра, тъй като предавателят му се беше повредил, и изсвири с уста призивния сигнал. Люкът на космичния кораб се отвори и две здрави ръце издърпаха нагоре отпуснатото му тяло.

— Тъкмо навреме идваш. В момента профгрупата разглежда твоя случай.

— Какъв мой случай? Аман от тези събрания, бе!

— Влизай, влизай! Започва.

В каюткомпанията всички имаха строги лица. Поставиха Пешо на видно място, провериха отсъствуващите, след което профгрупоргът се изправи тежко.

— Другари, днес следобед се получи оплакване от спираловидните хора срещу другаря Пешо. Посоченият другар, тръгнал да изследва обстановката на Юпитер, по най-безотговорен начин е унищожил една слоноамеба, с което е лишил един многодетен спиралоид от насъщната му сярна киселина. Това деяние на другаря Пешо може да се окачестви само като…

Нататък Пешо престана да слуша, защото знаеше предварително какво ще се каже. На такива събрания той беше присъствувал още на земята като студент по звездоходство — първи курс.

Изказаха се и други другари. Особено остро становище взе готвачката, която водеше и културно-масовата работа. Тя направи паралел между сегашната простъпка на Пешо и отношението му към доброволните бригади за белене на картофи. Накрая дадоха думата на Пешо.

Той се надигна с въздишка, огледа другарите си, пристъпи към пулта на кибернетичния магнитофон и натисна червеното копче за самокритика…

Накрая бяха взети и протоколирани решения, въпросът се уреди и всеки се зае с работата си. Само навън, някъде сред мъглите на Юпитер, продължаваше да се чува воят на спираловидния човек, който още не можеше да прежали слоноамебата си.