Антон Донев
И това не е живот!

Генчо Мърляча от Долна Малина го знаеха из целия окръг. Той можеше да изпие една каса бира и да изяде четвърт вол и пак да остане гладен и жаден. Нормалният му дневен капацитет беше кило и половина мастика, а когато беше в добро настроение или пък искаше да се кара културно с жена си, повишаваше дозата на две кила.

Как стана така, че той се напи до смърт, никой не можа да разбере. Жалко, но факт. Генчо Мърляча падна под масата в новия ресторант на селото и докато повикат лекаря от съседната маса, той вече се беше вкочанил.

Направиха му погребение, както се полага, поръсиха гроба не с вино, а със светена ракия, за да не обидят мъртвеца, булката му плака три месеца, а след това се ожени за счетоводителя на стопанството…

Минаха две хиляди години.

В деня, когато започваше изкопаването на шахтата за директната инфрагравитационна линия Долна Малина — Сидней, се случи странно събитие. Локализаторите дадоха тревожен сигнал, роботите копачи спряха и хората се спуснаха в двуметровата дупка пред тях. След като очите им свикнаха с полумрака, те видяха остатъци от дървен ковчег, за каквито бяха чували от прадедите си, сред тях едно напълно запазено тяло, обкръжено от хиляди червеи, които клатеха глави с възхищение. Това беше трупът на Генчо Мърляча. Отнесоха го в участъковия медицински университет, където се установи, че трупът е така напоен с алкохол, че се е консервирал напълно и е плашил цели двадесет века местните червеи.

След няколко дребни манипулации Генчо се съживи и първите му думи бяха:

— Коле, сипни още по едно на вересия, пък аз утре…

Професорът по свръхархеология успя да дешифрира думите му. Веднага бе заредена една кибернетична машина преводач и чрез нея започнаха да разговарят със съживения. Обясниха му, че е прескочил един интервал от две хиляди години, че сега е попаднал в един нов свят, където няма мъки и печал, където всички живеят щастливо, където…

— Добре де — прекъсна ги Генчо. — Сега няма ли да почерпите по една ракия?

Учените решиха, че организмът на възкръсналия постепенно трябва да се отучва от отровите на тъмното минало, и затова по хипнотичен път го напиха.

— Не, бе… — запелтечи по пиянски Генчо — аш ако не ши ггаавррътна юшчето… — и заспа.

Когато се събуди, той беше махмурлия и гладен.

— Ех, да имаше сега една пържолка, а!

Хората от трихилядната година бяха решили на всичко да му угаждат. Те веднага му предложиха хранителна музика: „Пържола в си бемол мажор“. Генчо наистина се понахрани, но все пак си въздъхна тежко:

— Бе, благодарим и сполай ви, ама такива, каквито ми ги печеше моята булка…

Веднага научните сътрудници провериха в речниците термина „булка“, кимнаха си многозначително и повикаха свободния в момента амуроробот СК 147. Ужасен от чудовището, което се появи пред него, Генчо Мърляча хукна да бяга. Но… стаята нямаше врати. По това време хората вече се бяха научили да минават през стените. Отчаян, той поиска да се просне върху леглото, но… и легла нямаше. По това време сгъстяваха на определени места атмосферата и лягаха върху нея.

— Ееееей, хораааа! — провикна се по овчарски Генчо, но… нямаше хора. По това време те се казваха вече съвсем другояче. И все пак влязоха двама души, които може би бяха негови внуци на ента степен, и се осведомиха защо харчи така звукова енергия, когато тя може да се използува за толкова други неща.

— Бе, да ви умра на енергията! Дайте ми да излезна малко на чист въздух!

Оказа се, че това е излишно. Единият от младежите погледна едно копче на стената и на Генчо му замириса на люляк, здравец и озон, комбиниран с оборски тор.

— Не, бе сине. Друго искам! Навън да изляза, да погледам горички, полянки, рекички, туй-онуй…

В същата секунда една от стените, която беше и стереоекран, се превърна в прекрасен пейзаж, който се движеше, звучеше, даже и понамирисваше.

— Ох, да ви умра на техниката! Слънцето искам да видя, бе!

Но тук младежите се извиниха на Генчо и му казаха, че ще трябва да почака известно време, защото слънцето в момента е в командировка към центъра на галактиката, където затопля една простинала планета. Но след стотина години…

— А, върнете си ме тогава обратно в мойта си ми Долна Малинааа — заизвива Генчо, както го правеше някога баба му — майстор оплаквач I степен.

— И това не може, скъпи. Връщане назад във времето още не сме постигнали. Виж, ако искаш да те пратим още по-напред чрез дематериализация и с последваща след това материализация, това е по-лесно.

Генчо се хвана за главата, изпусна още един сноп звукова енергия и реши, че това не е живот. Не, не е! Единственото, което му оставаше, беше да се самоубие. Уви, хората от това време вече бяха забравили как се самоубиват и нямаха никакви подходящи средства.

Горкият Генчо и досега си живее и страда в 3965 година.