Антон Донев
Среща на дъното

Бъл-Бъл се втурна задъхано в кабинета:

— Приготви лабораторията! Нова партида!

Глъб така се учуди, че за малко щеше да изпусне електрическата риба, която се опитваше да включи в акумулатора.

— Но как? Откъде?

— Гледай! — Бъл-Бъл разтвори широко прозореца. Над подводния град вече се разстилаше сянката на потъващия кораб.

Безумна радост обхвана бившите удавници. Нов нещастен случай! Слава богу! Ще научат новини отгоре, може пък да чуят нещо и за близките си. И най-важното — ще разберат кой футболен тим е първенец през този сезон.

От дълги години съществува подводният град, но никой от земните жители не знае за него. Столетия наред на дъното на океана са се събирали на купища труповете на загинали сред морската стихия — естествено на тези, оцелели от острите зъби на хищните риби от по-горните пластове. Голямото налягане, импрегнацията с морски соли са ги предпазвали от развала. И така би продължавало до края на света, ако не бе гениалното откритие на професор Пирамидонио.

Земните жители си спомнят слабо за този учен, когото немалко хора смятаха за луд. Един вестник в Аржентина се опита да публикува неговите теории за възможност за подводен живот, но бе конфискуван поради леви тенденции. Един ден професорът изчезна. Тръгнал на път с яхтата си от Буенос Айрес за Европа, той внезапно престанал да съществува за земния свят. Не бе имало нито буря, не бяха отбелязани трусове, войната още не беше започнала и все пак изчезна и яхтата, и професорът, и добре обзаведената му плаваща лаборатория заедно с всичките помощници и асистенти.

И хората го забравиха. Никой не подозираше, че той продължава да живее и твори на седем хиляди метра дълбочина в Н-ския океан. (По молба на Пирамидонио не съобщаваме точния му адрес.) Най-първо той оперира себе си, след това първите си помощници, след това… но да не навлизаме в подробности.

Телата, попаднали под налягане и в солена вода, се запазват в първоначалния си вид. В подводния град никой не старееше. Всеки беше на толкова години, на колкото се е удавил. А когато започна възстановяването на живота на хилядите удавници през вековете, на дъното на океана се появи един малък Вавилон. Тук имаше моряци от гръцките галери, финикийски търговци, американски мултимилионери, дори и екипажът на един извънземен космичен кораб, дошел дявол знае откъде. Наложи се да се създава нов език, подходящ за изговаряне под водата, наложи се организирането на полиция, администрация, данъчни власти — въобще цялата земна култура бе пренесена и тук долу. През един период започна цяла бомбардировка от потъващи кораби. Първите съживени съобщиха, че горе имало пак световна война. Идваха предимно германци и англичани. Едните се опитваха да пеят войнствени песни и да маршируват. Другите организираха клубове за защита на коралите и дружества за борба с октоподите, но скоро тези мании бяха излекувани и всички заживяха като останалите нормални удавници.

В лабораторията започнаха да внасят първите пристигнали. Бъл-Бъл докладваше на Глъб:

— Повечето са добре запазени. Но има един-двама, които не са нагълтали достатъчно вода, и налягането ги е сплескало като носни кърпички. А други пък не са били в кабините си, та когато са минавали през рибния пояс, са оставили я нос, я ухо, я цяла глава. Ще се наложи от няколко души да комбинираме един.

Започна работата по възстановяването. Всеки труп биваше добре промиван с естествена морска вода. Правеха му се два отвора — един на гърдите, един на гърба, след това сърцето се привеждаше в движение и морската вода, този прекрасен заместител на кръвта, започваше да циркулира по вените и артериите.

Глъб трепна. Младата девойка, която още с приемането й бяха нарекли Пльок, постепенно идваше на себе си. С нея положението не беше тежко. Обикновено удавяне и леко огризани нос и уши. Но след като й поставиха кораловите протези, тя, все още мъртва, изведнъж блесна с цялата си красота. И Глъб се влюби. Въпреки петдесетте си години той изглеждаше само на тридесет — на тази възраст беше загинал. А тя беше двадесетгодишна. Глъб забрави преките си задължения. Той дори престана да храни любимото си стадо от морски звезди. Висеше над главата на Пльок през цялото време на възстановителния й период. Приятелите му му съчувствуваха. Те го заместваха на дежурствата, хранеха го с пресни морски гъсеници, дори по свой почин му извадиха брачни документи от гражданското отделение.

Пльок отвори очи…

Глъб се наведе над нея и я прегърна, за да й даде възможност по-леко да преживее първия шок от подводното чувство…

Двама млади хора се разхождаха сред мрачните скали извън подводния град. Глъб бе подарил на Пльок букет от електрически риби, които пръскаха мека светлина около себе си. Девойката приседна върху ръждясала котва, а той се отпусна в краката й.

— Ти не си ми говорила за предишния си живот, мила.

— Нима ти е интересно? Сега, когато имам теб…

— Не, говори! Аз искам да зная всичко, за да те чувствувам по-близка, по-моя…

Пльок въздъхна уморено и започна да разказва:

— Родила съм се в България… (под водата то прозвуча като Блъбглабримбямб).

Глъб скочи:

— Там ли? Че и аз съм оттам. Чакай! Разправяй по-точно.

Въпросите му започнаха да следват един след друг. Пльок едва успяваше да отговаря. Той бе прекрасно осведомен за всичко. Но когато премина на роднините й, тя съвсем се обърка.

— А до вашата къща нямаше ли едно празно място, дето лете свинете ринеха боклука, пък зиме децата правеха снежни човеци? А учинайка ти не се ли казваше Петранка? Една такава — малко кривогледа и с бенка на носа… А майка ти… не заекваше ли малко? Не биеше ли баща ти всяка събота, когато го извличаше пиян от кръчмата?

След последното тихо „Да“ на Пльок младият човек изведнъж скочи на крака, притисна я до себе си и със сълзи на щастие в очите извика:

— Параскево, дъще моя, най-после да ме намериш!

Параскева, или Пльок, както ви харесва, така зяпна от учудване, че една риба колибри влезе в устата й и спокойно успя да разгледа всичките й вътрешности.

Нататък историята е ясна. Глъб пак остана ерген. Той си живее с милата Пльок и се надява, че майка й никога няма да се качи на параход.