Антон Донев
До оня свят и назад (Пътепис)

Никога не съм се занимавал с окултизъм. Смятам тази деятелност за изостанала. Обаче имам една баба, която е с буржоазно възпитание. И тя винаги се опитва да ми въздействува разлагащо. Извика например Наполеон и той й съобщи, че при пълен месец по вечерно време ще се получи хабер, който ще носи хем сълзи, хем радост. И взема̀, че наистина умря вуйчо Аристотел от Западна Патагония. Хем ти е мъка, хем наследство от Кореком получаваш. Ха сега де!

Няколко случаи имах с бабата. Опитах се да я оборя диалектически, но тя не е чела материалите и не се поддава на убеждение.

— Вие — казва, — новите, и в бога даже не вярвате. Какво тогава с вас ще се разправям?

И продължава разговорите с духовете. И на съседки гледа, че и пари печели от тези манипулации. А пък аз съм човек със склонност към науката. Когато нещо не ми е ясно, мога, както се казва, от девет извора вода да пия, но да си го изясня. А тук разрешаването на проблема можеше да стане по един-единствен начин — да почина някак си скоропостижно, за да проверя историята с духовете.

Случи се. Благодарение на столичния транспорт. Трамваят беше пълен, увиснах на стъпалото, направих път на поредната дебела дама, един футболен запалянко ми стъпи върху крака, изпуснах дръжката, чух писъци, викове и… толкоз…

Нещо стана с мене. Предполагам, че така става с всеки, който падне под трамвая…

Земята, както казват, се отдалечаваше с шеметна бързина. Наоколо беше космос в пълния смисъл на думата. Черно, звезди и неразбираеми сигнали от други светове. Себе си не виждах, защото вече не съществувах като материя. Вероятно бях някаква концентрирана енергия — невидима кълбовидна светкавица или нещо подобно. Летях. Внезапно някой до мене каза:

— Здрасти!

Ама съвсем така, като че ли ме срещна в някое софийско кафене и ме е виждал вчера. Не го видях, разбира се, защото и той беше концентриран като мене.

— Здрасти — отговорих, — приятно ми е.

— А защо ти е приятно? — попита той, тя или то.

— Просто — казах — компания в космоса не е излишна. Само да знаехме накъде пътуваме…

— Юпитер — отговори лаконично той, тя или то. — 12 спътника, 778 милиона километра перигей от Слънцето.

— Хм! Хладничко ще бъде.

— Да, миналия път хванах хрема.

— Миналия път? Значи вие сте умирали веднаж?

— Мнима смърт. Престоях два дена, а след това долу ме съживили със сърдечен масаж и трябваше да се връщам по етапен ред.

Летяхме. Скучно летяхме. Някакви си три милиона билиона километра в час. Бях започнал вече да се прозявам, когато наближихме Юпитер. Планетата, да ви кажа, не представлява нищо особено. Шарени пояси, отровна атмосфера, липса на твърдо ядро — голяма работа! Посрещна ни един ужасно скучаещ оркестър, който вечно свири химна „Добре дошли!“

Посочиха ни пътя, зарегистрирахме се, минахме през карантината, а у мене постепенно, капка по капка, започна да се натрупва разочарованието от задгробния живот. Съществуваш значи като невидима единица, скучаеш от липса на работа, а когато внезапно те засърби цялото несъществуващо тяло, разбираш, че е време да слизаш на Земята за спиритически разговор. Попитах за бабиния приятел Наполеон. Отговориха ми, че тук никакви Наполеоновци не съществуват. Всеки представлявал единица дух. Слизанията в чашата за кафе или масичката без пирони се организирали по дежурство и всеки говорел, каквото му дойде на ума.

Едва сега разбрах защо понякога бабините духове на времето се държаха нецензурно. Ами тъй де, как да не псуваш, когато те карат да преминаваш такива космически пространства, за да кажеш кога ще има война и кога на Пенчо бакалина ще му поникне коса?

Започна и за мене вечността. След няколко нейни мига почувствувах, че нищо не би й пречило да трае по-кратко време. Реших, че когато дойде моят ред, ще сляза на Земята, ще разправя на хората само истината, ще обоснова научно целия задгробен живот, ще дам някои астрономически данни за Юпитер, ще… Пардон, сърби ме тялото — викат ме долу…

— … чоооо, Генчоооо — увиваше баба ми, — на кого ме остави, Генчоооо, млада и зеленаааа…

Ха сега де! Иди се оправяй с космически мащаби. Аз имах чувството, че съм преживял на Юпитер няколко столетия, а се оказа, че долу, на Земята, дори още не са успели да ме погребат. Ех, тази пуста бюрокрация! Почувствувах се отново в собственото си тяло. Поех дълбоко дъх, за да проверя дали не съм се умирисал, но такива данни нямаше. Отворих материалните си очи и погледнах към тавана. Баба видя това, изпищя и припадна. Скочих да й търся валериан…

Оказа се, че трамваят не ме бил смачкал качествено. И аз, като онзи колега, съм бил имал мнима смърт. От трамвайната дирекция ми поднесоха извинения. Баба ми се оправи и подробно ме разпитва за оня свят. Тези дни ще организира квартална конференция, на която ще ме кара да обменям опит. От службата ме приеха обратно при условие, че ще възстановя застраховката си, която тъгуващата ми жена успяла да изконсумира за югославски обувки. Аз отново съм материален и живея, както се полага. Само едно нещо още не мога да си уясня — има ли аджеба задгробен живот или няма!