Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2023)

Издание:

Автор: Антон Донев

Заглавие: Фантастичен хумор

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: сборник; разказ

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 30.VII.1966 година

Редактор: Антон Дончев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Борис Димовски

Коректор: Маргарита Енгьозова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18704

История

  1. — Добавяне

Тя първа въведе модата да се боядисват шлемовете на скафандрите в инфрачервено и оттам й излезе името. В танцовите палати, в заводите за подмладяване — навсякъде, където и да се появеше, всички я сочеха с пръст и се закачаха с нея:

— Ей, Червена шапчице, да не вземе да те изяде някой вълк!

Това беше, разбира се, виц, защото на новозаселената планета нямаше вълци. Още нямаше. Засега първите колонисти се бореха срещу динозаврите, които пасяха нелегално посевите и унищожаваха птеродактилите, защото те не спазваха правилата на въздушния транспорт. Но все пак всички като деца бяха гледали стереофилми със старинни приказки и знаеха историята за Червената шапчица и баба й.

Всъщност нещата донякъде се повтаряха. Бабата, която беше старши научен сътрудник по екстрапланетарна кристалография, живееше в една силикокремниева гора, където подготвяше доцентурата си. Майката се занимаваше със създаване на национален химн и измисляне име на планетата, а бащата беше домакин на стола на общите работници от просветното ведомство.

И така, един ден се случи, че видеовръзката между бабата и майката се прекъсна. Възможно беше някой калпав птеродактил да се е нахранил с феритната антена или пък някоя макромуха да се е пъхнала в атомните батерии и да е предизвикала късо съединение. Във всеки случай три дни семейството нямаше сведения за старши научния сътрудник и започна да се безпокои. В момента обаче майката беше заета да спори с електронния мозък дали за планетата е по-подходящо името Пелагра или Подагра, бащата бе заминал към Венера, за да достави кисели краставички за стола, така че единствена свободна беше Червената шапчица. По тази причина тя се яви доброволка да отиде до баба си, за да види каква е ситуацията и ако успее, да поправи с подръчни средства предавателя й.

Подреди Шапчицата в един контейнер няколко вида хранителни хапчета, не забрави новата рецепта за правене на кондензирани туршии, пъхна тайно от майка си и една бутилка двехилядогодишно карабунарско, което бабата най-много обичаше, и тръгна на път. Единствената й грешка обаче беше, че не взе със себе си нито един робот, дори пропусна да повика динозавъра преводач. Тя беше девойка с високо самочувствие и смяташе, че вече се е научила доста прилично да реве по динозавърски.

И така, Червената шапчица включи ракетния двигател, който се намираше малко по-долу от кръста на скафандъра, и полетя напред, като тананикаше в шлемофона си нашумялата напоследък песенчица „Аз отивам на Андромеда, пък ти — както искаш…“ — текст и музика Цанко Йосифов.

И изведнъж пред нея се изпречи един балалай. Той имаше отпред четири реда остри като мечове зъби, а отзад два реда пухкави опашки (по-подробно описание на балалая ще намерите в „Планетарна зоология“, том V, издание на „Медицина и физкултура“ от 2365 година).

— Здрасти! — изрева балалаят по балалайски.

Червената шапчица не разбра наречието му, но схвана смисъла по парапсихичен път. Нататък разговорът продължи чрез обмен на мисли. Червената шапчица, която не обичаше да флиртува с непознати хора в гората, пък макар те и да имат по два реда пухкави опашки, се опита да се отърве от балалая, като му разправи, че отива при баба си, за да й занесе някои продукти и да й поправи телестанцията. Балалаят изръмжа доволно и даде път.

За зла участ по трасето към гората се бе получила внезапна силна радиация и група техници се опитваха да филтрират атмосферата. По тази причина пред Червената шапчица внезапно се изпречи табелка, писана на латински, интерпланетарен и български език: „Стоп! Повреда! Избикаляй значи!“ Тя бе принудена да мине през диамантените планини. А знае се какво значи за една млада девойка да попадне сред бижута, при това на такива едри буци. Шапчицата така се заплесна да си избира домакински съдове от първокачествени аметисти, че даде възможност на злостния балалай да се избръсне, да боядиса тук-таме козината си и въпреки това да стигне първи в лабораторията на бабичката. Там с нея се проведе следното кратко съвещание:

— Бабо — рече той, — прощавай за безпокойствието, но се налага да те изям. (Балалаите са много любезни животни.)

— Елате утре, баби — отговори старши научният сътрудник, — че днеска ми се е запалила главата от това синциклонно уравнение.

— Пардон, бабо, но за утре имам запланувани други мероприятия.

— Яж тогава — разсърди се бабичката. — Да се задавиш макар.

— Нищо, аз ще бъда внимателен…

И взе, че наистина я изяде. А след това си полегна и зачака Червената шапчица за десерт. Тя не се забави да се появи и тъй като бе забравила да спусне пред себе си електромагнитния антихипнотичен щит, още с влизането си в стаята попадна в полето на балалаевото влияние. По тази причина ужасният звяр й се видя като баба й. Всъщност той й бе внушил, че е прозрачен, и тя виждаше баба си в твърде неудобна поза в стомаха му.

— Ах, мари бабо, виж се на какво приличаш! — плесна с ръкавица Червената шапчица. Тук обаче балалаят не спази текста на класическата приказка и направо се нахвърли да я яде. И това изяде главата му. Той отслаби хипнотичната вълна, Червената шапчица го видя и го парализира с един лъч от невропатологичния пистолет, който винаги носеше на колана си. След това, като всички жени от добро семейство, се разпищя за помощ със закъснение.

Минаващият наблизо професор по животинска логика Джи Пи Морган XVII дочу в шлемофона си виковете и веднага се притече на помощ.

— Ах, какъв прекрасен екземпляр — възхити се той и на балалая, и на Шапчицата едновременно. — Моят приятел от зоологическия музей ще бъде възхитен.

— Ами той ерген ли е? — попита Червената шапчица и наведе скромно глава.

Джи Пи не й обърна внимание, а започна да изкормва екземпляра. Междувременно измъкна отвътре и бабичката, чиято външност, особено фризурата, беше доста пострадала. Червената шапчица я грабна в обятията си и полетя с нея към клиниката за пластична хирургия, чиито основи бяха поставени предишния ден в бъдещата столица на планетата.

А балалаят, тоест неговото духовно „аз“ (тъй като телесното му такова вече беше препарирано и натъпкано със слама), внезапно се събуди и реши от мъка да се удави в някой местен кладенец. Уви, това не можа да стане, защото на планетата Пелагра или Подагра въобще нямаше кладенци, а водата се продаваше на бучки по всички павилиони на „Здрава храна“. Така той попадна в лапите на зоолозите и досега ще го видите в планетарния музей.

Що се отнася до бабата, тя бе лесно реставрирана и подмладена. Сега е връстница на Червената шапчица и майката и бащата се видяха принудени да я осиновят. По въпроса за осиновяването на собствен родител все още продължават да водят спорове юристите от цялата галактика и част от околностите й.

Край