Антон Донев
Към нови перспективи

Вратата беше доста масивна, обкована с желязо и на нея имаше надпис на три езика: „Четвърто измерение. Вход строго забранен!“

Професор Шмид спря задъхано. Зад него се чуваха стъпките и виковете на преследвачите. Срамота е да се помисли, че един професор, при това истински немец, при това никакъв комунист, а тъкмо напротив, може да бъде преследван от полицията! И то за какво? За изнасилване на някаква си десетгодишна глупачка, която и без това до пълнолетието си би забравила цялата шега. Професор Шмид с удоволствие би се оплакал на по-висша инстанция, но засега нямаше време за това.

В дъното на коридора се появиха светлинки. Полицаите идваха.

В този проклет тунел, останал кой знае откога, можеха да го заловят като плъх. Професорът прочете още веднаж надписа, неговият аналитичен ум обаче не реагира на чудноватите думи и ръката му сама посегна към бравата.

Вратата се отвори необикновено леко за масивната си външност. През нея нахлу някаква неутрална светлина, която не падаше в прави лъчи, а описваше подвижни цветни фигури по пода. Стъпките се приближиха повече. Няколко куршума просвистяха покрай ушите на беглеца и се загубиха в светлото пространство. Шмид видя, че работата става гореща, направи крачка напред, още една и…

Отначало пред очите му се завъртяха цветни кръгове.

— Да съм пил — не съм пил — каза си той. — Какви са тези фантасмагории тогава?

След това върху него нахлу вълна от различни шумове, сред които преобладаваше звучно псуване на английски. Мъгливата светлина се разсея и пред професора се изправи дълъг човек, който търкаше главата си и продължаваше да хули всичките роднини на всичките си съществуващи и несъществуващи познати.

— Кой идиот ме замерва с желязо? Вие ли? — пристъпи той към Шмид. — Защо не оставяте един честен янки да си проспи живота като хората?

— Прощавайте, сър — усмихна се любезно професорът. През последните години той беше свикнал рефлекторно да се усмихва, когато чуе английски език. — Току-що стреляха по мене, та може някой куршум…

— Куршум ли? Глупости! Вие отвън ли идвате?

Шмид кимна. Американецът изрева, сграби го за ръката и го повлече:

— Къде е това оттатък? Казвайте! Посоката! Бързо!

Шмид се обърна, за да покаже вратата, през която беше минал, но видя зад себе си празно пространство. Навсякъде наоколо се простираше безкрайна гола равнина.

— Тук някъде беше. Не може да изчезне…

— Простак! — извика американецът. — И той като другите! През вратата ли влязохте?

— Да.

— Какво пишеше на нея?

— Четвърто изме… — професорът изведнаж се сети, че от десет години преподава физика в Бонския университет. — Но как тъй четвърто измерение? Нима ние сега сме в него?

— А да не мислите, че сме в сладкарница? — каза иронично американецът.

— Но това е гениално! Това е велико! Значи ние сме открили четвъртото измерение!

Шмид беше възхитен. Той си представи как се връща в Бон, как докладва за толкова отдавна търсеното измерение, как получава всички възможни титли от всички университети, как най-после натрива носа на оня проклет Фьодоренко от Москва…

Американецът го гледаше подигравателно:

— Вие наистина сте глупав. Какво се радвате? Добре де, открили сте го. Преди вас вече тук има стотина души. Да не мислите, че само вие сте минал през вратата? Но каква е ползата?

— Какво говорите! Та за четвъртото измерение се пише, за него се спори, то би дало нов тласък на науката към…

— Накъде? Кажете де? И после на вас лично каква ви е ползата, когато не можете вече да се върнете оттатък?

Професорът се огледа и едва сега започна да го дострашава. Той действително се намираше сред гола равнина. Тук-там се виждаха сенките на разхождащи се хора. Но никъде нямаше ни следа от входа, през който беше минал. Той погледна учудено американеца, който най-после започна да му обяснява. Оказа се, че и той бил инженер, който преди три години открил вратата и влязъл да види какво има зад нея. А другите, които са тук, влизали според принципа на обикновените хора, които си бутат носа винаги там, където пише „Забранено“.

Досега инженерът беше открил само това, че както четвъртото измерение е непостижимо за останалите три, така и те са невидими за него. И понеже вратата, тунелът, дори и въздухът в него са от другите измерения, сега за тях те практически не съществуват.

— Ние може в момента да настъпваме по мазола английската кралица или пък някой кадилак може да минава през черния ни дроб — това е съвършено безразлично и за двете страни. Важното е, че стоим тук, не знаем още колко време ще стоим и нищо не правим.

Факторът време не съществуваше в четвъртото измерение. Това поне успокои професора. Той скоро бе закусвал и храната щеше да го държи сит до края на престоя му. До края ли? А кога ще дойде той?

Американецът малко го успокои, като му показа различните фокуси на четвъртото измерение. Той например го заведе до точката, в която се срещаха всички успоредни прави на геометрията. Показа му, че тук светлинните лъчи вървят по крива линия и затова, когато слънцето е в зенита си, настъпва нощ, а когато започне да залязва, отново става светло. Демонстрира му наличността на притегляне във всички посоки, като започна да се разхожда съвсем спокойно три метра над земята с главата надолу. Дори направи малък експеримент, с който доказа липсата на плътност на материята, като си бръкна в корема, извади ръката си през гърба и си почеса лявата плешка.

— Но вие какво правите тук? Как преживявате? — искаше да знае професор Шмид.

— Скучаем, професоре. Ужасно скучаем. Изучихме всички чудесии. Открихме университет по физика за новодошлите, но те сега всички имат титли от професор нагоре. Чудим се какво да правим, защото никой не е донесъл със себе си поне една колода карти. Измисляме най-различни щуротии. Довечера например ще ходим да слушаме концерт за лейкопласт и оркестър във форс мажор.

— Но нали нямате…

— Нямаме, разбира се. Там е и интересното. Оркестър нямаме, но поради липса на лейкопласт това не се забелязва. А концертът ще се състои. Дори днеска назначиха диригент, критик, директор…

Професор Шмид изгледа американеца. Той вече наистина се опасяваше да не би да има работа с луд човек. Но тъй като разбираше само от физика, а не и от медицина, реши да остави времето да покаже. Времето? По дяволите, та тук време не съществуваше! Тук хората просто изчезваха за околните си и се консервираха за цялата вечност. А при безкрайното си пространство четвъртото измерение можеше да поеме толкова много хора, че в другите три измерения да останат… Стоп!

Гениалната идея изведнъж осени плешивата глава на професора. Той така зяпна от уважение към себе си, че сега пък американецът се усъмни в умственото му състояние.

Но да! Но разбира се! Ето, това вече наистина е велико! Тук могат да се поберат толкова много хора… излишни хора… без да има нужда да ги хранят, да ги убиват, да ги погребват… Какво представляват Освиенцим, Матхаузен, Биркенау пред грамадните възможности на четвъртото измерение? А ще дойде ден, о, както е тръгнало, скоро ще дойде ден, когато отново ще трябват лагери и за евреи, и за болшевики, и за американци, и за кого ли не. И тогава той, Ханс Шмид, ще стане велик — много по-велик от откривателя на водородната бомба. Името му ще се носи от уста на уста, а пък ако му разрешат от всеки осъден, който минава през проклетата врата, да взема по една минимална входна такса, тогава…

Професор Шмид затанцува от радост по пясъка на пустинята. Американецът го погледна, погледна, махна с ръка и отиде на концерта за лейкопласт и оркестър. А Шмид, щастлив и доволен, седна на пясъка и поради липса на други пособия започна с пръст да чертае формули и да прави изчисления. Предстоеше му не особено трудна задача — сега да открие отново другите три измерения, да се върне в тях, да докладва, да събира лаврите…

Досега още не е съобщено за завръщането на професора. Евреи, комунисти и прочие второкачествени хора, можете да спите спокойно!