Антон Донев
Слаба конструкция

Лавата кротко клокочеше около колената му. Наоколо проблясваха синкави пламъци. Климатичната инсталация вътре в скафандъра поддържаше средноевропейски климат. Вулканологът Грау се спускаше плавно в разтопената почва и кълнеше на ум.

— Идиоти. Тук намерили да кацнат, малко площадки има, малко океани, а те…

Преди няколко дена бяха съобщили, че от системата Сириус се приземява космичен кораб, който предпочита меко-еластична почва. В момента вулканът Етна отново бе изригнал и сирианците се натопиха точно в средата му. Къде да ги търси сега? Ами ако са минали през центъра на Земята и изскочат някъде към Исландия? Може ли той пеша да ги настигне?

Разтопената лава стигна до гърдите на скафандъра. Грау разпери ръце и се гмурна. Вулканът продължаваше да пулсира и постоянно го изхвърляше отново нагоре. Макар и да беше добър плувец, вулканологът трябваше да напрегне всички сили, за да достигне до първия страничен канал. Тук той си отпочина и закуси с две газообразни свински пържоли, а след това продължи слизането надолу.

Лавата ставаше все по-рядка. На стереоскопичния радарен екран се виждаха стръмните стени на кратера. Тук-таме вече започваха да се образуват диаманти, сапфири и други някогашни скъпоценности с тежест от два тона нагоре. Грау подигравателно ги разглеждаше. Как е било възможно първобитните хора от двадесетия век да се карат за такива стъкълца!

При втората почивка вулканологът реши малко да поспи. Той се опря о един нажежен до бяло базалтов блок, който се топеше постепенно като масло, и включи съносинхронния механизъм. В ушите му зашумя електронна музика и той се унесе.

Събуди го страшен тласък. Около него в лавата се образуваха огромни газови мехури. Грау уплашено се притисна до стената на кратера. В предавателя на шлема му отначало нещо затрещя, след това засвири, накрая изведнъж всичко заглъхна. Вулканологът бързо включи радарния екран и видя как някакво грамадно пурообразно тяло се издига покрай него нагоре. След това нов тласък го вкара дълбоко навътре в един от страничните канали.

— Идиоти!… — изрева Грау. — Сега пък намериха да излитат. Не ме дочакаха. Идиотииии!

Никой обаче не го чуваше. Предавателният апарат бе повреден от голямото налягане на лавата…

Вулканологът отново забърза нагоре. Той кроулираше сред кипящия поток, като се издигаше все повече и повече. Едва когато движенията му се забавиха, когато лавата около него започна да се сгъстява и външната температура спадна на някакви си 500°, той се спря объркано.

— А! Това пък какво е!

Продължи още малко нагоре и видя над себе си твърда почва. Заблудил се е! Попаднал е в глух проход. Бързо назад! Грау отново се гмурна надолу, намери нов път, полетя нагоре и… пак достигна таван. Отмалял, с разтуптяно сърце, той се опита да влезе във връзка с външния свят, но апаратът му оставаше ням.

След няколко безуспешни опита да излезе отново на повърхността вулканологът се отпусна към дъното на вулкана, седна на една неразтопена още буца и се замисли за…

Тук магнитофонният запис свършва. Интересно защо по това време хората са говорели само в трето лице. Интересно също как са се осмелявали да се спущат поединично във вулканите.

Записът бе намерен в добре запазения скафандър на Грау от един вулканолет, който се бе отклонил малко встрани от редовния си курс до центъра на Земята. По изчисления това се случи приблизително петдесет години след нещастието на вулканолога. Самият Грау сигурно би дочакал спасението си, ако не е било едно малко недомисляне от страна на конструкторите на тогавашните скафандри. Те бяха предвидили неизчерпаеми източници на храна, вода и енергия, бяха осигурили всевъзможни инсталации и апаратури, но бяха забравили едно — че човек, принуден да стои по-дълго в скафандъра, трябва да се бръсне.

Брадата на Грау за петдесет години бе запълнила целия скафандър, бе притиснала гърлото му и го бе задушила. Според лекарския консулт, смъртта е настъпвала в разстояние на четири години…