Антон Донев
Жертва на славата

Когато инженер Тръпчо Д. реши да построи втория етаж на Балканския полуостров, цялата световна общественост ахна от възхищение. Да имаш двуетажни градове, да можеш по избор да се печеш на слънце горе или да гледаш работата си на сянка долу, да се открият най-после достатъчно гаражи за хеликоптери, аеромобили и всякакъв друг научнофантастичен превоз! По смелост този проект се равняваше дори на грандиозното преместване на Австралия в Северния ледовит океан, запланувано за следващото тримесечие. А по авторска фантазия той надминаваше предложението за превръщане на всички действуващи вулкани в обществени кухни в комбинация с бани и сервизни помещения.

Името на Тръпчо Д. гръмна по всички предаватели на къси, средни, дълги, ултракъси, ултрасредни и ултрадълги вълни. Фотографията му се появи във всички вестници, а редица прочути поети написаха добре заплатени четиристишия за първите страници. Известността на инженера толкова бързо се разрасна, че дори и собствената му тъща повярва в неговата гениалност. И тази именно слава доведе до катастрофата на гениалния замисъл.

Роботите чертожници бяха довършили плановете на осемдесетмилионната поредна подпорна кула, роботите изчислители бяха определили с грешка само от двеста и петдесет грама нужните количества цимент, бетон, стъклария и арматура, а роботите плановици вече подготвяха кадри и материали за основния ремонт след приемането на строежа, когато инженер Тръпчо Д. изчезна.

Всъщност той не изчезна — всеки знаеше, че е някъде по света, но никой никога не можеше да го намери.

Най-първо започнаха поканите за посещения в различни строителни организации. Навсякъде го посрещаха с разтворени обятия. Дори конгоанските строители го направиха почетен гражданин на джунглата, а колегите му от Нюфолкнерските острови му подариха дванадесет от по-малко използуваните си съпруги. След това Тръпчо Д. тръгна по обмяна на опит. Даде идея за укрепяване на няколко напукани небостъргачи в Сан Франциско, помогна на французите да обърнат Айфеловата кула с главата надолу, за да заеме по-малко място, и със същата цел натрупа всичките египетски пирамиди една върху друга, като запази само сфинкса за учебни цели…

Грамадна административна машина се занимаваше само с това да съобщава на целия свят къде се намира Тръпчо Д., кога ще се върне, къде ще отиде, след като се върне. Четири хиляди машинописки преписваха спомените и пътеписите му, петдесет хиляди сериозни нотариуси и адвокати отклоняваха учтиво милионите предложения за женитба и трима хамали на няколко смени приемаха тоновете цветя, получени за него, и ги предаваха на вторични суровини.

А в това време той пътуваше, консултираше, заседяваше се в почетни президиуми, стискаше ръце, участвуваше в приеми.

А в това време, завършили работата си, различните видове изчислителни, строителни и планировъчни роботи започнаха да ръждясват.

А през същото това време човечеството вече беше забравило какво всъщност беше предложил да се строи Тръпчо Д.

И когато един хубав ден той се завърна пак в родния си административен небостъргач, завари там чужди люде. Някаква друга организация се трудеше върху проблема за загряването на Северния полюс и чакаше с нетърпение да се върне ръководителят й, който бе тръгнал по стъпките на гениалния Тръпчо.

— Но моля ви се! Къде са моите хора и роботи? — извика инженерът. — Не ме ли познавате? Та аз съм Тръпчо Д.

Членовете на чуждата строителна организация скочиха масово на крака, започнаха да ръкопляскат, образуваха на бърза ръка организационен комитет и поканиха прочутия инженер да си отпочине пред следващия банкет, подготвен от тях.

Този път Тръпчо вече наистина изчезна. Славата ли му беше омръзнала, самият той ли беше забравил какво щеше да строи или пък жена му най-после му беше стъпила на врата — това не е известно.

Зли езици говорят, че гениалният Тръпчо Д. е станал журналист и в серии възторжени репортажи и очерци отмъщава на други свои гениални колеги, като ги повежда по утъпкания, но, уви, пагубен път на славата.