Приказка за Иван Царевич, Сивия вълк, Жар-птица и Анастасия хубавица (Преразказал Иван Кузманов Божинов)

Някъде далеч зад морета, гори и планини в някое си царство царувал цар Андрон.

Той имал трима синове: най-големия Василий Царевич, средния — Димитрий Царевич и най-малкия Иван Царевич.

Иван не обичал да лудува, да скача и да играе, както другите му братя. Той повече четял книги и се учил на разни умения, така щото далеч надминал братята си.

Цар Андрон живеел в царството си безгрижно със синовете си, а народът бил зает на полето и със селските си работи.

Цар Андрон имал една градина, която била обградена с лъскави дувари, като огледала. В тая градина растели миризливи цветя и хубави дървета със златни плодове. Всяка заран между клоните на дърветата птичките пеели радостни песни. От всичко това най-драгоценното нещо за цар Андрон била една златна ябълка, която стояла всред градината. Той я пазел повече от очите си. Щом дойдела пролет, измежду алените цветове се показвали младички златни ябълчици, той ги преброявал колко са, а после дохождал всяка заран и ги преброявал. Така той правел дълго време, додето най-после забелязал, че ябълките намаляват. Зачудил се, кой ли краде ябълките? Не могъл да отгадае и турнал стража, но стражата колкото и да пазила, не могла ни да хване хайдука, ни да го види. Наскърбил се цар Андрон, по цели дни мислел какво да направи и от жалост ни сън му дохождал, ни пък му се ядяло. После взел да не се доверява на стражата и намислил да обади за това нещо на синовете си. Отишъл той при тях и им казал:

— Синове мои, деца мили! У нас се е появил градинарски хайдук, всяка вечер ми краде златните ябълки. Няколко пъти оставям стража, но той никак не може да се хване.

— Татко мили — отговорили синовете му, — ние ще помогнем на твоите скърби, ще те отървем от безсъние. Ние, тримата твои синове, ще идем да вардим ябълката. Ще хвърлим сега жребие и според него ще идем да вардим.

Андрон се зарадвал на този отговор.

— Много добре, деца — казал той, — който хване хайдука ще му подаря половина от царството си.

Хвърлили после жребие и най-напред се паднало на Василий, после на Димитрий и най-после на Иван.

Мръкнало се и Василий отишъл да варди ябълката. Вардил, вардил всред нощната тишина, но под силните ветрове и дъждове не могъл да чака дълго, заврял се в тревата, легнал и захъркал. През това време хайдукът дошъл, награбил се с ябълки и си отишъл. Този хайдук, когото не могли да хванат толкова много хора, била Жар-птица^[1]. Нея я изпровождала една царска дъщеря — хубавица от друго някое царство. Тази птица дохождала тук при ябълката в потайно време през нощта, крадяла ябълки и щом се съмнело, тя изчезвала.

Събудил се Василий, погледнал към ябълката и какво да види — много ябълки липсвали! Отишъл при баща си, разправил му:

— Аз вардих цялата нощ, но не видях никого, а ябълките са откраднати.

Настъпила втората нощ. Сега било ред на Димитрий Царевич. Димитрий си взел всичките потребности и се настанил под ябълката. Седи той, мисли за хайдука и мечтае за наградата. Но случайно видял в съседната къща дъщерята на главния министър да седи под прозорците. Напуснал той поста, забравил и хайдук, и всичко — затекъл се към хубавицата. Но не могъл да я намери там, а през това време хайдукът дошъл и се награбил, и си отишъл. Когато Димитрий се върнал и със страх видял, че много ябълки липсват, се зачудил какво да прави. На съмване отишъл при баща си и го излъгал:

— Тате, могъщи царю Андрон, вардих цяла нощ, не дохожда никакъв хайдук и ябълките са си на място. Цар Андрон му поблагодарил.

Най-после дошло ред и на Иван Царевич. Седнал и той под ябълката. Чакал до среднощ, но никакъв хайдук не виждал, додрямало му се и заклимал глава. Дълго дремал, но все се стараел да не заспи. Най-после се показала Жар-птица, кацнала на дървото и захванала да бере златните ябълки. Иван дебнешком се дигнал от мястото си и хванал хайдука за опашката. Жар-птица се изскубнала от ръцете му и побягнала. Иван сполучил да откъсне само едно перце. Явил се и той пред баща си със следните думи:

— Тате, могъщи царю Андрон, хайдука видях, но да го хвана не можах, а само едно перце откъснах. Тогава той извадил от джоба си кърпицата си, развързал я и палатът светнал в различни цветове от златното перце. Андрон много се зачудил. После казал на синовете си:

— Синове мои, който ми хване Жар-птица, той ще бъде втори подир мене и наследник на царството ми.

Тогава синовете му си приготвили пътни потребности. Василий тръгнал да търси хайдука по главния път, Димитрий — по десния, а Иван по най-лошия — левия.

Вървял Иван по този път, догде достигнал до един кръстопът. Тук имало един стълб и на него пишело: „Който върви по правия път, той ще студува и гладува; който върви по десния път — без кон ще остане; който върви по левия — сам той ще бъде убит“. На Иван не му се щяло ни да умре, ни гладен да стои, затова прежалил коня си и тръгнал по десния път. Вървял той ден, два, три, но никого не срещнал, и кого да срещне? Силните ветрове и гладните птици, които търсели храна. Дошла вече трета нощ, откакто бил тръгнал из този път: навсякъде гора, виждала се само една малка равнина, но и тя била далеч.

Отведнъж пред Иван се показал един сив вълк: ушите му щръкнали, иде той към Иван и му казва с човешки думи:

— Иване, самичък поиска да погубиш коня си, затова не трябва да се сърдиш, ако ти изям коня.

Сивия вълк се хвърлил върху коня, удушил го и го завлякъл в гората. Иван си заминал из пътя, но много се наскърбил. Без коня имал големи неволи, освен това цял ден го пекло слънцето и дъжд го обливал, но, в името Божие, той вървял все напред. Повървял няколко дена и ето ти Сивия вълк пак изскочил пред него и му продумал:

— Не тъжи, не скърби, Иване, загдето ти изядох коня: като е писано на един човек да пати от нещо, то не му се разминава. Аз ще ти помогна във всичко. Отсега нататък ще ти бъда другар и във всичко ще те слушам. А сега кажи ми къде и за какво си тръгнал?

— Аз търся Жар-птица, трябва да я отнеса на баща си — и Иван разправил всичко на вълка, а вълкът помахал с глава и казал:

— Това ли е цялата работа. Седни сега на мене, не се бой! Жар-птица ще намерим.

Седнал Иван на Сивия вълк и се понесли като стрела по пътя. След няколко дена те стигнали до един голям зид. Тогава Сивият вълк казал на Иван:

— Хайде сега прескочи този зид. Отвъд ще видиш царската градина, на едно дърво виси една златна клетка с Жар-птица. Гледай да вземеш Жар-птица, а клетката не закачай, инак ще влезеш в беля.

Иван прескочил зида и отишъл при Жар-птица. Тук той помислил: „В какво ще държа аз тая птичка, като няма клетка“. Затова посегнал към клетката да я откачи. Но за жалост тази клетка, която била свързана с царската стая чрез телове, го предала. Царят, Градой, усетил, че се е появил хайдук.

Свикал тутакси стража и обиколил градината. Иван се забъркал от страх, та не знаел къде да бяга. Хванали го и го довели при самия Цар Градой.

— Отгде си, юначе, и какво търсиш в моята градина? — запитал царят. Иван отговорил:

— Аз съм Иван Царевич, син на славния Цар Андрон.

— Как тъй? — казал Градой. — Царски син, а си дошъл да крадеш!

— Цар Градой — казал Иван, — сега имаш власт над мене и можеш да ме убиеш или да ме пуснеш. Затова по-напред изслушай защо съм дошъл да взема Жар-птица!

— Казвай де! Да видим какво ще кажеш и с какво ще се оправдаеш.

— Твоята Жар-птица — започнал Иван — отскоро захвана да дохожда в бащината ми царска градина да краде от златните ябълки. Баща ми цар Андрон силно е нажален поради това и ни изпроводи да търсим Жар-птица.

— Добре — казал Градой, — аз ще ти простя и ще ти дам Жар-птица, ето при какво условие: цар Кучум има един златогрив кон. Ако ми доведеш този кон, тогава ще ти дам Жар-птица заедно с клетката.

Иван се поклонил на Цар Градой и излязъл от палата му. Вън го срещнал Сивия вълк и му продумал:

— Видиш ли, Иване, не послуша моя съвет и всичката работа развали, но пак не жалѝ, на твоите мъки ще помогна, двама с теб ще вземем златогривия кон. Хайде, сядай сега на мене.

Иван възседнал вълка и те поели по пътя. Минавали гори, планини, реки, пустини и ето най-после се приближили до цар Кучум.

Когато стигнали до царския палат, Иван слязъл от вълка, а вълкът му продумал:

— Сега, Иване, прескочи този зид и право в царския яхър иди, там ще намериш златогривия кон. Гледай само коня да вземеш, а юздата му не пипай, защото ще влезеш в беля.

Иван се заел да изпълни всичко това. Като стигнал до царския яхър, цялата стража и всичките царедворци дълбоко хъркали. Видял една мраморна стая и в нея стоял този златогрив кон. На стената висяла една златна юзда с нанизани драгоценни камъни. Иван не могъл да се стърпи и взел да я откача. Но за негово злочестие, юздата тайно била свързана чрез телове с всичките стражници. Тутакси всички се събудили и хванали Иван. Отвели го после при грозния цар Кучум. Кучум щом го видял, сърдито извикал:

— Кой си ти юначе, от где си? Как смееш да влизаш в моите палати, и още и коня ми искаш да откраднеш!

Иван му разправил тогава всичко, за какво е дошъл.

— Тогава не е ли срамота, като си царски син да ходиш и да крадеш хорските коне? При все това засега ти прощавам, но златогривия кон ще ти дам, ако ми доведеш тука прекрасната царска дъщеря Анастасия. Тя е в Загорското царство. Като минеш 29 земи, тридесетата земя е това царство. Без хубавицата не дохождай при мене.

Иван навел глава и си излязъл. Като отишъл при вълка, разправил му всичко.

— В нищо — казал Иван — не сполучвам.

— Не тъжи, не скърби, Иване, тая работа, макар и да е толкова мъчна, и нея ще свършим. Хайде, възседни ме, няма време да чакаме.

Иван възседнал вълка и като стрела се впуснал на бяг. След няколко дена стигнали Загорското царство. Спрели се и вълкът продумал:

— Слез сега от мене, Иване и почакай тука. Аз ще ида в царската градина. Там ще дойде Анастасия да се поразходи, преснина^[2] да подиша, славеите да послуша. Тогава от ръцете ни няма да избяга.

И така Иван останал да чака.

Сивия вълк като влязъл в градината, скрил се под една гижа^[3]. След малко дошла в градината Анастасия със своите другарки и слугини. Разхождала се из градината насам-натам, догдето дошла близко до вълка. Вълкът изскочил, метнал княгинята на гърба си, прескочил дувара и надве-натри дошъл при Иван. Той щом видял такава хубавица, каквато досега не бил виждал, паднал в несвяст.

— Благодетелю мой — казал Иван, — през целия си живот ще ти бъда верен другар и няма да мога да ти се отплатя за вярната ти служба.

— Е, Иване, остави благодарностите за после, а сега ме възседни, та по-скоро да се махнем оттук и да отнесем на цар Кучум тоя дар.

Побързали колкото могли. Из пътя Иван си мислел: как би могло да се направи, щото княгиня Анастасия да не остане на цар Кучум, а нему?

В това време Анастасия гледала Иван и не можела да се нагледа, сърцето й пламнало от любов към Иван.

Между това вече наближавали царството на Кучум.

— Е, Иване, не мисли толкова, не жали. Аз и за двама ви жалея, ще се помъча да помогна на вашата съдба, а какво трябва да се прави, сега ще ти кажа. Слезте сега и двамата от мене.

Те слезли, а вълкът се ударил три пъти в земята и пред Иван се показала друга Анастасия.

Тогава преобразеният вълк продумал:

— Слушай, Иване, от рано ти казвам: отведи ме при дебелоносия Кучум и щом ти дадат златогривия кон, бягай при цар Градой, а засега княгинята Анастасия нека те почака тука в тоя гъсталак.

И Иван отвел мнимата Анастасия при цар Кучум. Кучум щом ги видял, излязъл и посрещнал княгинята, хванал я за белите ръце и я отвел в палата си, а на Иван заповядал да му дадат златогривия кон. Иван тутакси отишъл заедно с коня при княгиня Анастасия, възкачил я на златогривко и припнали за към цар Градой.

Между това цар Кучум се разхождал със своята хубавица из градината си. Той страшно я обикнал и искал да я целуне, но за чудо видял вместо Анастасия, зверски образ. От страх той се зашеметил и паднал на земята. Сивия вълк тогава приел пак предишния си образ. Надве-натри настигнал Иван и оттам се упътили четирмата към цар Градой. Вълкът, след като се ударил три пъти о земята, преобразил се на златогрив кон. Подир това казал на Иван:

— Хайде сега пак, Иване, княгинята ще остане тук да ни почака малко, а ние с тебе ще идем при Градой. Щом ти дадат Жар-птица, ти бягай със златогривия кон към нашето царство.

Когато двамата се явили пред Градой и Градой видял златогривия кон, зарадвал се, взел го от ръцете на Иван, погледнал го и заповядал на слугите си да го отведат в яхъра.

— Никак не се надявах, Иване, че ти вярно ще изпълниш думата си, казал Градой. За благодарност богато ще те наградя.

Градой заповядал да дадат на Иван Жар-птица и много сребро и злато. Иван взел всичкия този дар и се върнал при Анастасия. Възседнали те двамата златогривия кон и си заминали по пътя.

Да видим сега какво станало с вълка. През нощта Градой не могъл да заспи, мислел си как ще излезе утре със златогривия си кон на полето и как ще зачуди всички хора.

На заранта Градой със своя златогрив кон и с министрите си излязъл на разходка по полето. Конят под него си играл и скачал, но след няколко часа, захванал да лудува, заритал, свалил Градой от гърба си и побягнал в гората. Там той се преобърнал пак на предишния сив вълк, спуснал се след Иван и го настигнал.

Тогава Иван възседнал вълка с Жар-птица в ръка, а Анастасия оставил сама на златогривия кон и си продължили пътя. Ето вече наближавали мястото, на което Сивия вълк се срещнал с Иван и му изял коня. Тогава вълкът проговорил:

— Сега вече, Иване, настанало е време да се разделим, но изслушай по-напред съветите ми: иди при баща си Андрон, дай му Жар-птица, а с останалото прави какво щеш. Гледай само да си надалеч от братята си, защото те от завист ще гледат как да те убият. Моята служба свърши! Сега прощавай, на добър час.

Иван, макар и да му станало малко криво, нямало какво да прави. След няколко дена пристигнал в тяхното царство. Преди да влезе в града той искал по-напред да си отпочине, защото от дългия път много се уморил. Оставил Жар-птица на едно дърво, вързал златогривия кон и легнал, та заспал.

В същото време и братята му се връщали от път, като не могли да намерят нищо. Когато наближили града, видели брат си Иван, че спи и при него седи една нечута хубавица, видели също Жар-птица и златогривия кон. Тутакси в сърцата им се появила завист към Иван и намислили да го убият. Убили го, разкъсали го на парчета и го разпръснали по тревата, а за останалата плячка хвърлили жребие: на по-стария — Василий, се паднало Анастасия хубавица, а на по-малкия — Димитрий, се паднало Жар-птица и златогривия кон. Но с това те не прокопсали. Като повървели малко, срещнал ги Кошчей безсмъртни, убил ги, а стоката им заключил в своите палати.

Станали вече три дена, откак Иван Царевич, посечен на парчета, лежал на тревата. Когато настанал четвъртият ден, у ясни зори пред главата на Иван се показала една стара врана и една малка, която искала да изкълве бистрите черни очи на Иван, но не знам откъде се показал Сивия вълк. Той крадешком се промъкнал при враната и полека-лека — хванал я за опашката. Закрякала враната, въртяла се насам-натам, но не могла да се отърве. Най-после продумала с човешки глас:

— Пусни ме, Сиви вълко, ще ти дам каквото поискаш, само ме пусни.

Сивия вълк откуп не искал и ето какво продумал на враната:

— Не се нуждая от твоя откуп, но искам да ми изпълниш тази задача: прати своето гарванче да иде отгде и да е да ми донесе мъртва и жива вода, ако не можеш да извършиш това, ще те убия.

Враната изпроводила своето гарванче, за да изпълни поръчките. Малкото гарванче хвърчало, хвърчало, догде най-после стигнало едно море. Гмурнало се в това море, извадило две шишета: едно с мъртва вода, другото — с жива. Дошло то после при Сивия вълк и му подало двете шишета. Сивия вълк хванал гарванчето и го разкъсал, после го полял с мъртва вода и парчетата на гарванчето се слепили, полял го с жива вода и гарванчето оживяло. Пуснал той после и враната. Враната изкряскала и побягнала.

Подир това Сивия вълк събрал парчетата на Иван Царевич накуп и ги напръскал с мъртва вода — парчетата се слепили и Иван станал цял. Сивия вълк го напръскал после с жива вода — тогава Иван взел да се протяга и най-после си отворил очите и продумал:

— Ох! Колко дълбоко съм заспал.

Като видял, че Сивия вълк стои пред него, той се зарадвал, а вълкът му проговорил:

— Истина, Иван Царевич, но ако не бях аз, никога нямаше да се събудиш. Като узнах за твоето нещастие, аз побързах тук да ти дам помощ. Твоите братя като се върнаха от пътя си и те видяха с твоите съкровища, от завист те убиха, докато ти спеше. Разкъсаха те на парчета, а Анастасия, златогривия кон и Жар-птица си разделиха помежду си. Но това не трая много: като повървяха малко, срещнаха Кошчей безсмъртни. Той ги уби и двамата, а княгиня Анастасия, златогривия кон и Жар-птица плени. Оттогава той се мъчи да я склони да го вземе, но без успех.

Иван Царевич се наскърбил.

— Не тъжи — казал му вълкът, — аз ще ти помогна да си възвърнеш всичко от Кошчей безсмъртни. Слушай сега: върви право по тая пътека, ще стигнеш при баба Яга — костена нога. Питай нея за това и тя ще те научи какво да правиш.

След тия думи вълкът се изгубил из храсталака. Иван послушал Сивия вълк и тръгнал. Из пътя чул глас — като че мечка реве. Повървял още малко и видял два бика, че се бият.

— Защо се биете? — попитал ги той — Какво не можете да си поделите, кажете ми!

Тогава биковете проговорили:

— Намерихме една покривка, която самичка се разгъва, самичка се сгъва и каквото поискаш — дава ти. Една шапка-невидимка и една много яка чепата тояга, която ако поискаш, набива всекиго, който те нападне. Мислихме как да си ги разделим и най-после решихме с борба: който надвие, той ще вземе намереното.

— Недейте прави така — рекъл Иван, — аз ще ви науча как.

— Молим ти се, научи ни — казали биковете, — ние не знаем как да си го разделим.

— Видите ли онзи дъб — казал Иван, — хайде да видя, пуснете се на бяг — който стигне по-напред до него, той ще си избере само две неща, а третото ще остане на другия. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме.

След това биковете се пуснали.

Като бягали, един друг се бодели, за да може да се надварват.

А Иван нахлупил шапката, турнал покривката в пазва, взел тоягата в ръка и побягнал в гората, та се не видял.

След известно време биковете се върнали, но не намерили никого. Захванали се да ходят по горите, по долините, викали Иван, но не намерили ни Иван, ни нещата, за които се карали. Заплакали те и един другиго се упреквали:

— По-добре да бяхме си разделили нещата сами, отколкото да викаме другиго!

А Иван си продължил пътя. Когато се уморял — посядал на зелената трева и си почивал, ако огладнеел, заповядал на покривката да му поднесе ядене и тутакси пред него се появявали всякакви ястия и вина. Като се нахранел, заповядвал да се махне всичко и тутакси пред него нищо не оставало.

Така продължил той по пътя си дълго време. Най-после стигнал до една колиба, която стояла на кокошки крака и се въртяла като вретено. Иван гледал и не можел да види вратата.

— Спри се, колибо! — проговорил той. Колибата се спряла. Иван влязъл вътре и видял баба Яга, че седи на едно столче.

— Фу! Фу! Фу! — произнесла тя. — Какво искаш, юначе?

— Аз дойдох тук, за да ми помогнеш в нещо. Изпратен съм при тебе от Сивия вълк.

— О! Сивия вълк ли, много добре! Кажи ми за какво си дошъл.

Иван й разправил всичко: как е спечелил Анастасия, златогривия кон, Жар-птица и най-после завършил:

— Кошчей безсмъртни уби братята ми и всичко ми взе. Моля ти се, бабо Яго, кажи ми как да си ги взема от него!

— Слушай тука, синко, него ни огън го гори, ни нож го пробожда, да убиеш Кошчей ти не можеш — нищо не може да го убие. Затова аз ще ти кажа друго нещо: далеч от тука има море, в морето има остров Буян, на острова — един стар дъб и под него сандък, в сандъка лежи бял заек, в заека — гълъб, в гълъба едно яйце и в яйцето стои смъртта на Кошчей. Иди на онзи остров, вземи оттам яйцето и отиди при Кошчей. Пред него строши яйцето и той ще се разсипе на парчета. За да можеш да достигнеш онзи остров по-скоро, аз ще ти дам кон, Сивка-Бурка, той ще те отнесе до онова място и във всичко ще те слуша.

След тия думи баба Яга изскочила навън и викнала Сивка-Бурка. Зачуло се, че конят иде и земята трепери. Сивка-Бурка дошъл пред Иван и се спрял като закован.

— Хайде възседни ме, Иване, да идем в далечни земи.

Иван възседнал Сивка-Бурка и те като вятър се изгубили из гората. Вървели, вървели и най-после съзрели отдалеч морето. Видели тук как една мечка гони едно куче. Кучето притичало към Иван и му проговорило с човешки глас:

— Иван Царевич, избави ме от мечката и аз ще ти помогна с нещо.

Иван заповядал на тоягата и тя започнала да налага мечката дорде я пропъдила. После тоягата се върнала при Иван, а кучето побягнало на друга страна. Повървели още малко и видели, че един сокол се заплел в едни примки:

— Иван Царевич, извади ме от тия примки и аз ще ти помогна с нещо.

Иван развързал примките и соколът си отлетял. Най-после като стигнали до морето, видели една щука, че се заплела в една мрежа. Като видяла Иван, тя му проговорила с човешки глас:

— Иван Царевич, извади ме от тая мрежа, и аз ще ти потрябвам в нещо.

Иван развързал мрежата и щуката се гмурнала в морето.

Ала в морето се надигнала силна буря и се появили огромни вълни, между тези вълни се виждал остров Буян.

Иван, като видял тази буря, се отчаял, защото не знаел как ще иде на остров Буян, но Сивка-Бурка забелязал, че Иван е смутен и му казал:

— Иване, възседни ме и се дръж здраво за гривата ми. Скоро ще стигнем остров Буян.

Иван възседнал Сивка-Бурка и се впуснали в морето. След малко стигнали на остров Буян.

Видели там стогодишния дъб. Иван заповядал на своята тояга да повали дъба, тоягата му скачала, удряла дъба и най-подир го свалила. Иван видял под дъба един трап и в него един сандък. Иван отворил сандъка и ето ти из него изскочил един бял заек и побягнал. Закахърил се Иван: „Ех, каква я свършихме накрая“.

Но след малко кучето, което Иван избавил от мечката, се появило от не знам къде, хванало заека и щом го разкъсало на две, от заека изхвръкнал един гълъб. Иван пак се угрижил, но ето че се появил соколът, който Иван извадил от примките, спуснал се след гълъба, хванал го и щом го разкъсал, изскочило едно яйце и право в морето паднало. Иван тогава още повече се натъжил: „Беше каквото беше, но сега вече яйцето не може се извади от морето — дотука е моята работа — не ще мога да дочакам смъртта на Кошчей“. И така Иван с тези мисли ходел край морето и търсел яйцето — а яйцето нигде никъде го нямало. Но за негова радост, ето че из морето се показала щуката, която той избавил, и подала на Иван яйцето. Тогава Иван радостен възседнал Сивка, минали морето и стигнали сушата.

Оттам те се упътили към къщата на Кошчей безсмъртни. За дълго ли, кратко ли време, те стигнали калето^[4] на Кошчеевата къща. Иван искал тутакси да влезе в калето, но насреща му изскочил дванадесетглав змей. Иван, без да се бави, заповядал на тоягата си да се разправи със змея. Тоягата почнала да се бие със змея. Били се те дълго време, догдето змеят захванал да отслабва и умрял. Тогава Иван прескочил дувара и попаднал в една нечута и невидяна прекрасна градина. В нея той чул, че някой пее такава песен, каквато досега не бил слушал. Отправил се той към онзи глас. Дошъл до едно дърво и за голямо свое учудване видял, че княгиня Анастасия седи под това дърво, дребни сълзи — маргарит^[5] рони и за Иван Царевич бленува, а на дървото били прикачени гусли, които сами свирели.

Иван си снел шапката и се доближил до Анастасия. Тя щом го видяла, зачудила се, хвърлила се на врата му и го прегърнала. После му казала:

— Скрий се по-скоро, че Кошчей сега ще дойде и ще те убие.

Иван й показал яйцето, и й разказал какво ще направи с това яйце.

След малко се зачуло шум и свирня — показал се Кошчей. Иван се скрил в шумака. Кошчей седнал при Анастасия, захванал да я ласкае и да се опитва да я разговори. Иван заповядал на тоягата си да бие и само произнасял: „Де, тояго, удряй!“ Тоягата скачала по гърба на Кошчей, бухала го оттук, оттам, а Кошчей само охкал. Той чул, че някой вика, затова викнал с що имал сила:

— Кой си ти, бре злодей? Излез от шумака!

Щом видял Иван, Кошчей се спуснал срещу него, но Иван побързал, та ударил яйцето в камъните и Кошчей тутакси издъхнал. Тогава Иван взел княгиня Анастасия, Жар-птица, откачил гуслите, които сами свирели, възседнал златогривия кон и тръгнал към царството на баща си.

Наскоро пристигнали там. Цар Андрон го посрещнал и не знаел къде да се дене от радост. Не след дълго Иван Царевич се оженил за Анастасия. Цар Андрон направил голяма сватба. На сватбата гуслите сами свирели — гостите се веселили, покривката сама знаела да гощава хората, а Жар-птица осветявала целия палат със своите огнени пера.

Всред веселието на двора се чуло, че се извила вихрушка. Всичките гости се събрали да видят какво е това в двора. Показала се една карета и се спряла пред вратата на палата. Вратата на каретата се отворила и излязъл Сивия вълк. Иван го посрещнал, въвел го в палата и го настанил на най-доброто място.

Докато яли, Сивия вълк продумал:

— Иване Царевич, аз много те обикнах, затова ти правя тия добрини. Под моята власт са всичките птици и животни, от тях научавах къде се дяваш ти — какво става с тебе и бързах да ти помогна.

След това Сивия вълк излязъл, седнал на каретата си и си отишъл.

Когато цар Андрон умрял, на престола си оставил Иван Царевич. Иван царувал честно много години, като се грижел за сиромасите, вдовиците и сирачетата. Честит бил той в своето царство, но честито прекарвали дните и неговите поданици. Те обичали Иван Царевич заради неговата доброта и справедливост.

Бележки

[1] Жар-птица или Огнена птица, защото перата й светели като пламък. ↑

[2] Преснина — пресен, свеж въздух. — Б.ел.кор. ↑

[3] Гижа — лозова главина (стъбло с корен). — Б.ел.кор. ↑

[4] Кале (т.) — крепост, град(ище). — Б.ел.кор. ↑

[5] Маргарит — скъпоценни бели зърна, които се изваждат от някои миди; бисер. — Б.ел.кор. ↑