Франсис Пол Уилсън
Майстор Джак: интерлюдия при Дуейн

През януари 2005, Дейвид Морел и аз бяхме лектори на лагера за писатели на „Бордърлендс“^[1] Дейвид помагаше за създаването на организацията „Трилър Писателите на Света“ и ме придумваше да участвам. Убедиха ме да даря разказ за Майстор Джак за тяхната антология „Трилър“^[2], чиято цел беше да събере средства за „ТПС“.

Така се роди „Интерлюдия при Дуейн“. Всички участници бяха ограничени до 5 000 думи. Аз можех да ползвам повече. Към края вече бях пламнал, прогаряйки клавишите на клавиатурата. Иска ми се да можех да пиша с такава скорост и енергия през цялото време. Както ще се убедите, разказът стана доста забавен.

Авторът

— Виж какво, Джак — започна Лорета, чиято шоколадова кожа беше плувнала в пот, — от толкова преобличания изпадам в лоооошо настроение.

Вървяха по Петдесет и седма, нарушавайки почти всички правила за движение, след което продължиха на запад.

— Наистина лошо. Краката ме уби’ат. Никой да не ме закача, преди да съм се прибрала у нас и да съм си сипала голяма чаша Джими.

Джак кимна, слушаше я само от учтивост. Беше по-заинтересован от хората, покрай които минаваха, мислейки си как ден, в който не носиш желязо, е като ден, в който си излязъл без дрехи.

Чувстваше се гол. Трябваше да остави „Глок“-а и останалото снаряжение в дома си заради годишната си екскурзия до сградата на Емпайър Стейт. Беше си определил 19 април за Денят на Кинг Конг. Всяка година се отправяше на поклонение към обсерваторията, за да отдаде чест на Голямото момче. Основната причина да не носи оръжие беше детекторът за метали, който трябваше да премине, преди да се качи нагоре. Това означаваше, че апаратът не трябва да изпищи.

Не смяташе, че е параноик. Добре де, може би малко, но беше ядосал толкова много хора в този град, че не му се искаше да им налети неподготвен.

След като свърши с церемонията си, се натъкна на Лорета и тръгна да я изпраща до Хелс Кичън^[3]. Оф, чакай. Сега се наричаше Клинтън.

Познаваха се отпреди дванадесет, че и повече години, когато и двамата чакаха за своите маси във вече несъществуващата тратория на Западна Четвърта. Тя тъкмо беше дошла от поречието на Мисисипи тогава, а той от няколко години бе напуснал Джърси. Лорета беше по-възрастна от Джак с около декада, дори и повече — всъщност бе възможно да наближава петдесетака. Тежеше и с четиридесет килограма над него. Дните, когато беше само добре закръглена, оставаха един приятен бегъл спомен, сега си беше стабилна — без майтап. Бе боядисала бухналата си коса в оранжево и се беше намъкнала в някакво тясно, безформено, зелено-жълто нещо, което я правеше да изглежда като кафява морска крава в дълга ярка рокля.

Спря се и се вгледа в черен коктейлен тоалет през прозореца на един бутик.

— Колко е хубав. Естествено тря’а да почакам да ме кремират, преди да успея да са вмъкна в него.

Продължиха по Седмо авеню. Докато стояха на ъгъла и чакаха светофарът да светне зелено, две азиатки се приближиха към Лорета.

По-високата попита:

— Знаете ли къде е „Сакс Пето авеню“^[4]?

Лорета се намръщи:

— На Пето авеню, глупаче. — След което си пое дъх и посочи нервно с палец зад рамото си. — В тази посока.

Джак я изгледа.

— Не се шегуваше за лошото настроение.

— Някога да съм се бъзикала, Джак? — Огледа се наоколо. — Мили боже, имам нужда от малко домашна храна. Като шоколадов сладолед, поръсен с ядки. — Посочи към „Дуейн Рийд“ на отсрещната страна. — Там.

— Това е дрогерия.

— Скъпи, не може да не знаеш. Дуейн има всичко. Ако продаваше и месо, щях да пазарувам само от него. Хайде.

Преди да успее да се откаже, тя го сграбчи за ръката и го завлачи към магазина.

— Особено много харесвам гримовете им. Някои места просто предлагат „Кавър Гърл“, което, знаш, е окей, ако си хлебноруса блондинка. Не знам дали си забелязал, но бялото не е често срещан цвят из тез’ райони. Всички са по-тъмни. Освен теб, разбир’ се. Наясно съм, че не обичаш да привличаш внимание, Джак, но ако имаше мъничко кафе в сметаната си, щеше да си наистина невидим.

Джак правеше всичко възможно, за да е невидим. Телосложението му помагаше доста за това: беше среден на ръст, с нормална фигура, кестенява коса и лице, което не приковаваше погледа. Днес се беше снабдил с шапка на „Метс“, фланелена риза, носеше дънки „Ливайс“ и изтъркани работнически ботуши. Поредният момък, навярно работещ като строител, влачейки се по улиците на Зуу Йорк^[5].

Джак забави крачка, когато доближиха вратата.

— Мисля да си пусна дъждовни, Ло.

Тя стегна хватката си около ръката му.

— Да бе, да. Имам нужда от компания. Даже ще ти купя сода. Кофеинът още ли е твоят наркотик?

— Предполагам… поне докато не дойде времето за бира. — Освободи ръката си. — Добре, ще се шляем пет минути, но след това се изпарявам. Имам работа.

— Пет минути не са нищо, но хубу.

— Давай напред, аз ще те следвам.

Беше забавил крачка, за да огледа добре входа. Забеляза камера точно от вътрешната страна на вратата, насочена към влизащите и излизащите.

Смъкна козирката на шапката си и наведе глава. Тъкмо настигаше Лорета, когато чу гръмък глас със силен акцент.

— Майра! Майра! Майра! Виж какъв як задник имаш!

Джак се надяваше това да не е насочено към него. Вдигна глава достатъчно, че да види хилещия се мустакат латиноамериканец, облегнал се на стената до входа. В краката му имаше кафяв спортен сак. Беше с мазна, зализана назад коса и затворнически татуси на ръцете си.

Лорета се спря и го изгледа.

— Надя’ам се, не говориш на мен!

Онзи се ухили широко.

— Ама, сеньорита, в моята страна е чест някой като мен да похвали една жена.

— И къде по-точно е тая твоя страна?

— Еквадор.

— Сега си в Ню Йорк, скъпи, а аз съм една кучка от Бронкс. Кажи ми нещо подобно отново и ще ти сритам задника кат’ Брус Ли.

— Знам, че ти се иска да ми седнеш на лицето.

— Що? Носът ти е по-голям от оная ти ра’ота ли?

Кавгата накара две тийнейджърки да напуснат магазина. Лицето на господин Еквадор помрачня. Явно шегата не му допадна.

С наведена глава, Джак застана зад Лорета, която влезе в магазина.

— Казах ти, че съм в лошо настроение — припомни му.

— Така беше, така беше. Пет минути, Лорета, разбра ли?

— Чух те.

Хвърли поглед през рамо и видя как господин Еквадор вдига спортния си сак и тръгва след тях.

Джак се спря, докато Лорета хукна към един от козметичните щандове. Искаше да види дали Еквадор ще продължи да се заяжда с нея, но онзи продължи напред, към задната част на магазина.

Дрогериите „Дуейн Рийд“ бяха важен елемент от живота в Ню Йорк. Само в този град бяха стотици. Единствено надувковците от Горен Ийст Сайд не ги посещаваха. Най-характерната им черта беше, че при тях липсваха характерни черти. Нямаше два магазина с еднакви размери или с подобно разположение. Да, във всеки от тях козметиката бе в предната му част, но след това бе пълна загадка кое къде е разположено. Джак разбираше принципа на тази лудост: колкото повече време отнемаше на хората да търсят това, за което бяха дошли, толкова по-голяма вероятност имаше да си купят неща, заради които не бяха.

Това му се струваше доста плоско, така че Джак си възложи задачата да намери сладоледа и да ускори заминаването им. Залута се между рафтовете и не след дълго изгуби ориентация. Целият магазин беше във формата на буквата „L“, но вместо пътеките да са прави, те бяха зигзагообразни. Който бе мислил разположението, беше или привърженик на теорията за хаоса, или беше дизайнер на житни кръгове^[6].

Блуждаеше между двуметровите рафтове и тъкмо преминаваше покрай лекарствата за хемороиди, когато чу груб глас зад себе си.

— Мърдай, йо. Давай към задната част.

Джак се обърна и видя огромен, стероиден чернокож мъж в червен потник. Флуоресцентната лампа на тавана осветяваше избръснатия му скалп. Имаше голям белег, преминаващ през лявата му вежда, изцъклени очи и държеше .38-калибров револвер с къса цев — класика в събота вечер.

Джак запази самообладание и рече спокойно:

— К’во стаа?

Мъжът вдигна оръжието, държеше го на една страна като във филмите, макар никой, който беше наясно с пистолетите, да не правеше това.

— Чуй, йо, пали задника и мърдай, пре’и да съм ти гръмнал един у мутрата.

Джак изчака още няколко секунди да види дали гангстерът ще се доближи и ще влезе в обсега му. Не го стори.

Не беше добре. На път към задната част се чудеше дали това беше лично, или не. Когато видя групичката уплашени хора, облечени в бяло — явно бяха фармацевтите, коленичили пред задното гише с ръце на тила — разбра, че не е.

Облекчение… един вид.

Забеляза господин Еквадор да стои над тях с блестящ револвер .357 от никелирана неръждаема стомана.

Обир.

Черният го блъсна изотзад.

— Заеми позиция, задник.

Джак забеляза две камери, насочени към фармацевтичната зона. Коленичи в края на линията, сплете пръсти зад врата си и наведе поглед надолу към пода.

Добре, просто си дръж главата ниско, така че да не те снима камерата и да не привличаш вниманието на тези клоуни и ще си тръгнеш невредим оттук.

Погледна нагоре, когато чу някаква гюрултия отляво. Появи се кокалест дребосък, приличащ на Сами Дейвис^[7], но с расти, прибрани от шапка на червени, жълти и зелени черти. Носеше помпа с рязана цев, а пред дулото й вървяха шестима човека. Уплашената Лорета беше сред тях.

Появи се и четвърти — боже, колко бяха? Този беше бял с мръсни, неподдържани светлокафяви масури, целият в пиърсинги, носещ на гърба си цял хип-хоп каталог: вирната на една страна шапка, широки, торбести, наврени в задника дънки, огромна блуза с надпис „Ню Йорк Джайънтс“.

И той имаше револвер с къса цев, който беше наврял във врата на тъмнокож индиец или пакистанец на средна възраст.

Двамата с Растата бяха с оцъклени очи. Навярно дрогирани. Сигурно се чувстваха страхотно.

Каква шайка. Вероятно са се запознали в Райкърс^[8]. Или пък в Тумбс^[9].

— Извикайте господин Мееееениджърррра — припя белият.

Еквадор го изгледа.

— Заключи ли предната врата?

Белчо разклати пълната с ключове верига и я остави на гишето.

— Аха. Всичко е здраво залостено.

— Bueno.^[10]. Връщай се там и се огледай да не сме пропуснали някой. Не ща никой да са измъкне.

— Хуу, ей ся. Тря’а да свърша нещо преди туй.

Избута мениджъра напред, плъзна се зад щанда, след което се изгуби във фармацевтичната зона.

— Уилкинс! Ка’ах ти да оти’еш отпред!

Уилкинс се завърна, носейки три големи пластмасови шишета. Сложи ги на щанда. Джак прочете ПЕРКОЦЕТ и ОКСИКОНТИН^[11] на етикетите.

— Тия бебчета са за мен. Никой да не ми ги бара.

Еквадор процеди през зъби:

— Отпред!

— Пич, отивам — рече Уилкинс и се насочи натам.

Белега сграбчи мениджъра за сакото и го разтресе.

— Комбинацията, тарикат — давай я.

Джак видя какво пише на табелката на човека: ДЖ. ПАТЕЛ. Тъмната му кожа беше станала с две идеи по-бледа. Направо беше готов да припадне.

— Не я знам!

Растата вдигна пушката си и притисна дулото й в треперещото гърло на Пател.

— Кажи на чуека кото иска да знай. Кажи му сега!

Джак видя разрастващо се мокро петно на чатала на Пател.

— Управителят го ня-няма. Аз н-не знам комбинацията.

Еквадор пристъпи напред.

— Значи ня’а да имаме полза от тебе, а?

Пател падна на колене и вдигна нагоре ръцете си.

— Моля ви! Имам съпруга, деца!

— Ко искаш да ги видиш пак, кажи ми. Знам, че всеки вторник бронирана кола прибира оборота. Наблюдавах. Днес е вторник, тъй че давай.

— Но аз не…!

Еквадор удари с пистолета си главата на Пател и онзи се срина.

— Искаш да умреш, за да спасиш парите на шефа си? Искаш ли да видиш ко ста’а кат’ та гръмнат у гла’ата? Ей на. Щи покажа. — Обърна се и огледа затворниците си. — Де е оная дебела кучка с голя’ата уста? — Усмихна се като забеляза Лорета. — Ей та на.

Мамка му.

Еквадор я сграбчи за яката и я издърпа, отделяйки я от останалите. След пет-шест крачки я пусна.

— Обърни са, кучко.

Все още на колене, тя се обърна към другите пленници. Долната й устна трепереше от страх. Погледна Джак в очите, мълчаливо молейки го да направи нещо, каквото и да е, моля!

Не можеше да позволи това да се случи.

Умът му препусна през различни сценарии, помисли за действия, които можеше да предприеме, за да я спаси, но не намери такива.

Когато Еквадор вдигна своя .357 и го насочи в тила на Лорета, Джак си спомни за охранителните камери.

Викна силно:

— Наистина ли искаш да направиш това по телевизора?

Еквадор насочи пистолета си към Джак.

— К’во искаш бе?

Без да се оглежда наоколо, Джак посочи право към камерите в дрогерията.

— Ще си звезда от „Скрита камера“.

— К’ъв си ти?

Джак си наложи една овча усмивка.

— Никой. Просто си помислих, че ще искаш да знаеш. Някога и аз бях в бизнеса с кражбите, но хванах пътя за „Райкърс“ щот’ не видях едно от тея неща. Вече ги забелязвам… вярвай ми, забелязвам ги.

Еквадор погледна към камерите и изруга:

— Да го еба.

Обърна се към Растата и му посочи. Онзи се усмихна, разкривайки един ред бели зъби, и вдигна пушката.

Джак се размърда след първия изстрел, когато всички гледаха към експлодиращата камера. По време на втория изстрел вече беше намерил укритие и се втурна по една от пътеките в магазина.

Зад себе си чу Еквадор да крещи:

— Ей! Де тръгна тоя? Уилкинс! Един идва към тебе!

Гласът на белия се разнесе:

— Чакам го, куче!

Джак се надяваше да изненада Уилкинс и да му отнеме пистолета, но това нямаше как да стане вече. Боже! Всеки друг ден би имал в себе си поне две дузини 9-милиметрови куршуми с кух връх^[12], заредени и готови.

Сега трябваше да импровизира.

Докато ходеше на зигзаг по пътеките, изпрати мълчаливи благодарности към маниака, който беше наредил по този начин рафтовете. Ако ги беше направил прави, от началото до края, нямаше да оцелее и минута. Почувства се като мишка, която търси сиренце, но тази необикновена, лабиринтоподобна подредба му даваше някакъв шанс.

Забърза се, търсейки нещо, каквото и да е, което да му влезе в употреба срещу тях. Не носеше дори и ножа си, дяволите да го вземат.

Батерии… тефтери… маркери… химикалки… лепило… поздравителни картички…

Не бяха от полза.

Видя един гребен с остра дръжка и го взе. Без да се спира, разкъса опаковката и го прибра в задния си джоб.

Чу Еквадор да крещи как щял да тръгне по този път, а Джамал по онзи, Демон да останел с хората.

Лепенки… сладолед… маша за коса — можеше ли да го използва това? Нее.

Боя за коса… овлажнител за въздуха… царевични пръчици… пастърма…

Хайде де!

Мина зад един ъгъл и се озова пред летните пособия. Столове — не бяха от полза. Чадър — не беше от полза. Голяма шпатула — взе я и я претегли в ръката си. Не тежеше малко, от неръждаема стомана, назъбена в края. Можеше и да нанесе малко поражения с нея. Забеляза запалки за газови котлони. Грабна една. Винаги беше полезно да имаш огън.

Огън… погледна нагоре и видя противопожарната система. Всеки магазин в Ню Йорк трябваше да има такава. Огънят щеше да задейства пръскачките, изпращайки сигнал до Пожарната команда.

Напра̀ви го.

Взе един флакон с газ за пълнене на запалки и започна да пръска рафтовете. Когато изпразни половината и течността започна да се стича по пода, взе запалката и…

Изстрел. Изсвистяване! Покрай главата му. Хвърли бърз поглед към пътечката, където Белега — когото Еквадор нарече Джамал — стоеше, накланяйки своя .38-калибров за нов опит.

— Ей, йо, намерих го! Тука е!

Джак приклекна и се скри зад ъгъла, когато вторият куршум профуча покрай него, но надалече. Характерно за подобен кретен — хабящ въздуха — този не можеше да стреля. Калпави пистолети като този ставаха за близки разстояния и за нищо друго.

Чувайки стъпки зад себе си, Джак се спря в края на рафта и надникна набързо в съседната пътечка. Не видя никой. Прехвърли се на следващата пътека и се сблъска със стена. Три метра надолу вдясно — врата.

СЛУЖЕБЕН ВХОД

Отвори я и навря главата си вътре. Стаята беше празна, освен една маса и няколко опаковки от сандвичи. А и нямаше изход.

От лявата му страна се чуха приближаващи стъпки. Затръшна здраво вратата и побягна надясно. Спря на края на пътеката и си позволи да надникне.

Джамал се беше спрял пред вратата с огромна усмивка на лицето си.

— Фанах та, задник.

Приклекнал, готов да стреля, дръпна силно вратата. След броени секунди пристъпи в стаята.

Пред Джак се откри шанс. Напъха китката си през кожената каишка на шпатулата за барбекю, хвана дръжката с две ръце като фехтовач, с назъбения край напред.

Тръгна, плъзгайки се зад Джамал и целейки се в главата му. Може би онзи чу нещо, може би видя сянка, може би имаше шесто чувство. Каквато и да беше причината обаче, той приклекна и металът не намери целта си. Джамал изпищя, когато върхът се заби в месестото му рамо. Джак вдигна шпатулата за нов удар, но големият пич беше по-пъргав, отколкото изглеждаше. Претърколи се и насочи пистолета си.

Джак метна шпатулата по него, уцели го, но стоманата отскочи, без да избие оръжието.

Беше време да се чупи.

Стори го, преди Джамал да може да се прицели. Първият изстрел уцели рамката на вратата на пет сантиметра вляво от главата му, докато излизаше от стаята. Просна се на пода и запълзя, когато вторият отиде нагоре.

Четири куршума. Оставаха два — освен ако Джамал не си носеше допълнителни. Джак не можеше да си представи, че човек като този ще мисли в перспектива.

На път към задната част на магазина, сменяйки пътеките при всяка възможност, чу Еквадор да крещи от другата му страна:

— Джамал! Гепи ли го? Гепи ли го?

— Не. Скапаняка почти ме гепа мене! Ко го хвана, ше го одера жив.

— Ня’аме време за това! Камионът ше дойде скоро! Тря’а да влезем в тоя сейф! Уилкинс! Идвай тука и почвай да са оглеждаш!

— Кой ше гледа предницата, куче?

— Заеби я! Под катинар сме, нали!

— Аха, ама…

— Намерѝ го!

— Хубу. Май тря’а да ви покажа на вас момчета как се прай.

Джак имаше доста ясна представа къде се намират Еквадор и Джамал — бяха прекалено близо до секцията за барбекю, за да се връща назад. Така че продължи напред. Към Уилкинс. Усещаше, че ако тази верига имаше слаба брънка, то това беше Уилкинс.

По пътя оглеждаше рафтовете. Шпатулата още беше у него, гребенът и запалката, но се нуждаеше от нещо запалимо.

Антибиотични мехлеми… разслабителни… бонбони…

Мамка му.

Ходи на зигзаг, докато не намери рафтовете с козметика за косата. Имаше възможности тук. Нуждаеше се от спрей.

Какво по…?

Всяко проклето шишенце беше с помпичка. Трябваше му флакон с флуоровъглероди^[13]. Къде бяха флуоровъглеродите, когато ти трябваха.

Прибяга до секцията с дезодорантите. Тук всичко беше рол-он или за мазане. Къде отиде „Райт Гард“^[14]?

На дъното на рафта забеляза зелен флакон, наполовина скрит зад шишенце на „Мичъм“. „Брут“.^[15] Грабна го и зачете етикета. ОПАСНО: Под налягане… запалимо… Да!

Тогава чу Уилкинс да припява от съседната пътека, на висок глас:

— Здрасти, господин Тъпак. Къдееее сииии? Джими има подарък за теб. — Той се изкикоти. — Не, чакай. Джими има шест — броя ги — шест подаръка за теб. Ела и си ги вземи.

На висок тон.

Джак реши да се възползва от офертата.

Махна капачката на „Брут“-а и се запромъква към ръба на пътеката, облягайки се на рафта, който ги разделяше с Уилкинс. Вдигна флакона и намести запалката на пръскалото. В момента, в който лицето на крадеца се появи, Джак хукна напред, пръскайки с дезодоранта и цъкайки запалката. Двадесет и пет сантиметрова огнена струя погълна очите и носа на Уилкинс.

Той изрева и изпусна оръжието си, загърчи се, подскачайки и пищейки. Масурите му бяха пламнали.

Джак го последва. Използва шпатулата, за да изтръгне пръскалото на флакона.

Дезодорантът изпрати струя от петдесет-шестдесет сантиметра във въздуха. Намести флакона на задната част на торбестите дънки на Уилкинс и натисна бутона на запалката. Седалището му експлодира в пламъци. Джак грабна пистолета и изчезна в една от пътеките. Зад гърба му се носеха писъци.

Един падна, остават трима.

Провери пистолета. Беше стар и изтъркан .38-калибров револвер. Отвори барабана. Шест патрона. Боклук, но неговият боклук.

Току-що шансовете станаха малко по-добри.

Два чифта крака хукнаха към предната част. Както се надяваше, писъците бяха привлекли внимание.

Чу ревове от рода на „О, по дяволите“ и „О, да го еба!“ и „К’во ти направи, бро?“.

Уилкинс изстена с такъв глас, че можеше да напука стъкло:

— Пепе! Помогни ми, човече! Умирам!

Пепе… сега и Еквадор си имаше име.

— Si — съгласи се Пепе. — Умираш.

Уилкинс изпищя „Не!“.

Чу се изстрел — трябва да беше от .357.

— Мамка му! — изрева Джамал. — Не мога да повярвам, че стори това!

Разнесе се глас отзад:

— К’во ста’а там, чуек? К’о се случи?

— Сичко е наред, Демон! — отвърна му Пепе. — Стой къдет’ си! — След което рече тихо на Джамал: — Уилкинс само на забавяше. Ся намерѝ тоя шибаняк, преди да е намерил телефон!

Джак погледна назад и видя струя бял дим да се издига към тавана. Зачака включването на алармата, на пръскачките.

Нищо.

Какво трябваше да направи — да издигне клада?

Спря се пред вратата за персонала отново. Нее. Това нямаше да сработи два пъти. Продължи напред. Тъкмо преминаваше покрай фризера със сладоледа, когато нещо изтрещя от дясната му страна и стъклената врата стана на парчета от лявата му. Разлетяха се сладоледени сандвичи и фунийки, затъркаляха се пластмасови кофички.

Джак забеляза Демон през три пътечки, видя го как зареди още един патрон в патронника на пушката си. Прикри се, когато върхът на най-близкия рафт експлодира в облак от разкъсани тампони.

— Тук отзад, чуек! Тук отзад!

Джак прибяга до края на пътеката, докато краката на Демон мачкаха счупено стъкло на мястото, което току-що беше напуснал. Присви се на съседното платно, ослушвайки се, стоейки до женската козметика, чакайки Демон да се изравни с него.

Вдигна пистолета и го задържа на пет сантиметра от крехкия метал на рафта, забелязвайки „личен“ дамски душ, разположен на нивото на очите му. Личен? Да не би да имаше и обществен?

Чу, че Демон се изравни с него и изстреля два патрона. Искаше да са четири, но скапаният пистолет засече. От другата страна Демон изгрухтя. Пушката му произведе изстрел, отваряйки голяма дупка в окачения таван.

Джак захвърли пистолета. Демон можеше и да е повален, но не беше вън от играта. Трябваше му нещо друго. В комплекта с дамския душ имаше маркучи, нали така? Отвори кутията. Аха — червен и ластичен. Извади го.

Към него приближаваха стъпки, Джак надникна и забеляза Демон да се държи за дясното рамо. Беше изтървал пушката, но се протягаше за нея отново.

Джак прибяга до него и я ритна, след това нави два пъти маркуча от дамския душ около мършавия му врат и го завлече обратно към потрошената сладоледена витрина. Прекара маркуча през металната рамка и дръпна, отделяйки Демон от пода. Докато дребосъкът риташе с крака и се давеше, Джак затръшна вратата, приклещвайки с нея маркуча. Направи два възела, за да е сигурен, че няма да се изплъзне, след което се пресегна през неостъклената рамка за пушката. Извади празната гилза, зареди нова и дръпна спусъка точно когато Джамал и Пепе се показаха иззад ъгъла.

Няколко сачми засегнаха Пепе, но Джамал отнесе останалото, основната сила на изстрела. Тениската му се разкъса в обгорена дупка в претренираните му гърди. Пепе беше изчезнал, докато Джак зареди нов патрон. Погледна назад: лицето на Демон беше станало мораво, краката му потръпваха едва. Пред него Джамал се беше проснал на пода, взирайки се в тавана с мъртви очи.

Сега какво? Да тръгне след Пепе или да запали огън?

Огън. И то голям. Щеше да накара тези пръскалки да потанцуват.

Но къде се намираше барбекю секцията? Май беше някъде близо до центъра на магазина.

Три пътеки по-късно я откри — както и Пепе, който се оглеждаше през рамо наоколо. Джак вдигна пушката и стреля, но крадецът легна на земята, преди патронът да го достигне. Не го направи умишлено. Просто се подхлъзна в разлятата газ. Изстрелът отиде високо над главата му и се заби в принадлежностите за барбекю. Торби с брикети и флакони с газ експлодираха в едно цяло. Пробити „Райд“-ове се пръснаха във всички посоки, изпускайки във въздуха унищожител за буболечки.

Пепе се плъзна и хлъзна, опитвайки се да се изправи на крака — щеше да е забавно, ако не носеше .357-и.

Джак презареди отново, прицели се и дръпна спусъка.

Щрак.

Петлето удари на празно.

Пепе се беше изправил на колене. Усмихна се, вдигайки пистолета си. Джак се приведе и падна на пода, когато куршумите полетяха към рафтовете със сиропи за кашлица и лекарства за настинка, пробивайки шишенца, от които потекоха „Робитусин“ и „Никуил“^[16] и кой знае какво друго.

Преброи шест изстрела. Не знаеше дали Пепе има резервен барабан и не искаше да разбере. Извади запалката от задния си джоб и я запали. Затъкна пакетче „Сукретс“^[17] на мястото на спусъка й, осигурявайки си постоянен пламък, след което я заметна през рафта. Не чу луум!, когато газта се възпламени, но определено чу вика на Пепе. Викът се превърна в писъци на болка и ужас, когато пробитите флакони с „Райд“ също пламнаха.

Джак се промъкна наведен и надникна иззад ъгъла.

Пепе беше в пламъци. Ръцете му бяха върху очите, прикривайки ги от летящите възпламеняващи се флакони „Райд“, докато той се въртеше в горящите локви, правейки нещата още по-зле за себе си. Черен дим се заизвива към тавана.

Тогава се случи. Метален звън и потоп от студена вода.

Да.

Джак видя .357-и на пода. Хукна да бяга, ритайки го пред себе си, избягвайки от пороя към фармацевтичната секция. Преминавайки в танц през препятствията от близалки и кутии сладолед, намери Лорета и другите, скрити зад щанда. Взе връзката с ключовете и я хвърли към Пател.

— Навън! Изведи всички навън!

В настъпилото паническо бягство, чу Лорета да се провиква.

— Ей, всички! Тоя човек току-що спаси животите ни. Ако искате да му се отблагодарите, кажете, че никога не сте го виждали. Той не съществува. Кажете, че тея гангстери са се скарали и са се избили един-друг. Чухте ли ма? Чухте ли?

Тя изпрати въздушна целувка на Джак и се присъедини към масовката. Джак тъкмо щеше да стори същото, когато един куршум смачка бутилка с вода за уста близо до главата му. Приклекна, когато вторият изстрел мина на милиметри от него. Мушна се зад щанда и надникна.

Обгорен, димящ, подгизнал, Пепе се влачеше през пороя в посока към Джак, с малък полуавтоматичен пистолет, който държеше в протегнатата си ръка. Джак дори не се сети, че може да има и друго оръжие. По дяволите, не се сети, че може да стори друго, освен да изгори. Противопожарната система го беше спасила.

Пепе не каза нищо, тътрейки се напред. Не беше нужно. Искаше му се да убива. А Джак беше приклещен в ъгъла.

Стреля отново. Куршумът се заби в щанда на петнадесет сантиметра отдясно на Джак, посипвайки го с боклуци.

Нямаше къде да се скрие. Трябваше да намери начин да накара Пепе да изстреля всичките си патрони. Как? Доста от тези полуавтоматични бебчета можеха да стрелят по десет пъти.

Още един бърз поглед. Пепе вървеше бавно, но вече се намираше на по-малко от два метра. Джак тъкмо щеше да заляга отново, когато видя проблясък в яркозелено и жълто.

Лорета.

Движейки се по-бързо, отколкото Джак някога би предположил, държеше петлитрова кутия със сладолед над главата си с две ръце. Пепе би я чул, ако не беше съскането и плискането на водата от пръскачките. Но той не осъзна какво се случва, докато тя не се озова зад него и не разби контейнера в задната част на главата му.

Джак видя как очите му се ококориха от изненадата и болката, докато се свличаше на пода. Навярно чувството беше все едно са те ударили с бетонна тухла. Строполявайки се по лице, Лорета се настани върху него — наистина върху него. Скочи, приземявайки коленете си в средната част на гърба му… като Гамера върху Баругон^[18]. Въздухът го напусна с агонизиращ стон, а ребрата му се строшиха като стъкло.

Но Лорета не беше приключила. Крещейки, тя го заудря с твърдия като скала контейнер в главата и врата, вкарвайки в ритъм думите и ударите си.

— ВЕЧЕ няма НИКОГА да насочваш ПИСТОЛЕТ към МОЯТА глава! НИКОГА ОТНОВО!

Джак отиде зад нея и я докосна по ръката.

— Хей, Ло? Ло! Loretta barada nikto.^[19]

Тя вдигна поглед към него.

— К’во?

— Мисля, че му стана ясно.

Върна погледа си на Пепе. Лицето му беше размазано в пода, главата му бе изкривена в неестествен ъгъл. Не дишаше.

Лорета кимна.

— Май си прав.

Джак я вдигна на крака и я избута към предната врата.

— Върви!

Но Лорета не беше приключила. Върна се и ритна Пепе в ребрата.

— Казах ти, че съм кучка!

— Лорета… тръгвай!

Бутайки се към изхода, тя попита:

— Квит ли сме, Джак?

— Квит Смит.

— Споменах ли за лошото си настроение?

— Да, стори го, Лорета. Но понякога лошото настроение може да се превърне в нещо добро.

Бележки

[1] Borderlands Press — американско издателство, насочено в издаването на книги с лимитирани тиражи, специални и колекторски издания. ↑

[2] Thriller — издадена 2006 г., редактор Джеймс Патерсън. ↑

[3] Голям квартал в Манхатън. ↑

[4] Верига от модни магазини, собственост на американската корпорация „Сакс“. ↑

[5] Заигравка с Ню Йорк. Зуу (zoo) — зоопарк. ↑

[6] Житните кръгове са агроглифи, т.е. геометрични фигури върху растителни култури или на пясъка, в блатата, на снега или върху леда. ↑

[7] Сами Дейвис младши (1925–1990) — известен американски певец, музикант, танцьор и шоумен. ↑

[8] Един от най-големите затвори в Ню Йорк, разположен на остров „Райкърс“, откъдето идва и името му. ↑

[9] Затвор в Манхатън. ↑

[10] Добре. ↑

[11] Наркотични вещества, използвани в медицината. ↑

[12] Куршум, увеличаващ диаметъра си, когато попадне в целта. ↑

[13] Хлорофлуоровъглероди — с широко приложение, но строго контролирани. ↑

[14] Втората по популярност серия мъжки дезодоранти в САЩ. Продукт на Хенкел. ↑

[15] Известна марка американски дезодоранти. ↑

[16] Сиропи за кашлица. ↑

[17] Бонбони за гърло. ↑

[18] Герои от японски филм, подобен на Годзила. Гамера е гигантска костенурка, висока 60–80 метра и тежаща 5.5 тона. Баругон е гигантски мутирал гущер, враг на Гамера. ↑

[19] В оригинал „Клаату барада никто“ — реплика от филма от 1951 г. „Денят, в който Земята спря“. Главният герой във филма е извънземен хуманоид на име Клаату, който дава наставления на героинята Хелън Бенсън, ако нещо се случи с него, да произнесе тази фраза на робота Горт. Така Горт няма да унищожи Земята и ще съживи Клаату. ↑