Франсис Пол Уилсън
Зарод

Искрата за „Зарод“ припламна в ума ми около три часа сутринта на 11 ноември 1990 година. (Знам точната дата, защото написах разказа на гърба на лист от дневен календар.) Идеята ми дойде, докато си лежах в леглото след спор с една жена за кожените палта. (Голяма работа, беше си купила две.) Въобще не се трогна, че аналната електрокуция — напъхваш един електрод в ануса на животното, така че да стигне до вътрешностите, след което пускаш тока — е начин, използван за убиване на норки. (Не трябва да се цапа кожата, знаете.) Нейното становище: животните са за наша употреба, да правим с тях каквото сметнем за добре. Друга жена на масата ни се съгласи с нея. Съпругата ми, Мери, не искаше да слуша подобен разговор. Както обикновено, стисна бедрото ми под масата, защото знаеше, че ще се подпаля. Тогава осъзнах, че не можеш да проведеш сериозен разговор за човешко отношение към животните, когато суетата или модата са поели управлението. Тези хора никога не биха наранили куче или котка. Въпреки това, когато ги информирах, че цял куп малки животинки са били опечени живи отвътре, за да бъдат изработени палтата им, те просто ме пренебрегнаха, защото палтата им са толкова краааааааасиви.

Спомням си как ми мина мисълта, че биха носили и човешка кожа, ако модните икони им кажеха, че в момента са на мода.

Така се роди „Зарод“. Том Монтелеоне го включи в „Граници 2“. Мислете за него като придружител на „Кожите“^[1].

Авторът

Денийз нямаше нищо против януарския бриз да се блъска в гърба й на Пето авеню, докато прекосяваше Петдесет и седма. Любимото й място в целия свят беше Манхатън, любимото й забавление — пазаруването, така че когато пазаруваше в центъра — рай.

Докато вървеше по тротоара, се спря и се обърна, за да се опули срещу шикозната блондинка, която минаваше покрай нея. Не можеше да повярва.

— Хелене? Хелене Райдър, това ти ли си?

Блондинката се обърна. Очите й светнаха, когато разпозна жената.

— Боже мой, Денийз! Представи си, да те срещна тук! Колко време мина?

Те се прегърнаха и си дариха по една въздушна целувка.

— Хм, не знам. Шест месеца?

— Най-малко! Какво правиш в града?

— На пазар съм. Търся си съучастник.

— И аз. Накъде си се насочила?

— Всъщност се оглеждах за местенце, където краката ми да отпочинат и да хапна нещо. Пропуснах обяда и съм освирепяла.

— Звучи ми добре. — Хелене погледна часовника си. Диамантен „Пиаджет“, забеляза Денийз. — В Уолдорф е тъкмо време за чай. Защо не отидем там?

— Чудесно!

По време на друсащото пътешествие надолу по Парк авеню Денийз разпита старателно Хелене и остана впечатлена от чутото. Късата й руса коса беше модно разрошена; палтото й от мериносова овца, пуловерът от камилска вълна и полата й от вълна и кашмир, воняха на „Барнис“ и „Бергдорфс“^[2].

Невероятно беше какво може да се случи, когато съпругът ти получи голямо повишение. Можеш да се преместиш от Феърфилд в Грийнуич, както и да си позволиш всяка дреболия, която ти скимне.

Не че Хелене преди нямаше стил. Просто сега имаше възможност да си купи дрехи, за които тя и Денийз винаги бяха мечтали да бъдат обичайни за тях.

Денийз продължаваше да чака подобни дрехи да й бъдат обичайните. Нейният Брайън нямаше доходите на съпруга на Хелене — Хари. Той обичаше да участва в местни прояви и църковни служби. И това донякъде беше добре. Имаше повече време за нея и близнаците. Лошото обаче беше, че не разполагаше с необходимия бюджет да си купи онова, от което се нуждаеше, когато се нуждаеше от него. В резултат Денийз бе усъвършенствала пазарските си способности до степен черен колан. Държейки очите и ушите си винаги отворени, купувайки разумно и подбирайки покупките си в точното време — както сега например, когато магазините бяха в следпразнична разпродажба — тя успяваше да изглежда почти като някой с дълбока кесия колкото тази на Хелене.

Говорейки за чанти, Денийз не можеше да отдели поглед от тази на Хелене. Беше направена от коприненомека златнокафява кожа, която като че ли блестеше на следобедната светлина, процеждаща се през замърсените прозорци на таксито, напълно засенчвайки цветовете на облеклото й. Зачуди се дали Хелене беше избрала чантата за тоалета си или тоалета си за чантата. Усъмни се, че е второто. Чантата беше изящна, ушита по особено невероятен начин — произволно съшити части в странни размери и странни форми. Но това, което привличаше и сграбчваше вниманието, беше самият материал. Изпита нужда да се протегне и да докосне чантата. Но се въздържа.

По-късно. Щеше да поиска повече информация по време на чая.

* * *

Стоейки тук с Хелене, на канапето до стената на Пийкок Али в Уолдорф, пиейки чай и гризейки петифури от таблата на масата пред тях, Денийз се почувства като част от света. В стаята се носеха екзотични акценти и странни гласни. Почти всяка националност беше налична — най-вече Далечният Изток — и всичките бяха облечени шикозно. Мъжките костюми бяха „Армани“ или „Вака“, а част от жените засенчваха дори и Хелене. Денийз се почувства като повлекана.

И въпреки това… тази чанта, стояща между тях на канапето. Не можеше да избяга от желанието да я погали, не можеше да свали очи от нея.

— Не е ли красавица? — попита Хелене.

— Хммм? — Денийз се почувства неловко от това, че е хваната да зяпа, чудейки се дали завистта й е изплувала в погледа й. — Чантата? Да, да. Не мисля, че някога съм виждала нещо подобно.

— Щях да съм изненадана, ако беше. — Хелене я бутна напред. — Разгледай я.

Мека. Това беше първото нещо, което Денийз забеляза, когато я повдигна. Кожата беше толкова мека, смес от коприна и пух, докато плъзгаше пръсти по шевовете. Постави я в скута си. Дъхът й спря.

— Хм… уникална е, нали? — съумя да каже след известно време.

— Не. Не е уникална. Забелязах още няколко в помещението, откакто дойдохме.

— Наистина? — Денийз беше толкова залисана от чантата на Хелене, че не забеляза другите. Това не й беше присъщо. — Къде?

Хелене изкриви главата си наляво:

— Ей там. През две маси, в тъмносин блузон и гамаши.

Денийз я забеляза. Японка, която беше поставила чантата си на масата пред нея. Нейната бе черна, но кройката беше същата. Денийз огледа помещението и забеляза още една, този път в червеникавокафяво. Още нещо й направи впечатление — принадлежаха на най-изискано облечените жени в заведението, тези с тоалетите на „Хелмут Ланг“ и „Версаче“. Сред всичките красиво облечени хора тук, на Пийкок Али, жените, които изпъкваха, които показваха изключителен усет и стил в облеклото си, бяха тези, които носеха чантите.

Денийз разбра на момента, че трябва да притежава една. Без значение от цената, това беше аксесоарът, който търсеше, допирът, който щеше да я разграничи, да я издигне до нови хоризонти в модата.

Японката стана от масата си и мина покрай тях. Хвърли поглед на Денийз. Видя чантата в скута й, усмихна й се и й кимна. Денийз съумя да й върне усмивката.

Какво беше това? Сякаш жените, които носеха тези чанти, си бяха сформирали някакъв клуб. Ако наистина бе така, Денийз искаше да членува в него.

Хелене се усмихваше доволно, когато Денийз се обърна към нея.

— Знам какво си миииислииииш — припя тя.

— Така ли?

— А-ха. „Откъде мога да си купя една?“ Правилно?

Правилно. Но Денийз не искаше да си го признае. Мразеше да бъде като отворена книга.

— Всъщност се чудех от какъв вид кожа е.

През лицето на Хелене премина облак.

— Не знаеш ли? — Спря, след което каза: — От зарод е.

— Плод? Какъв плод? — и тогава Денийз осъзна какво бе казала Хелене. — О… боже… мой!

— Виж, Денийз…

Зарод! Беше чувала за това, но никога не бе предполагала, че ще го види, камо ли пипне, още по-малко пък беше очаквала Хелене да си купи подобно нещо. Повдигна й се.

— Не го вярвам!

Денийз избута чантата обратно на канапето между двете и се вторачи в Хелене.

— Не ме гледай така. Не съм извършила престъпление или нещо такова.

— Как можа, Хелене?

— Погледни я. — Тя повдигна чантата. — Как да не го сторя?

Денийз отново беше запленена от златния блясък на кожата. Усети как възмущението й започна да се стапя.

— Но това е човешка кожа! — възкликна, повече за да си припомни този ужасен факт, отколкото да укори приятелката си.

— Не е човешка… поне според Върховния съд.

— Не ми дреме какво са казали онези дърти пръдльовци, това си е човешка кожа!

Хелене поклати глава.

— Зародишна кожа, Денийз. Извличана при абортите. А и е легално. Ако зародишите бяха законно определени като човешки същества, нямаше да можеш да ги абортираш. Така че Върховният съд трябваше да постанови, че кожата им може да се използва.

— Наясно съм с всичко това, Хелене.

Кой не беше чувал за „Раниери срещу Верлен“? Делото беше разтърсило страната. Целият свят! Църквата на Денийз беше сформирала група, която да отиде във Вашингтон да изрази протеста си. В интерес на истината…

— Хелене, ти беше на Пенсилвания авеню с мен, протестирайки срещу закона! Как може…?

Жената сви рамене:

— Нещата се променят. Продължавам да съм против абортите, но откакто се преместихме от Феърфилд и спрях да поддържам връзка със старата ни църковна група, не съм мислила по въпроса. Новите ни приятели не поддържат подобно становище и аз, значи, просто се отклоних в други неща.

— Това — добре, но как стигна дотам да си купиш нещо като… — Тя посочи към чантата й, бог да й е на помощ, отново искаше да прокара пръсти по нея. — Това!

— Видях една. Бяхме на прием — за събиране на средства за бездомните, ако не се лъжа — и се запознах с жена, която имаше такава. Влюбих се на мига. Хъках и мъках, чувствайки се виновна, че я желая, но накрая излязох и си купих една. — Просия̀. — И повярвай ми, никога не съжалих.

— За бога, Хелене.

— И без това са мъртви, Денийз. Поддържам те и съм против абортите, но това е законно и нещата няма да се променят скоро. А докато е легално, тези бедни малки нещица ще бъдат убивани ден след ден, седмица след седмица, стотици и хиляди, и милиони от тях. Не можем да го контролираме. Пък и купуването на аксесоари от зарод няма да промени по никакъв начин това. Те вече са мъртви.

Денийз не можеше да оспори твърдението. Да, те бяха мъртви и нищо не можеше да промени това. Но…

— Но къде продават тези неща? Никога не съм ги виждала изложени или пък рекламирани.

— О, има ги във всички добри магазини, но се продават дискретно. Не са глупави. Зародът може да е легален, но продължава да е спорен въпрос. Никой не иска неприятности, никой не желае сцени. Имам предвид, представяш ли си цяла орда hausfraus^[3] от „Св. Пол“, марширувайки към „Бергдорфс“? Наистина си го представи!

Денийз се усмихна. Да, това щеше да е зрелище.

— Предполагам ще е също като природозащитниците.

— Дори и по-лошо. — Хелене се наведе напред. — Знаеш ли защо тези откачалки са против животинската кожа? Защото никога не са имали кожено палто. Просто завиждат. Но зарод? Зародът се асоциира с майчинството и ябълковия пай. Ще отнеме доста време, докато масовката свикне с мисълта за него. Така че дотогава пазарът ще е малък и затворен. Много ограничен.

Денийз кимна. Затворен. Въпреки интелекта й, принципите й, нещо вътре в нея копнееше да бъде част от този малък, затворен пазар. Мразеше се за това.

— Много ли е скъпо?

Хелене кимна.

— Особено в този нюанс. — Тя погали чантата си. — Шита е на ръка. Няма две еднакви части.

— Откъде я купи?

Хелене я изгледа преценяващо.

— Не мислиш да правиш проблеми, нали?

— О, не. Не, разбира се, че не. Просто искам да огледам. Просто съм… любопитна.

Нова доза преценяващ поглед. На Денийз й идеше да се скрие зад канапето.

— Искаш една, нали?

— Въобще не искам! Може би е ужасно от моя страна, но съм любопитна да видя какво друго правят от… зарод в наши дни.

— Много добре — съгласи се Хелене, а Денийз отчете, че приятелката й никога не беше казвала Много добре, когато живееше във Феърфилд. — Отиваш в „Блюм“ — намира се на Пето, малко по-нагоре от „Гучи“.

— Знам къде е.

— Потърсѝ Ролф. Когато го намериш, кажи му, че си заинтересована от някои от по-добрите му аксесоари. Запомнѝ това: „по-добрите аксесоари“. Той ще знае за какво си отишла.

* * *

Денийз мина покрай „Блюм“ три пъти и всеки път си казваше, че ще продължи напред, ще си хване такси, което да я откара до Гранд Сентръл, откъдето ще се качи на влака за Феърфилд. Но нещо я принуждаваше да се върне обратно. Само още веднъж. Този път се пъхна във въртящата се врата и се озова в топлата, ярко осветена вътрешност.

Какъв беше проблемът просто да огледа?

Когато се появи, Ролф й напомни за Рудолф Валентино^[4] — беше слаб като шило в своя черен костюм на райета, със зализана коса и тънки мустачки. Бе поне с десет години по-млад от Денийз и едва с два сантиметра по-висок, с нежни, треперещи ръце, живи очи и тих глас.

Когато Денийз му каза кодовите думи, той я огледа внимателно от главата до петите, след което протегна ръката си надясно.

— Разбира се. Оттук, моля.

Поведе я към задната част на магазина, надолу по някакъв тесен коридор, минаха през стъклена врата и се озоваха в малка, слабо осветена изложбена зала. Денийз видя, че е заобиколена от стъклени рафтове, на които бяха наредени ръчни чанти, колани, дори и каишки за часовници. Всички бяха изработени от зарод.

Ролф затвори вратата зад тях.

— Наименованието идва от архаичен медицински термин.

— Наистина?

Тя забеляза, че той не можеше да произнесе правилно зародишен.

— Така… какво да ви покажа?

— Може ли да поогледам малко?

— Mais oui. Колкото време ви е необходимо.

Денийз се разходи около витрините, оглеждайки полиците на рафтовете и всичките разнообразни артикули, които те приютяваха. Забеляза нещо: почти всичките бяха черни или много тъмни.

— Чантата, която приятелката ми има, е в светъл цвят.

— А, да. Съжалявам, но ни свърши бялото. То се търси най-много, знаете това.

— Не, не беше бяло. По-скоро бледо златнокафяво.

— Да. На това му викаме бяло. Все пак е направено от бяла кожа. Тя е относително рядка.

— „Кожа“?

Той се усмихна.

— Да. Така наричаме… материала.

Материалът: бяла зародишна кожа.

— Имате ли някакви произведения без всичките тези кръпки? Нещо по-гладко?

— Страхувам се, че не. Трябва да разберете, че поради особения източник на материала, сме принудени да работим с малки парчета. — Обхвана с жест артикулите. — Забележете, че няма ръкавици. Никой от производителите не иска да бъде обвинен, че прави детски ръкавици.

Ролф се усмихна. Денийз можеше само да се пули в него.

Той прочисти гърлото си.

— Търговски хумор.

Малки парчета.

Кожа.

Детски ръкавици.

Изведнъж й се прииска да избяга, но не го стори. Поривът й отмина.

Ролф взе една чанта от върха на близката витрина. Цветът й беше по-светлокафяв от останалите, но все пак доста по-тъмен от тази на Хелене.

— Доста хора избират този нюанс. Цената е разумна. Внос от Индия.

— Внос? Мислех си, че има достатъчно материал в Щатите, за да задоволи пазара.

Той въздъхна.

— Щеше да е така, ако хората не бяха толкова провинциално настроени относно предлагането на кожите. Работилниците дават добра цена. Не разбирам някои хора. Както и да е, налага се да внасяме от Третия свят. Индия е чудесен източник.

Денийз взе друга, по-малка чанта в същия оттенък. Толкова мека, толкова гладка, точно като тази на Хелене.

— И тази ли е индийска?

— Да, но е малко по-скъпа. Защото е от мъжки.

Изгледа го с питащ поглед.

Той завъртя очи.

— В Индия почти не абортират зародиши от мъжки пол. Само женски. Две хиляди към едно.

Денийз я остави и взе подобен модел в лъскаво мастиленочерно. Щеше да е чудесна добавка към много от тоалетите й.

— Това е…

Тя вдигна свободната си ръка.

— Моля ви, не ми казвайте нищо за нея. Само цената.

Каза й я. Тя възпря една въздишка. Това щеше да струва всичките пари в сметката й, които беше слагала настрана за бъдещи изгодни покупки. За един артикул. Струваше ли си?

Бръкна в старата си чанта, старомодната „Фенди“, и извади оттам златната си „Мастеркард“.

Ролф се усмихна и я взе от пръстите й.

Няколко минути по-късно тя беше сред простолюдието в магазина, но вече не беше една от тях. Тя бе там, където те не можеха да отидат, и това я караше да се чувства специална.

Преди да напусне „Блюм“, Денийз хвърли старата си „Фенди“ в пазарската чанта и сложи новата си от зарод на рамото. Портиерът я дари с огромна усмивка, докато минаваше по тротоара.

В късния следобед бе задухал студен вятър. Спря се, докато светлината на деня чезнеше и полъхът я режеше като леден нож, и изведнъж се почувства ужасно.

Нося чанта, направена от кожата на неродено дете.

Защо? Защо си я купи? Какво я накара да изхарчи толкова много пари за такъв отвратителен… артефакт? Защото тя беше точно това — не аксесоар, а артефакт.

Отвори пазарската чанта и бръкна в нея, за да замени новата си чанта от зарод с вярната й „Фенди“. Не искаше да бъде видяна с нея.

Ами Брайън! Мили боже, как щеше да каже на Брайън?

* * *

— Какво?

Брайън никога не говореше с пълна уста. Маниерите му бяха много по-добри. Но Денийз тъкмо му разправи за чантата на Хелене и в момента устата му, пълна със спанак, висна, а очите му се ококориха.

— Брайън, моля те, затвори си устата.

Той преглътна.

— Хелене? Хелене има нещо, направено от човешка кожа?

… не е човешка… поне според Върховния съд…

— Нарича се зарод, Брайън.

— Знам адски добре как се нарича! Ако искат, могат да го кръстят и шоколадов мус, но това не променя факта, че е човешка кожа. Дават му странно име, за да може хората, които го продават, да не бъдат гледани като шайка нацисти! Хелене… как е могла?

… и без това са мъртви, Денийз…

Тонът на Брайън стана доста язвителен. Денийз се чувстваше все едно говори на нея.

— Не го вярвам! Какво се е вселило в нея? Някой убива неродено дете и веднага друг прави от кожата му чанта! И точно Хелене! Боже, това ли прави с теб голямото увеличение на заплатата и преместването в Грийнуич?

Денийз почти не чуваше гръмките думи на Брайън. Беше благодарна на Бога, че съобрази да не му каже за своята чанта. Щеше да стане апоплектичен.

Нямаше съмнение… щеше да върне онази чанта, когато отново отиде до града.

* * *

Денийз стоеше пред „Блюм“, страхувайки се от факта, че трябва да се изправи лице в лице с Ролф в онази тясна зала и да върне нейния зарод, нейния красив зарод.

Извади я от пазарската си чанта и се взря в нея. Изящна. Странно бе как малко допълнително време може да промени настроението ти. Погнусата, която я беше обзела точно след като я купи, се изпари. Навярно защото всеки ден от миналата седмица — по няколко пъти на ден, ако трябваше да бъде честна — я вадеше и я наблюдаваше, държеше и, милваше я. Неизбежно истинската й красота струеше и я пленяваше. Първоначалната й безумна любов се беше завърнала.

Но привличането беше отвъд обикновената красота. Този вид аксесоар казваше нещо. Точно какво, тя не знаеше. Но усещаше стабилното модно изявление, когато го видеше. Това обаче беше изявление, което нямаше нервите да направи. Поне не във Феърфилд. Толкова беше различно в града. Космополитната атмосфера позволяваше на елита да се развява със своя зарод — хареса й как звучи. Можеше да бъде толкова в час там. И толкова не на място сред тълпата на Феърфилд — не на място дори и в собствения й дом, вероятно.

Плитки умове. Какво ли разбираха от мода? След няколко години всички щяха да го купуват. Точно сега само лидерите го носеха. За няколко мига и тя беше част от този специален клуб. Сега беше на път да си подаде оставката.

Тъкмо щеше да влезе в „Блюм“, когато един мерцедес лимузина спря пред нея. Шофьорът изскочи и отвори вратата. От колата излезе стройна брюнетка на възрастта на Денийз. Носеше тъмносиво късо палто от лама и ярешка кожа, а под него черен гащеризон с дълги ръкави. Държеше черна дамска чанта, с характерния за зарода шев. Очите й се стрелнаха надолу към чантата на Денийз, след което се върнаха отново на лицето й. Тя се усмихна. Не просто учтива усмивка от преминаващ странник, а топла, ние-си-знаем усмивка.

Денийз стори същото в отговор и всичките й съмнения се разтопиха, все едно никога не ги е имало. Изведнъж осъзна, че е права. Разбра какво е от значение, какво е важно, къде трябва да бъде, в модните среди.

Ами Брайън? Кой е казал, че Брайън трябва да научи за това? Какво ли разбираше от мода и бездруго?

Денийз се обърна и закрачи надолу по Пето със своята нова чанта от зарод, олюляваща се на рамото й така, че целият свят да я види.

Заеби ги всички. Чувството беше приятно, все едно беше някоя. Какво друго имаше значение?

Наистина трябваше по-често да си намира причини, за да идва в града.

Бележки

[1] Pelts — написан 1989 г. Включен и в сборника с разкази „Боровата пустош“. ↑

[2] Известни марки дизайнерски парфюми. ↑

[3] От немски — „домакини“. ↑

[4] Рудолфо Валентино (1895–1926) — американски актьор от италиански произход, всепризнат секссимвол на нямото кино. ↑