Франсис Пол Уилсън
Сънища

Байрън Прайс ми се обади и ме попита дали искам да участвам в една от трите му „Ultimate“ антологии. Трябваше да избирам измежду „Последният Дракула“^[1], „Последният Върколак“^[2] и „Последният Франкенщайн“^[3]. По-рано през годината вече бях написал вампирска история (новелата „Среднощна литургия“^[4]), а върколаците никога не са ми били интересни, така че избрах Франки. Предизвикателството беше да измисля нещо свежо около създанието в позволения ми обем от 3 500 до 5 000 думи. Имаше и друго условие, че разказът трябва да е базиран на филмовата версия, а не на оригинала на Мери Шели. (Оттук и създателят на чудовището се споменава, че е Хенри, а не Виктор.)

Типично в мой стил разбих всички очаквания, обърнах фразите с главата надолу и погледнах нещата от ъгъл, който ми се нравеше. Докато пишех първия ред от „Сънища“, вече бях наясно и с останалото. Което, сигурен съм, ще забележите, бе едно приятно малко упражнение по драматична ирония.

Авторът

Отново този кошмар.

Страхувам се да заспя. Винаги е едно и също и въпреки всичко никога не е съвсем еднакво. Събитията се различават във всеки един сън, но всеки път съм в непознато тяло, огромно, уродливо, скърпено туловище, клатушкащо се в мрака по странен начин. Винаги е тъмно в сънищата, изглежда съм създание на мрака, което постоянно се крие.

А и не помня името си.

Последните сънища са ясни. Спомням си всичко от тях. За разлика от по-ранните, които са толкова смътни. Неясни образи, изникващи в ума ми — озарена от светкавици лаборатория, камшикоподобна гърбица, страх, каменна клетка, окови, самота, малко момиченце, давещо се в плаващи цветове, жена в булчинска рокля, жители на някакъв град, държащи факли, огън, горяща мелница, болка, гняв, БОЛКА!

Но сега съм добре. Наранен, но изцеряващ се. А и умът ми е чист. Болката от огъня обгори мъглите. Спомням си някои неща от отделните сънища, изникват все повече и повече късчета и части.

Но как се казвам?

Знам, че трябва да се крия. Не искам да бъда изгорен отново. Ето защо прекарвам светлата част от деня в плевника на изоставена конюшня, намираща се в покрайнините на Голдщат. Спя през повечето време. Но през нощта се скитам. Винаги в града. Винаги в района на Медицинския факултет на Голдщат. Изглежда съм привлечен от него. Причината се е загнездила в ума ми, но ми убягва всеки път, когато се опитам да я извадя на бял свят. Един ден ще успея да я сграбча и всичко ще ми стане ясно.

Толкова много въпроси без отговори има в тези сънища. Но не трябва ли да бъдат точно такива? Не поставят ли повече въпроси, отколкото отговори дават?

Коремът ми е пълен. Нахлух в една сладкарница и се натъпках с непродадените сладкиши от предния ден и сега се скитам в тъмни улички, пия дъждовна вода от варели, надничам от сенките към осветените прозорци, покрай които преминавам. Изпитвам топли чувства, когато виждам едно семейство, седнало около камината. Някога навярно и аз съм имал такъв живот. Топлината в мен обаче се превръща в гняв, ако остана прекалено дълго, защото осъзнавам, че подобно нещо никога няма да ми се случи вече.

Знам, че всичко е просто сън. Но яростта ми е толкова реална.

Докато минавам покрай задната част на една таверна, вратата се отваря и двама мъже излизат през нея. Препъвам се назад към сенките, иска ми се да побягна, но не го правя, защото ще вдигна много шум. Никой не трябва да ме вижда. Никой не трябва да знае, че съм жив. Така че заставам неподвижен, изчаквайки ги да си отидат.

Тогава чувам гласа. Дълбокият, възхитителен глас на красив млад мъж с къдрава руса коса и свежа чиста кожа. Знам това, без да го виждам. Дори ми е известно името му.

Карл.

Накланям се на една страна и надниквам от уличката. Сърцето ми прескача, когато го виждам. Не е моето сърце; то е огромното, тежко сърце на непознат, което се отзовава с лудо туптене в гърдите ми. Чувам ясния му, наситен смях, докато маха за довиждане на свой приятел и се насочва към улицата.

Карл.

Откъде го познавам?

Последвам го. Знам, че е опасно, но трябва. Не вървя по петите му. Движа се тромаво по малките улички, разплисквайки вода от локвите, прогонвайки плъховете, отбягвайки вонящите купчини с боклук, докато го следвам, зървайки златокосата му фигура между сградите, покрай които преминава.

Той не върви към дома си. Някъде в главата си знам къде живее, но той се е насочил в друга посока. Стига до малка къщичка в северния край на Голдщат, чука на вратата, която му отваря гарвановокоса красавица и се хвърля в обятията му, след което двамата потъват вътре. Познавам и нея.

Мария.

Гневът, който изригва в мен е почти толкова неудържим, колкото и необясним. Едва успявам да се възпра да не разбия вратата и да ги разкъсам на парчета.

Защо? Откъде са тези чувства? Кои са тези хора? И защо знам техните имена, а своето — не?

Успокоявам се. Чакам. Но Карл не се появява. Небето просветлява, а него още го няма. Трябва да си тръгна, преди някой да ме забележи. По пътя към конюшнята, която се е превърнала в мое свърталище, гневът ми е изчезнал, за да отстъпи мястото си на студено черно отчаяние. Преди да се покатеря в плевнята, спирам, за да се облекча. Докато свалям тежките си, грубо съшити панталони, се моля в този сън да е различно, но ето го пак — този дълъг, дебел, отпуснат член, висящ между краката ми. Отвращава ме. Опитвам се да се облекча, без да го докосвам.

Аз съм жена. Защо в тези сънища съм поставена в тялото на мъж?

* * *

Будна отново.

Прекарах деня в разговори, смях, дискусии относно мъдростта на вековете. Такова облекчение е за мен да се завърна в реалността, обратно в моето собствено тяло — младо, гъвкаво, по-малко, по-гладко, със стройни крака, нежни пръсти и твърди, малки гърди. Толкова е хубаво да съм отново жена.

Времето, през което съм будна, не е лишено от неяснота. Не знам къде се намирам. Но тук е топло и красиво. Тревисти могили преливат в зелено през златистата светлина към величествените аметистови планини, издигащи се в далечината. Красиви малки колибрита се стрелкат в пролетната мъгла навън.

Най-малкото, когато съм будна, знам името си: Ева. Ева Рукер.

Просто ми се иска да знам защо съм тук. Не ме разбирайте погрешно. Обожавам това място. То е всичко, за което някога съм мечтала. Приятелски настроени хора бродят из хълмовете, мъдреци се отбиват, за да обсъждат великите философии на времето. Също като Елисейските полета^[5], за които съм чела в гръцката митология, с тази разлика, че съм жива и всичко това е реално. Просто не ми е ясно какво съм сторила, за да заслужа това.

Имам чувството, че съм доведена тук като компенсация за преживяна неприятност в миналото. Като че ли си спомням някаква несполука наскоро, в която бях въвлечена неволно — бях неправомерно обвинена — толкова мрачна и травмираща случка, че умът ми се страхува да си я припомни. Но грешката беше поправена и бях изпратена тук да се възстановя.

Мисля си за Карл и за причината той да стане част от съня ми предната нощ. Карл… толкова красив, толкова брилянтен, толкова елегантен. Не съм си мислила за него, откакто пристигнах тук. Как мога да забравя мъжа, когото обичам?

Пред слънцето преминава облак, докато помислите ми са помрачени от спомена за Карл от съня в обятията на Мария от съня. Тя е негова сестра! Никога не биха…!

Колко са перверзни тези кошмари! Не трябва да им позволявам да ме разстройват.

Слънцето изплува отново, когато изгонвам спомена надалеч. Тук е чудесно. Не искам никога да си тръгна от това място. Сега обаче съм уморена. Златистото вино, което пих по време на вечерята, ме прави сънлива. Просто ще полегна и ще затворя очи за момент…

* * *

О, не! Сънят отново!

Пак съм в това противно тяло, препъвайки се в нощта. Не мога ли да затворя очи дори за няколко секунди, без да пропадам в този кошмар? Иска ми се да пищя, да разкъсам обвивката на този пашкул и да се завърна на златните си полета. Но кошмарът затяга стоманената си хватка и аз се предавам.

Спирам се до училището. Гладна съм, но има нещо по-важно от храната вътре. Разбивам вратата и нахълтвам в единствената класна стая с редове от малки чинове. Изтръгвам един чин след друг и ги занасям на сноповете лунна светлина, процеждащи се през прозорците, докато не намеря търсените хартия и молив. Занасям ги до учителското бюро. Прекалено съм голяма, за да седна, така че коленича пред него и насилвам непохватните си пръсти да хванат молива.

Знам, че това е сън, но все пак изпитвам нужда да разкрия на Карл от сънищата, че дори тялото ми да е претърпяло метаморфоза, превърнала ме в огромно тромаво чудовище, неговата Ева още я е грижа за него.

След безброй опити, успявам да напиша четливо:

КАРЛ

ОБИЧАМ ТЕ

ТВОЯТА ЕВА

Сгъвам листа и го вземам със себе си. Стигам до къщата на чичото на Карл — където живее и самият Карл — и го мушкам под вратата. Тогава се скривам в сенките и чакам. През това време събуждам все повече и повече спомени за любимия ми.

Запознахме се близо до университета на Голдщат, където той учеше медицина. Това се случи в истинския ми живот. Предполагам в съня ми още е студент. Толкова много ми се искаше да се запиша в учебното заведение, но настоятелството не желаеше и да чуе. Бяха възмутени от молбата ми. Не се допускаха жени във Факултета на Изкуствата и Науката, особено в медицинския. Особено пък бедно фермерско момиче.

Така че се криех на задните редове на залата и слушах лекциите на доктор Валдман по анатомия и физиология. Карл ме позна, но запази тайната ми. Влюбих се в него на мига. Спомням си това. Помня всичките ни тайни срещи в ниви, в плевници. Учеше ме на това, което научаваше в клас. След което ме учеше и на други неща. Станахме любовници. Преди не се бях отдавала на мъж. Карл беше първият и кълна се, щеше да е единственият. Не помня как се разделихме. Аз…

Ето го, идва. Ох, погледнете го! Иска ми се да се втурна към него, но не мога да понеса мисълта да ме види такава. Какво мъчение е този кошмар!

Влиза в къщата на чичо си, запалва свещите в преддверието. Приближавам се и виждам как вдига бележката и я чете. Но лицето му не се огрява от нежна усмивка. Вместо това пребледнява и той залита към стената. След което изхвърча през вратата, бягайки, спуска се по улиците, смачкал листа в ръката си. Следвам го, доколкото мога, но оставам зад него. Няма значение. Знам пътя. Предвиждам накъде се е насочил.

Когато стигам до къщата на Мария, той вече е вътре. Навеждам се над осветения прозорец и надничам през него. Карл стои в средата на стаята, погледът му е свиреп, червенината на бузите му продължава да липсва. Мария е обгърнала талията му с ръце. Усмихва се, докато го успокоява.

— … просто шега — казва тя. — Не виждаш ли, любими? Някой се опитва да ти изиграе номер!

— Ако е така, това е прекалено добър номер! — Карл държи листа пред очите й. — Тя винаги подписва бележките си по този начин — „Твоята Ева“. Никой друг не знае това. Дори и ти. А аз изгорих всички онези писма.

Мария се засмива.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че Ева е написала тази бележка? Това определено не е нейният почерк.

— Така е, но…

— Ева е мъртва, любими.

Думите ме връхлитат като удари от чук. Иска ми се да изкрещя, че съм тук, жива, преобразена в това създание. Но не проговарям. Гласът ми отказва. А и в края на краищата всичко е просто сън. Налага се да си повтарям това.

Просто сън.

Нищо не е истинско и следователно няма никакво значение.

Въпреки това се чувствам отвратително.

— Те я обесиха — казва Мария. — Знам, защото бях там и видях. Ти не би издържал на гледката, но аз трябваше да се уверя. — Усмивката й избледнява, докато очите й се озаряват от противен блясък. — Те я обесиха, Карл. Бесиха я, докато не спря да рита, докато тялото й стана неподвижно, поклащащо се единствено от полъха на вятъра. След това срязаха въжето и я отведоха в медицинския факултет, точно както искаше тя. Благородно от тяхна страна: да използват тялото й в името на науката. Досега трябва да са я нарязали на хиляди малки късчета.

— Знам. — Цветът се завръща в лицето на Карл, но червенината му е породена повече от вина, отколкото от добро здраве. — Видях мозъка й, Мария. Мозъкът на Ева! Доктор Валдман го държеше в стъклен буркан на една от масите в лабораторията, като пример за анормален мозък. Dysfunctio Cerebri пише на етикета, стоящ точно до мозък, който се счита за нормален. Наложи се да стоя там през цялото време на лекцията и да се взирам в него, знаейки на кого принадлежи, знаейки, че въобще не е анормален.

— По̀ би му приличало да бъде определен като „глупав“ мозък. — Мария се смее. — Тя мислеше, че я обичаш. Смяташе, че съм ти сестра. Вярваше на всичко, което й кажехме и накрая свърши, поемайки вината за смъртта на чичо ти. В резултат на това си богат и няма нужда да мислиш за нея повече. Нея я няма. Мозъкът й също го няма. Толкова се зарадвах, когато някакви шегаджии го откраднаха, зарадвах се, че няма да ми се налага отново да го гледам.

— Сега можеш да погледаш мен.

Мария отстъпва назад и разкопчава блузата си, оголвайки гърдите си. Когато Карл я заключва в обятията си, се отдръпвам от прозореца, ридаейки, бягайки слепешката към конюшнята, която наричам свой дом.

* * *

Будна отново.

Обратно в моите Елисейски полета, неспособна да се отърва от въздействието на кошмара. Думите на Мария от съня са събудили спомени в будния ми ум. Те са отчасти истински.

Как съм могла да забравя?

Имаше убийство. Богатият чичо на Карл. Бях обвинена. Спомням си сега… спомням си онази нощ. С Карл имахме среща пред къщата. Щеше да ме представи на чичо си и да извади на бял свят любовта ни. Но когато пристигнах там, вратата беше отворена и едър старец лежеше на пода, кървящ, умиращ. Опитах се да му помогна, но беше изгубил прекалено много кръв. Тогава бургмайстерите пристигнаха и ме откриха с кръвта на убития по ръцете ми и ножа, причинил смъртта му, в краката ми.

А Карл никакъв го нямаше.

Никога не го видях отново. Не дойде да ме посети. Не отговори на бележките ми. Всъщност адвокатът му дойде в затвора и ми каза да престана да пиша на Карл — този Карл не знаел коя съм и не искал да има нищо общо с убийцата на чичо си.

Никой не ми повярва, че познавам Карл. Никой освен сестра му Мария не ни беше виждал заедно, а Мария каза, че съм напълно непозната. Спомням си шока, когато ми разкриха, че тя не е негова сестра.

Това ми разби сърцето. Предадох се. Изгубих воля да се защитавам. Оставих ги да правят каквото си искат с мен. Единствената ми молба беше да дадат тялото ми на медицинския факултет. Личната ми заигравка с настоятелството на университета — в края на краищата щях да бъда приета в него.

Помня как пристъпвах към бесилото. Помня въжето около врата ми. След това…

… бях тук. Трябва да съм била спасена от екзекуцията. Но не мога да си спомня как. Няма значение. В един момент ще успея да си върна спомена. Това, което имаше значение, беше, че откакто пристигнах, животът ми се превърна в последователност от блажени дни. Идеално…

С изключение на кошмарите.

Но сега се сбираха облаци над Елисейските ми полета, спомняйки си предателството на Карл. Смятах, че ме е избягвал, за да запази доброто име на семейството си, но думите на Мария от съня не само събудиха спомените ми, но и хвърлиха нова светлина върху нещата, които ми се случиха след нощта на убийството на чичото на Карл.

Облаците потъмняха и се разнесе гръм, идващ от отдалечените планини, докато гневът и съмненията ми растяха. Не знам дали Карл ме беше излъгал и предал, както казваше Мария от съня, нито дали той беше убил чичо си, но това, което знаех, беше, че ме остави в момент на огромна нужда. Никога не бих му простила постъпката му.

Облаците помрачиха слънцето и затъмниха небето, бурята надвисна застрашително, но не заваля. Не още.

* * *

Кошмарът отново.

Само че този път не се боря с него. Всъщност се радвам, че съм в това чудовищно тяло. Необикновено създание съм. Съшито от човешки части. И силно. Много силно. Годините, прекарани във фермата, ме бяха направили силно момиче, но не и толкова, колкото сега. Можех да вдигна кон или да съборя дърво. Усещането да съм силна е толкова хубаво.

Насочвам се към къщата на Мария.

Тя е там. Сама е. Карл го няма. Не си правя труда да почукам. Ритам вратата и влизам. Мария започва да пищи, но я сграбчвам за шията с едната си дългопръста ръка и заглушавам всеки неин звук. Присмиваше ми се предната вечер, наричаше ме глупачка. Усещам как ме обзема гняв и стискам по-силно, докато лицето й става кървавочервено. Стягам ръката си и вдигам жената във въздуха, краката й ритат празното пространство, точно както тя описа, че са ритали моите в смъртта ми, която тя е наблюдавала. Стискам и стискам, и стискам, а кръвоносните съдове се пръскат в очите и лицето й, езикът й висва и потъмнява, докато я държа в ръката си като кукла. Отпускам хватката си и я разклащам, но тя остава неподвижна.

Какво сторих?

Стоя там, шокирана от изпълнилия ме гняв, от жестокостта, която ме прави способна на подобни деяния. За момент ми става мъчно за Мария, за мен, след което се опомням.

Това е сън. Сън! Не е реалност. Мога да правя всичко с това кошмарно тяло и няма никакво значение. Защото нещата се случват единствено в спящия ми ум.

Осъзнаването ме връхлита като ослепителна ярка светлина. Мога да правя каквото си пожелая в този мой живот насън. Каквото и да е! Да дам воля на всяка емоция, всяка прищявка, всяко желание или подбуда, независимо колко жестоки или оскърбителни са те.

Смятам да сторя точно това. Без ограничения, докато съм в съня. Неприсъщо за будната ми същност, ще действам без колебание. Ще водя живот насън, лишен от състрадание, съчувствие или друго подобно чувство.

Защо не? Това е просто сън.

Поглеждам надолу и виждам бележката, която написах на Карл. Тя лежи смачкана на пода. Вдигам поглед към Мария, чието отпуснато тяло държа в ръката си. Спомням си подигравателния й смях при мисълта, че съм разрязана на хиляди парчета.

Изведнъж ме озарява идея. Ако можех да се смея, щях да го сторя.

След като приключвам с Мария, намествам вратата на пантите й и заставам в очакване зад нея. Не чакам дълго.

Карл пристига и почуква. Когато никой не му отговаря, бута вратата. Тя се строполява навътре и пред него стои любовницата му, Мария… по цялата стая… на хиляди парчета. Изпищява и хуква да бяга. Аз обаче съм там и препречвам пътя му.

Карл се дърпа назад, когато ме вижда, на лицето му е изписан ужас. Прави опит да побегне, но го сграбчвам за ръката и го задържам.

— Ти! Боже мили, казаха, че си изгорял в пожара в мелницата! Моля те, не ме наранявай! Нищо не съм ти сторил!

Колко хубаво е да имам физическо надмощие над мъж. До този момент не съм осъзнавала страха си от мъжете. Да, те управляват света, имат влияние над него — както и физическо преимущество. Някъде в дълбините на мозъка ми — мисълта е като подмолно течение — осъзнавам, че почти всеки мъж може да ме надвие. Макар никога да не съм се замисляла над това, сега разбирам, че страхът е съпътствал целия ми съзнателен живот.

Но в съня си аз не съм вече по-слабият пол.

Не наранявам Карл. Просто искам да разбере коя съм аз. Изваждам бележката, която написах снощи, и я притискам до сърцето си.

— Какво? — пищи с пресипнал глас той. — Какво искаш от мен?

Показвам му отново бележката и пак я притискам до сърцето си.

— Какво искаш да ми кажеш? Че си Ева? Това не е възможно. Ева е мъртва! Ти си чудовището на Хенри Франкенщайн.

Хенри Франкенщайн? Синът на барона? Чувала съм за него — той е един от бившите студенти на доктор Валдман, вероятно брилянтен, но особено неортодоксален. Какво общо има той с всичко това?

Изръмжавам и поклащам глава, докато смачквам хартията и стягам хватката си около ръката му.

Той потръпва.

— Виж се! Как е възможно да си Ева? Скроен си от частите на различни трупове! Ти си… — Очите на Карл се разширяват, лицето му се отпуска. — Мозъкът! Господи, мозъкът на Ева! Беше откраднат малко преди да се появиш!

Изумена съм от логическата последователност на кошмара. В реалния живот дарих тялото си на медицинския факултет, а тук, в съня си, мозъкът ми е бил поставен в друго тяло, скроено от сина на барон Франкенщайн от изхвърлени късове и части. Аз съм творение на изкуството!

Усмихвам се.

— О, боже мой! — стене Карл. Думите му започват да се преливат една в друга, в бързината да излязат навън. — Не може да бъде! Ох, Ева, Ева, Ева, толкова съжалявам! Не исках да го правя, но Мария ме накара. Не исках да убивам чичо си, но тя ме притискаше ли, притискаше. Нейна беше идеята да те натопим, не моя!

Докато го наблюдавам ужасена, усещам издигащия се като ракета в сърцето ми гняв. Е! Той беше заговорничил срещу мен, а това бе довело до обесването ми! Около мен разцъфтява пурпурна омара, когато е стискам главата му между ръцете си. Влагам цялата сила, на която съм способна и не спирам докато не чувам мокър хрущящ звук, а между пръстите ми потича гореща течност.

Тогава заридавам, а от гърдите ми се разнасят непознати звуци, докато стискам здраво безжизненото тяло на Карл пред себе си. Това е само сън, знам, но болката ми не отслабва. Стоя така дълго време. Тогава чувам глас зад гърба си.

— Здравейте? Какво става тук?

Обръщам се и виждам да се приближава един от жителите на града. Кръвта ми закипява. Той и себеподобните му ме преследваха до онази мелница на хълма и се опитаха да ме изгорят жива. Захвърлям останките на Карл и тръгвам след него. Прекалено е бърз за мен и побягва, пищейки надолу по улицата.

Страхувам се, че ще се върне със съседите си, така че трябва да избягам. Но не и преди да подпаля къщата на Мария. За момент я гледам как гори, след което се насочвам към покрайнините на града, към приветливия мрак.

* * *

Будна отново.

Прекарах целия ден в размисли за кошмара от предната нощ. Не намирам смисъл да се крия в мрака повече, когато сънувам. Защо да го правя? Жителите на града вече знаят, че съм жива. Добре. Нека всички мили граждани са наясно, че съм се завърнала и отново трябва да се разправят с мен — не с бедната Ева Рукер, а със скърпеното създание, родило се от лудите експерименти на Хенри Франкенщайн. Няма да позволя да се държат зле с мен, никога вече. Няма да бъда пренебрегвана и отхвърляна, просто защото съм фермерско момиче. Няма да позволя на никой да ми казва „не“ отново!

Ще се завърна. Утре вечер и всяка друга след нея. Но няма да се скитам безцелно. Ще имам мисия в сънищата си. Като за начало ще се разплатя с настоятелството на университета, хората, които отказаха да ме приемат в медицинския факултет. По времето, когато съм будна, ще разработвам специални начини за убийства, които ще прилагам в сънищата си.

Ще бъде забавно. Безболезнено забавно — да ги избивам един по един в кошмарите си.

Сънищата ми ще се превърнат в наслада. Толкова е прекрасно да имаш сила, която не познава граници. Да я пуснеш на воля.

Нямам търпение да заспя отново.

Бележки

[1] The Ultimate Dracula — издадена 1991 г. ↑

[2] The Ultimate Werewolf — издадена 1991 г. ↑

[3] The Ultimate Frankenstein — издадена 1991 г. ↑

[4] Midnight Mass — издадена 1990 г. Произведението е включено в настоящата книга. ↑

[5] Митично място в гръцката митология, където блаженстват душите на героите и победителите. ↑