Франсис Пол Уилсън
Когато беше прекрасен

В началото на 1990-а кръстникът ми Том Монтелеоне ме помоли да участвам в първата част от серия антологии, които започваше. „Граници“ нямаше точно определена тема, нямаше ограничения и най-важното, не разчиташе на клишета.

Изненадай ме — бяха думите на Том.

Налегнат от проекти — „Отплата“, „Чудаци“, „Свят на мрак“ и всичките разкази — теглейки ме насам-натам, продължавах да отлагам. Чак в края на годината започнах да пиша разказа за Том — „Когато беше прекрасен“. Това е едно от онези произведения, на които се пуля умно, когато ме попитат откъде е дошла идеята. Имам бегли спомени, че може би гледането на „Петното“^[1] за не знам си кой път е имало нещо общо. Любимата ми сцена винаги е била, когато старецът премахва лепкавата смес от метеорита; държейки я на върха на една пръчка, тя сякаш се спуска върху ръката му. Може и да ми е хрумнало да обърна нещата, мислейки си: Защо лепката да няма нещо друго наум освен обяд? От сегашната си позиция мога да кажа, че е поредната приказка за Пепеляшка, но просто така се получи. Работното заглавие беше „Да умреш отвън“ (по примера на Боб Силвърбърг)^[2].

Тъкмо довършвах произведението, когато от „Необикновени истории“ ми се обадиха, за да ми кажат, че искат да направят специален брой за Ф. Пол Уилсън. Списанието, което беше показало на света такива имена като Х. Ф. Лъвкрафт, Робърт Хауърд, Робърт Блох и други бегемоти в жанра, искаше да посвети брой на moi? Как можех да откажа? Нуждаеха се от разкази… скоро. Едното от произведенията, които им изпратих, бе „Когато беше прекрасен“. Разказът не е истински хорър, просто е странен… необикновен. Идеален за „Необикновени истории“. Том беше бесен. Тъй че му обещах друг разказ за „Граници 2“. Трудно е да откажеш на Том; имаш усещането, че може да свършиш в някоя река. (Бележка: Докато четете разказа, имайте предвид кога е писан.)

Авторът

Подът беше залят.

Блягх. Дъг ги ненавиждаше.

Да бъдеш поддръжка на подобна занемарена сграда не беше лошо. Работата бе ужасна на моменти, но разполагаше със собствена стая, с всички удобства, а и получаваше заплата — ако смеете да наречете онази пиклива сума, написана в седмичния му чек, заплата. Но не можеше да получи всичко. Докато имаше тази работа, щеше да разполага с покрив над главата си, топла стая и достатъчно пари за храна, както и достатъчно време да тренира с тежестите си. Не беше обаятелен, но човек с неговото образование — едва изкара седми клас и няколко нощни курса — не можеше да очаква много от живота.

Мо’е би поне отводнителни системи, които работеха.

Дренажът в мазето беше истински трън в задника. Понесе се към него в своите гумени ботуши, глезените му бяха затънали надълбоко в огромната смърдяща локва, която ги покриваше. Около него бяха натрупани на високи купчини до стените боклуците на наемателите, като мълчалива тълпа, наблюдаваща давещата се жертва. Проклетото нещо се запушваше за трети път този месец. Хубу, напоследък валеше доста и отчасти оттук идваше проблемът, но определено отводнителната система трябваше да работи по-добре от това.

Сега или никога, помисли си, надявайки гумените си ръкавици. Искаше му се да има повече светлина от висящия на тавана шейсетватов лъч.

Направо би се влюбил в едно от онези големи бебчета, които използваха по време на нощните игри на стадиона на Янките.

Уфф, мразеше тази част от работата. Миналата седмица сифонът беше запушен и той бръкна с ръка, както смяташе да стори и сега, и извади оттам мъртъв плъх.

Потрепери от спомена. Чудовищен бруклински кафяв плъх. Голяма, жилава майка, чиито малки спокойно можеха да се сборят с големите плъхове долу на доковете. Нямаше представа как е попаднала там, но когато махна решетката и бръкна в отвора, я напипа, беше се вклинила здраво в тръбопровода. Бе толкова мека, че първоначално си помисли, че е полиетиленова торбичка или нещо подобно. Тогава усети опашката. И крачетата. Освободи плъха и го издърпа.

Когато го огледа щателно, се отказа от обяда си, целият беше мек, подут, кашкав и подгизнал, очите му бяха млечнобели, острите му жълти зъби бяха оголени, козината му беше сплъстена на бучки. Боже, така вонеше. Хвърли го в пластмасовата си кофа, загребвайки толкова от бързо оттичащата се вода, колкото бе достатъчна да го покрие, след което побягна към бунището все едно от това зависеше животът му.

— К’во имаш за мен таа седмица, кучи сине? — попита на висок глас.

Обикновено не говореше на отводнителните системи, но кожата му беше настръхнала от мисълта какво може да намери заседнало там долу този път. А ако сграбчеше нещо, което все още мърда… оставѝ.

Издърпа големите си гумени ръкавици до лактите, пое си дълбоко въздух и потопи дясната си ръка във водата.

— Какво… по дяволите?

Решетката беше на мястото си. Каква беше тогава причината за запушването?

Мушна пръстите си през отворите и освободи решетката, след което придвижи ръката си през фунията до тръбата.

— Ами сега, мамка ти? Ами сега?

Нищо. Водата като че ли беше гъста там долу, почти като желе, но тръбата беше празна, докъдето стигаха пръстите му. Навярно нещо беше заседнало в капан. Което означаваше, че трябва да използва змията. И дяволите да го вземат, беше я оставил горе.

Може би ако навреше пръстите си поне още малко навътре, щеше да намери нещо. Просто още малко…

Дъг достигна доста по-надолу. Водата плисна в края на ръкавицата му и влезе в нея, стигайки до пръстите му. Чувството беше странно, топло, кално.

— Дяволите да го вземат!

Когато се опита да издърпа ръката си, не успя. Беше заседнала в дупката и единственото, което постигна от усукването и дърпането й, беше да вкара още мътна вода в ръкавицата си.

Тогава Дъг забеляза, че водата не се стича надолу по ръката му — вървеше нагоре.

Зазяпа се, ужасно безпокойство се загърчи в стомаха му, докато гъстата топла течност стигна до лакътя му — по-точно пропълзя. След секунда се отърва от сковаността си и атакува нещото със свободната си ръка, заудря го, опита се да го избърше. Но не успя. Като че ли се придвижваше в кожата му, ставайки част от нея, просмуквайки се в ръката, както се просмуква вода в попивателна хартия.

Там, където се движеше нещото, беше горещо. Жегата се разпростря под ръкава на работната му риза. Заразкъсва копчетата й, но преди да успее да я свали, топлината се разнесе през гърдите и нагоре по раменете му, та чак до врата.

Дъг почувства, че е загубил играта. Започна да хленчи и да хлипа, одращи се, докато шляпаше и се мяташе, и цапаше като животно, хванато в капан, опитващо се да освободи дясната си ръка. Почувства жегата върху лицето си, насочваше се и към устата му. Стисна здраво устните си, но то влезе в ноздрите му, а през носа стигна до гърлото му. Отвори уста, за да изпищи, но не излезе никакъв звук. Тънък слой покри очите и против волята му мускулите му се отпуснаха, свличайки го във водата, оставяйки я да попие в него, през него. Почувства се все едно се разтапя, разтваря се в локвата…

* * *

Марк изскочи от таксито точно пред входа на „Граф Спий“, плати на шофьора с патентованата си възторженост и премина покрай кадифените въжета, които преграждаха пътя на чакащите тъпаци.

Тази вечер Бруно беше на входа. Яка буца мускули с крака; беше на тридесет и пет, може би с десет години по-стар от Марк; косата му бе кафява като неговата, но дотук свършваха всички прилики. Докато Марк вървеше към входа, се чудеше как ли е изглеждал Бруно като бебе и дали майката на портиера е знаела какъв ще стане. Защото Бруно беше пораснал толкова, че се бе превърнал в нарицателно за едрост.

— Здрасти, гусин Чевиньон — поздрави охранителят с широка усмивка и лек поклон. — Кък сте таа вечар?

— Чудесно, Бруно. Просто чудесно.

Държащ ръцете си дълбоко затъкнати в джобовете на своите „Джофри Бийн“ панталони от туид, с официалното си разкопчано, спускащо се до глезените палто „Мошино“ от черна кожа, под което се разкриваше бялата риза без яка „Армани“, закопчана до врата, Марк се завъртя и огледа редицата от надяващи се, очакващи да получат привилегията да бъдат допуснати до „Спий“.

— Същинска планина от загубеняци има таа вечар, гусин Че.

Марк остави погледа си да обходи опашката, виждайки в нея богаташчета и позьори, туземци, тунелни плъхове и тролове от мостовете, всички облечени в своите най-хубави или най-модни парцали, опитвайки се да изглеждат толкова готини, толкова отворени, толкова в час, но неспособни да скрият лакомия блясък в очите си, глада да бъдат там, където е най-важно да бъдат, да танцуват на въртящия се под на „Спий“ и да търсят известните лица, които ще бъдат на страницата „Star Tracks“ следващата седмица в „Пийпъл“.

— Държат ли се примерно, Бруно?

— Аха. Няма умници до момента.

— Нека оправим деня на някого, какво ще кажеш?

— Както искате, гусин Че.

Марк се поразходи около въжетата, гледайки ги как се взират в стъпките му и шепнат, без да могат да свалят очите си от него. Кой е той?… Виждали ли сте го преди?… Прилича на Джони Деп… Мне, раменете му са прекалено големи… Госп’ди, готен е!… Хубу де, ако не е някой, как тогава влиза преди нас?… Де да знам, но съм го виждала тук и преди.

Разбира се, че си, сладкишче.

Последният говорещ беше мършаво, крехко, светлорусо момиче с бяла рокля до ей тук нагоре и деколте до ей там надолу. Изпъкнали колене, треперещи от вятъра, коса на иглички, уста, пълна с дъвка, три различни вида сенки, стигащи на половината път до челото й, с толкова много капси и обеци по ушите, че сигурно приличаше на швейцарско сирене без тях.

Перфектна.

— Как се казваш, скъпа?

Запърха с мигли.

— Дарлийн.

— С кого си?

— Със сестра ми Марлийн. — Просегна се и издърпа напред идентично облечен свой клонинг. — Кой пита?

Той се усмихна.

— Близначки. Перфектно. — Повдигна кадифеното въже. — Хайде, момичета. Няма нужда да чакате повече.

След като си размениха няколко бързи погледа, минаха под въжетата и го последваха до входа. Някои от тъпанарите измрънкаха, но няколко от тях плеснаха с ръце. Скоро всички ръкопляскаха.

Той ги поведе до мястото, където Бруно им направи път и пусна кикотещите се близначки в осветения коридор на „Граф Спий“.

— Вие сте истински принц, гусин Че — ухили му се Бруно.

— Така е.

Той забави крачка, препъна се. Тъп комплимент. Определено можеше да измисли нещо по-добро.

Бруно пристъпи в тъмното преддверие и го хвана за ръката.

— Добре ли се чу’ствате, гусин Че?

— Естествено. Защо?

— Малко сте блед, това е всичко. Нуждаете ли се от нещо?

— Не, Бруно. Благодаря, но съм добре.

— Окей. Но ако ви тря’а нещо, само ми кажете и е свършено. Чаткате ли?

Марк потупа Бруно по рамото и кимна. Докато вървеше по тесния черен коридор, който минаваше покрай гардеробната, се зачуди какво имаше предвид портиерът. Блед ли беше? Не се чувстваше зле. Чувстваше се чудесно.

Близначките се въртяха близо до гардеробната, изглеждаха изгубени. Най-накрая бяха постигнали мечтата си: бяха се добрали до така желаните вътрешности на „Спий“ и не бяха сигурни какво да правят. Така че просто стояха като истукани и наблюдаваха перисталтиката. Едната от тях се обърна към Марк, когато ги доближи.

— Милион благодарности, господине. Беше, значи, много яко от ваша страна да ни вкарате и значи ако, знаете, вие, значи, искате да се видим по-късно, знаете, ние, значи, ще бъдем радостни да ви покажем признателността си, разбирате ли какво имам предвид?

Втората близначка пърхаше с мигли зад рамото на сестра си.

— Аха. Наистина ще ви покажем. Но имате ли нещо против, ако, значи, ви попитам, ами… вие някой ли сте?

Точно когато си мислеше колко са жалки, си припомни, че някога и той трябваше да чака зад въжетата като тях. Това беше преди години, когато „Кинг Конг“ беше мястото. Но веднъж допуснат, никога вече не му се наложи да чака. Беше сграбчил шанса си и се възползва от него. С течение на времето и с повишаващия си статус, си създаде нощния ритуал да избира един-двама от простолюдието, които да вкара в светилището на кой да е клуб, благоволил да почете с присъствието си.

— Всеки е някой. Аз съм Марк.

— Коя е вашата маса? — попита Близначка номер едно.

— Всички са мои.

Близначка номер две ококори очи.

— Притежавате мястото?

Той се изсмя.

— Не. Разбира се, че не. Това би ми представлявало големи главоболия. — А и, помисли си той, тези места са прекалено горещо място за къщна муха. — Ходя там, където е действието. Тази вечер то е тук. Така че, вие двечките, се размърдайте и се забавлявайте.

— Непременно! — обеща Близначка номер едно.

Тя се обърна към сестра си и двете вдигнаха във въздуха юмруци, провиквайки се в поздрав стил Арсенио Хол^[3].

Марк потрепери, виждайки ги как се забързаха към дансинга. Бяха достатъчно вулгарни, за да забавляват околните. Той отвори вратата с надпис „ЧАСТНО ПАРТИ“ и пое по тясното стълбище, водещо до балкона. Гунар, арийският брат на Бруно, беше на смяна на стълбите. Направи знак на Марк да влиза в светая светих от усамотени маси, с изглед към дансинга.

Манхатънската тълпа беше в стихията си тази вечер, подправена с няколко светила от Левия бряг^[4]. Мадона го фиксира от масата си и му помаха, докато шепнеше нещо в ухото на шикозна брюнетка. Марк й се изплези и продължи напред. Боби де Ниро и Марти Скорсезе му кимнаха, Бианка му изпрати въздушна целувка и така нататък, и така нататък…

Ето, заради това беше всичко. Заради тези неща живееше сега — нощният живот, който осмисляше тежката работа от деня. Да познава хора, важни хора, да бъде познаван, приеман, да бъде търсено одобрението на легендарния Марк Чевиньон. Именно тези неща — умът му, съобразителността му, чувството му за хумор го доведоха дотук и промениха нощния му живот. Скоро щяха да променят и дневния му живот. Всичко си идваше на мястото, прекрасно, безупречно, почти както го беше планирал.

А той не беше.

Всичко, което желаеше, беше малко силни усещания, да гледа гледащите, да бъде там, където е действието. Никога не си беше и помислял, че ще бъде в играта, просто се беше надявал да получи шанса да седне отстрани и да улови частица от действието около него.

Но когато го озари късметът и той премина през вратата на „Конг“ преди две години, нещата започнаха да се случват. Седна на бара и потъна в разговор с някои от редовните посетители ниска класа и дрънкането повече като потоп. Нямаше си и представа кои са те, просто си бърбореха. Общите приказки стигнаха до гръмки фрази, все едно изречени от П. Дж. О’Рурк^[5], с думи, взети от речника на Бъкли — много интелигентни, но развратни. Много развратни. Компанията му ги поглъщаше жадно. Смехът привлече внимание и някои от редовните посетители средна класа се присъединиха към тълпата. Беше поканен на афтърпарти в „Палада“, а на следващата вечер, когато се появи пред „Кинг Конг“ с някои от редовните, беше пуснат да влезе през вратата.

Няколко нощи и той също стана постоянен. Съвсем скоро се сдуши и със звездите. Всички го искаха на техните маси. Марк Че беше точен. Повдигаше настроението на хората, караше ги да говорят и да се смеят. Където и да седнеше, винаги имаше шум и веселие. Можеше да превърне просто-една-обикновена-нощ-в-новия-клуб в събитие. Ако искате да привлечете важни за вас хора на масата си, трябва ви Марк Чевиньон.

Неговата духовитост не остана незабелязана от малкото избрани, които разпознаваха таланта дори от няколко бързи остроумия, които чуеха. Франи Лебовиц^[6] каза, че той може да е следващият Том Улф^[7]. И Люан беше съгласна.

Спря се до масата на Люан.

— Здрасти, Марки — поздрави го тя, протягайки се за ръката му.

Допирът й предизвика топла вълна в тялото му. Той и Люан бяха новина тези дни. Между него и нея се случваше нещо. Прекарваше три-четири дни в седмицата у тях. Винаги в нейния дом. Никога в неговия. Никой не беше виждал неговото място. Никога.

Това, знаеше, беше част от чара му. Другите измерваха качествата му и ги намираха за приемливи, дори привлекателни. Но иначе беше загадка за тях. Откъде беше дошъл, какъв беше преди, къде живееше, какво правеше през деня, бяха добре пазени тайни. Марк Чевиньон, потайният, предпазлив човек-мистерия, енигмата с остър език.

Подозираше, че Люан наистина я беше грижа за него, но не можеше да бъде сигурен. Явно смъкваше гащичките си доста по-бързо от гарда си. Беше наоколо от толкова дълго време, беше имала толкова много любовници — господи, когато отидеха на някое среднощно частно парти, бе сигурен, че е спала с половината от мъжете, а може би и с някои от жените — но изглеждаше истински заинтересована от него. Поне засега. Поне за момента.

Тя беше тази, която постоянно го натискаше да записва повече от проницателните си изказвания, така че да може да ги покаже на няколко от многото редактори, които познаваше — а тя познаваше всички големи риби в бранша. Беше сигурна, че може да му издейства постоянно местенце във „Войс“, може би в „Ескуайър“, а защо не и в двете.

Поради тази причина носеше диктофона в джоба си. На следващия ден никога не можеше да си спомни какво е говорил предната вечер. Така че реши да се записва на момента, а на следващата сутрин отбираше и си записваше най-добрите неща.

До момента нищо не си струваше да бъде записано. Както май и предната нощ. Изглежда нямаше вдъхновение.

Но то щеше да дойде. Щеше да се случи. Той се случваше. Всичко му вървеше. „Ескуайър“, „Войс“, може би от време на време по някое материалче за „Джи Кю“. Вече нямаше да е просто присъстващ, някой, който просто познаваше Някои. Той щеше да стане един от онези Някои.

Но най-хубавата част от всичко това беше, че имаше Люан. Люан… на двадесет и осем, с луннобяла младежка кожа, която никога не е била на плаж, черна като нощта коса, бледосини, авантюринови^[8] очи и рубиново червило, нейната запазена марка. През целия ден той бленуваше да я види. Не можеше да й каже това, разбира се. Трябваше да го играе печен, защото Марк Че беше печен. Но, човече, понякога беше толкова трудно да го крие. Повечето пъти беше трудно да го крие. Повечето пъти му идеше да падне в нозете й и да й разкрие безкрайната си любов и да я замоли никога да не го напуска.

Да, това изказване беше по-присъщо за долнокачествена песничка на уличен музикант, но просто така се чувстваше.

— Госпожице Лю — рече, наведе се и я целуна. Боже, обожаваше мекия, гладък допир на устните й.

Тя рязко се извърна.

— Какво има, Лю?

— Устните ти. Като че ли са… различни.

— Същите, които носех и снощи. — Започна да ги дърпа. — Не помня да съм ги сменял.

Люан го дари с търпелива усмивка и го придърпа да седне до нея. Той замаха и закима мълчаливи поздрави към редовните членове на масата на Люан, след което върна вниманието си върху любимата си. Очите й грееха от въодушевление, докато се наведе над него и зашепна в ухото му; ласката на топлия й дъх накара кожата от лявата му страна да настръхне.

— Чух, че си се измъкнал от човека на Лиз снощи.

— Човека на Лиз?

— Не бъди скромен, Марк. Разбрах за това днес следобед. Лиз накарала един от хората си да те проследи предната нощ, от нас до твоето място… или поне да се опита да те проследи.

Всяка топлина, която извличаше от нея, изведнъж се изпари в хладна вълна на неспокойство. Ставаше въпрос за Лиз Смит, журналистката, която от месеци се опитваше да разбере повече за него. Предположи, че се е изморила от това да го нарича „мистериозният мъж“ и се е отказала от него след онази сцена в клуба. И други се бяха опитвали да го проследят преди, но той бързо ги забелязваше. Който и да бе този, беше добър. Марк нямаше и бегла представа, че някой…

— Казал, че си се вмъкнал в някаква стара сграда в Бруклин и повече не си излязъл.

— А, да… — отвърна Марк предпазливо. — Забелязах го малко след като си тръгнах от вас. Беше добър. Не успях да се отърва от него по обичайния начин, така че го поведох към Рей Бридж и използвах ключа, който имах от собственика на онази бърлога там — влязох през предната врата и се разкарах през задната. Винаги правя това, когато смятам, че съм следен. — Потърка брадичката си, в стил Богарт. — Значи е бил един от момчетата на Лиз. Интересно.

Повече от интересно — ужасяващо.

— Аха, решена е да те проследи — рече Люан, сгушвайки се в него. — Но не тя ще е първа, нали, Марки? Аз ще съм тази, която ще заведеш у вас най-напред, нали?

— Разбира се, Лю. Ти ще си първа. Но те предупреждавам, ще бъдеш разочарована, когато този ден настъпи.

— Не, няма да бъда.

О, ще бъдеш. Гарантирам ти го.

Стоеше до нея и се опитваше да не трепери. Боже, това беше близо! Беше на ръба прикритието му да бъде провалено, а той дори не бе заподозрял нещо. Изведнъж на Марк му стана лошо.

— Извини ме за момент — каза й и се изправи. — Трябва да се отбия в офиса. — Намигна й. — Пътят от Рей Бридж дотук е дълъг.

Люан се засмя.

— Връщай се бързо!

Ставайки му още по-зле, той се насочи към мъжката тоалетна. Нахлувайки в ярко осветената й вътрешност, видя Карл Пийкс да се извръща от мивката, ближейки бял прах от показалеца си.

— Марк? — учуди се Пийкс, подсмърчайки и гледайки глупаво. — Това ти ли си, човече?

— Не. Енрико Карузо е. — Енрико Карузо? Откъде ми хрумна това?

— Лицето ти, човече. Какво му се е случило?

Обезпокоен, Марк отиде до огледалото. Коленете му едва издържаха, когато се видя в него.

Лицето ми!

Кожата му беше бледа, клоняща към жълта на силната светлина. Лявата му част като че се беше разтопила, ъгълчетата на устата и лявото му око се бяха отпуснали към брадичката му.

Господи! Какво се случваше?

Не можеше да остане тук, не можеше да си позволи някой да го види така. Защото нямаше да стане по-добре. Някак си беше наясно, че колкото повече време минаваше, толкова повече лицето му щеше да се отпуска.

Завъртя се и прелетя покрай Пийкс, зави рязко надясно и надолу по задните стълби, през кухнята и се озова навън, на задната уличка.

Валеше. Запромъква се през локвите като плъх, докато не намери пресечка, която да го изведе до Западен Хюстън. Повика си такси и потъна в защитния мрак на задната седалка, виждайки през пороя Уилямсбърг Бридж, после Бруклин. Стигна до дома си.

* * *

Дъг наблюдаваше как Марк потича обратно в кофата, стичайки се по ръката му, през китката и дланта, процеждаше се през пръстите му като чисто, топло лепило за тапети. Част от него беснееше, че Марк го изостави тази нощ, но друга част знаеше, че нещо не е наред. Почти го усети последния път, когато бяха заедно. А тази вечер беше сигурен. Марк не се чувстваше добре.

Марк… Боже, защо наричаше тази купчина желе Марк? Беше си желе. Безименното то. Марк Чевиньон беше някой, който съществуваше само когато Дъг носеше желето. Избра името Марк, защото звучеше класно, като Марк Антоний, онзи римлянин от филма за Клеопатра. А Чевиньон? Видя го на етикета на някакво модерно кожено палто в един магазин.

По някое време започна да мисли за желето като за приятел… приятел на име Марк.

— Какво има, Марк? — прошепна в кофата, когато желето се стече изцяло. — К’во ста’а, човече?

Марк не отговори. Просто си стоеше в кофата под ярката светлина на банята. Марк никога не отговаряше. Поне не от кофата. Марк говореше само когато беше яхнал Дъг. Марк беше великолепен, когато яздеше Дъг. Поне досега.

Дъг си спомни първия път, когато Марк се покатери по него, там долу и мазето, когато бъркаше към запушения тръбопровод… спомни си жегата, задушаващото чувство. Беше толкова изплашен, страхуваше се, че е попаднал в някаква истинска възстановка на сцена от „Петното“, напълно сигурен, че ще умре. Но не стана така. За около минута беше изпаднал в безсъзнание, след което се събуди на пода в мазето, потопен наполовина в смаляващата се локва. Направи няколко опита да се изправи на крака, поглеждайки към ръцете си, опипвайки врата си, лицето си. Желето го нямаше — нямаше и следа от него. Всичко изглеждаше почти нормално.

Почти. Кожата му не беше много наред. Не беше хлъзгава или нещо друго, просто бе… различна. Побягна нагоре към жилището си, апартамента на поддържащия, на първия етаж. Като че ли се движеше малко различно, някак си по-бързо, по-уверено. Почти грациозно. Влезе в банята и се взря в огледалото.

Беше се променил. Изглеждаше същият и в същото време не изглеждаше. Къдравата му кестенява коса беше по-тъмна, по-права, може би защото беше мокра и зализана назад. Дори веждите му бяха по-тъмни. Очите му си бяха сини, но някак си по-чувствени, по-живи.

А и се чувстваше различно отвътре. Обикновено след работния ден си вземаше стекче бира, пускаше телевизора и си почиваше. Сега му се искаше да се раздвижи. Искаше му се да отиде някъде, да направи нещо, да накара нещата да се случват, а не просто да ги гледа как се случват.

Взира се в отражението си доста дълго време, казвайки си отново и отново, че не е луд. Просто преживяваше някакъв сън наяве или нещо подобно. Или пък беше от изпаренията — аха, някакви пари са се разнесли от отводнителната система и са размътили мозъка му за известно време. Но сега се чувстваше добре. Наистина.

Най-накрая, когато отчасти повярва на тази версия, се заклати обратно към мазето. Все още се налагаше да направи нещо с водата.

Но нея вече я нямаше. Тръбата беше отпушена и всичко, което беше останало от смърдящата локва, бе огромно лъщящо мокро петно. Облекчен, че не трябва да пъха ръката си отново в отвора, Дъг прибра ръкавиците и инструментите си и се върна горе.

В преддверието се натъкна на Тереза Кофи, едрогърдестата студентка от апартамент 308. Дари я с обичайната си усмивка — поне той смяташе, че е обичайната му усмивка — очаквайки дежурния й хладен поздрав в отговор. Веднъж го беше хванала да зяпа бельото й долу в пералното помещение и оттогава се държеше студено с него. Като с някакъв перверзник. Какъвто не беше. Но бельото й, човече — все едно беше излязло от каталог на „Фредерик от Холивуд“^[9]. Мале.

Но този път тя се спря и разговаря с него. А и той разговаря с нея. Като интелигентен човек. Звучеше така, все едно има мозък в главата си. Като човек, завършил гимназия. Дори колеж. Нямаше си ни най-малка представа откъде се взеха всичките думи, това, което знаеше, беше, че за пръв път в живота си звучеше умно. Изглежда и тя мислеше така. Дори го покани в апартамента си. Не след дълго му се показваше със същото онова бельо.

По-късно, когато си тръгна от тях, не се върна в апартамента си, за да си легне. Отиде, за да си облече най-хубавите дрехи — които не бяха нищо особено, разбира се — и се насочи към Манхатън. Към „Кинг Конг“.

Останалото беше история.

История… известните приятели, знаменитостите, обещаната писателска кариера, Люан, нагоре и напред… история.

Аха. История. Само че сега тази история май беше към своя край.

Дъг се вторачи надолу към осемте литра желе. Мътно желе. Марк беше чист. Кристалночист. Като „Перие“. Каква ли игра се опитваше да захване?

— Ари ве, момче — рече Дъг, навивайки ръкава си. — Ари още веднъж.

Плъзна дясната си ръка до китката в желето. Усети, че Марк е по-студен от обичайно. Преди винаги е бил с близка до телесната температура. Бавно започна да се хлъзга по предмишницата му.

— Ето те и тебе!

Но измина само няколко сантиметра, преди да се стече обратно в кофата.

— Копеле!

Дъг не можеше да овладее яда си. Знаеше, че дължи много на Марк — всъщност всичко — но не можеше да приеме, че е бил прелъстен и изоставен. Искаше му се да срита кофата. Или още по-добре, да я изсипе в тоалетната чиния и да пусне водата. Да види дали на Марк щеше да му хареса там долу, при крокодилите.

— Така, к’во ста’а тук, Марк? К’во прайш? Ще ме пробваш ли? Ще ме караш да пълзя ли? Това ли искаш? Няма да стане. Защото не се нуждая от теб, Марк. Длъжник съм ти, признавам ти го. Но ако си мислиш, че не мога да живея без теб, забра’и, ста’а ли?

Дъг стигна до заключението, че не се нуждае от Марк повече. Марк всъщност не беше направил нищо. Марк беше просто като Магьосника от „Магьосникът от Оз“. Как беше онази песен? „Оз не даде нищо на Тенекиения човек, което той вече да нямаше“. Точно така. А Дъг беше Тенекиения човек. Всичкото това остроумие и свободно държание са били скрити в него през цялото време. Марк просто ги извади на повърхността — и обра лаврите за това. Хм, Марк нямаше да обира лаврите повече. Дъг поемаше управлението. Знаеше, че може да се справи. Всички врати бяха вече отворени. Всичко, което трябваше да направи, беше да премине през тях и да направи този град свой.

— Добре. — Изправи се на крака. — Ако искаш това, получаваш го. Правѝ си плановете за кенефа, аз отивам да се поразтъпча в „Спий“.

На излизане уж трябваше да се чувства чудесно, свободен, по-лек от въздуха. Тогава защо имаше усещането, че току-що е загубил най-добрия си приятел?

* * *

— Йо, Бруно — поздрави Дъг, влизайки под навеса, насочвайки се към входа на „Граф Спий“. — Върнах се.

Бруно протегна ръка и постави дланта си на гърдите на Дъг. Беше като чук.

— Радвам се да го чуя — рече портиерът сериозно. — А сега се връщай на опашката.

Дъг се усмихна.

— Бруно, това съм аз. Марк.

— Да бе. Пък аз съм Дейвид Бауи.

— Бруно…

— Ко! Майтапа си е майтап, момче, и ме кефи чувството ти за хумор, но стига вече, а? Когато истинският гусин Че пристигне, може и да те представя. Самият той ше те изрита. А може и да та пусне. Той си е добряк.

— Измъкнах се през задния вход, Бруно. Сега съм…

Чукът се превърна в таран, избутвайки Дъг извън навеса, обратно на дъжда. Бруно говореше през зъби:

— Почвам да се ядосвам. Може и да си се облякъл кат’ него, може да си си сресал косата кат’ него, може дори да приличаш малку кат’ него, но ти не си Марк Чевиньон. Познавам Марк Чевиньон, а ти не си Марк Чевиньон. — Лицето на Бруно се разкриви в усмивка. — Ау. Звуча кат’ президент на клуба по дебати, нали? Тря’а се похваля на гусин Чевиньон — на истинския — когато се появи.

— Поне ме пусни да предам съобщение на Люан. Моля те, Бруно.

Усмивката на портиера изчезна набързо.

— Госпожица Лю си отиде вкъщи. Истинският Марк Чевиньон знае къде е това. Сега се разкарай, преди да съм заритал задника ти до Китайския квартал.

Дъг си тръгна под дъжда, невярващ на ушите си. Какво се случи току-що? Защо Бруно не го разпозна?

Спря се и се огледа в мрачния мръсен прозорец на един магазин за ВиК части. Не успя да се види много добре, но знаеше, че изглежда както трябва. Същите панталони от туид, същото кожено палто, същата бяла риза. Какво не беше наред?

В началото си помисли, че понеже Бруно не го бе видял да си тръгва, затова не го позна, но имаше нещо повече. Все пак стояха лице в лице и Бруно си помисли, че е някой друг.

Люан! Трябваше да се види с Люан. Бруно каза, че си е отишла у дома. Малко раничко за нея, но навярно е търсила Марк.

Хм, добре. Щеше да го намери.

Дъг си хвана такси и му каза да кара към Осемдесета. Жилището на Люан се намираше в реставрирана стара сграда с високо ниво на сигурност. Дъг знаеше процедурата. Звънна на звънеца й във фоайето и изчака камерата да го огледа добре под светлините на помещението.

— Марк! — Гласът й се разнесе от говорителя. — Чудесно! Качвай се!

На осмия етаж асансьорът се отвори пред коридор с три апартамента. Средният беше на Люан. Сигурно беше чула отварящите се врати, защото отвори, преди Дъг да почука.

Усмивката й беше весела, приветстваща.

— Марки! Къде, за бога, изчезна? Тъкмо…

Тогава усмивката й се изпари и тя се отдръпна назад.

— Хей! Какво става? Ти не си Марк!

Тя се обърна и се опита да затвори вратата, но Дъг се стрелна напред. Нямаше да се остави да бъде отблъснат за втори път тази вечер. Трябваше да я убеди, че той е Марк.

— Не! Люан, чакай! — Запречи вратата с крака си. — Това съм аз! Марк! Не ми причинявай това!

— Не знам каква ти е играта, приятелче, но ще се разпищя на умряло, ако не си махнеш крака на мига!

Дъг виждаше колко изплашена е тя. Устните й бяха побелели и дишаше като парен локомотив. Трябваше да я успокои.

— Виж, Лю — рече й нежно. — Не знам какво ти е, но ако, значи, се отдръпна назад, би ли, значи, оставила вратата леко отворена, за да поговорим, тъй че да ти докажа, че аз съм Марк? Добре. Не е ли честно така?

Без да чака за отговор, той издърпа крака си от вратата, отдръпна се на обещаната крачка назад и вдигна ръцете си горе, като при арест. Когато видя, че Люан се успокоява, започна да говори. Тихичко й описа как са го направили предната вечер, позите, в които са били, хардкор порното, което тя е искала да пуснат, дори и татуираната жълта роза на лявата й буза. Но вместо изненада и приемане на фактите, в очите й той видя нарастващо отвращение. Гледаше го така, както той би гледал мивката на някой от наемателите си, който преди това се е опитал да я поправи сам.

— Не знам каква ти е играта, клоун такъв, не знам и какво цели Марк, но можеш да му предадеш, че Люан не е впечатлена.

— Но аз съм Марк.

— Не се доближавай. И иди на уроци по дикция, преди да се опиташ да повториш това, става ли?

Тя затръшна вратата.

Дъг затропа по нея.

— Люан! Моля те!

— Обаждам се на охраната в момента — викна през вратата. — Разкарай се!

Дъг се разкара. Не искаше да си създава проблеми с полицията. В никакъв случай.

Когато излезе навън, на улицата, се почувства ужасно малък, докато градът изглеждаше ужасно, ужасно голям.

Този град нямаше да бъде негов.

* * *

— От к’во се нуждаеш, Марк? — нежно попита кофата Дъг, след като се прибра и отиде в банята.

Нещо ужасно му изникна в ума на път към къщи. Ами ако Марк беше болен? Или по-лошо — ако умираше?

Мисълта беше като удар под кръста.

— Само ми кажи и ше го имаш. Сичко. К’вот кажеш.

Но Марк не говореше. Марк можеше да говори само когато Дъг го носеше. Така че Дъг потопи дланта и предмишницата си в кофата отново, надълбоко, чак до дъното. Усети, че желето е дори по-студено отпреди. Поредният лош знак.

— Хайде, Марк. Накарай ме да кажа к’во ти тря’а. Ше чуя и ше ти го намеря. К’во ти тря’а?

Нищо. Устните на Дъг се отпуснаха, неспособни да произнесат дори и сричка. Безсилието му нарасна до гняв, извади ръката си, изправи се на крака и удари с влажния си юмрук огледалото. Стъклото се напука като мрежата на паяк, нарязвайки отражението му. Кокалчетата на пръстите му запариха… и закървиха.

Загледа се в пурпурните локвички, образуващи се между пръстите му, стичащи се в мивката. Обърна се към кофата.

— Това ли искаш? — попита. — Кръв? Искаш кръвта ми? Хубу. Ше ти я дам.

Казвайки го, навря ръката си отново в кофата и остави кръвта да се смеси с желето. Когато дъното стана червено, издърпа юмрука си и го огледа. Прорезите бяха спрели да кървят и почти се бяха излекували.

Дъг се опита да стане, но се почувства леко замаян, тъй че седна на тоалетната чиния и се вторачи в почервенялото желе.

Марк искаше кръв — нуждаеше се от кръв. Това трябваше да е. Може би желето беше някакъв вид вампир или нещо такова. Нямаше значение. Ако Марк искаше кръв, Дъг щеше да му я осигури. Беше казал, че ще намери всичко, от което Марк се нуждае, нали така? Наистина щеше да го стори. Проблемът беше… къде?

Наблюдавайки желето, което беше Марк, забеляза, че червенината от кръвта му започва да се движи и да се събира на дъното, съсредоточавайки се в една точка, която стана с размерите на топка за голф — малка топчица. След което тази топчица започна да се издига. Когато достигна повърхността, се насочи към ръба на кофата. Прескочи го и изсипа съдържанието си навън. Отхвърлената кръв потече надолу по метала и образува червени локви върху белия фаянс на банята.

Студена празнота се намести в гърдите му.

— Добре. Значи не щеш кръв. К’во искаш, човече?

Марк лежеше мълчаливо в своите поцинковани покои.

— Болен си, нали? Хубу, кой, да го земат мътните, да ти докарам? Ветеринар?

И тогава му светна: може би Марк искаше да си отиде у дома.

Ау, човече. Няма начин. Не можеше да остави Марк да си отиде. Без него той беше никой.

Сега беше никой. Но може би…

Бавно, неохотно, Дъг вдигна кофата за дръжката и се затътри през апартамента си, навън в коридора, надолу към мазето. Беше отново мокро, но този път каналът не беше върнал. Поне засега. Клекна до решетката, вдигна кофата… И се спря. Това беше много крайно. Да изсипе Марк в сифона… нямаше връщане от това. Веднъж завърнал се там долу, нещата можеше и да се оправят.

Или пък не.

Можеше да се завърне. Кой знаеше? Какъв избор имаше Дъг все пак? Може би Марк трябваше да се върне обратно в отводнителната система, за да презареди батериите си. Може би имаше семейство и приятели там долу. Може би трябваше да се върне там, откъдето беше дошъл, защото не можеше да издържи много тук горе.

Дъг отмести решетката и наклони кофата. Желето едва не подскочи, гмуркайки се в отвора. Плъзна се през метала, процеди се през тръбата и изплиска, когато срещна водата долу в канала.

Дъг седна и зачака, мечтаейки, надявайки се, молейки се Марк да се завърне и да пропълзи отново по ръката му. Не знаеше колко време ще отнеме, може би дни, може би седмици, но той щеше да чака. Какво друго му оставаше? Без Марк трябваше да бъде Дъг през цялото време.

А той не искаше повече да бъде Дъг.

Бележки

[1] The Blob (1958) — фантастичен филм със Стив Маккуин. ↑

[2] „Да умреш отвън“ на английски е „Dying Outside“. Това е алюзия с романа на Робърт Силвърбърг „Да умреш отвътре“ — Dying Inside (1972). ↑

[3] Арсенио Хол (роден на 12 февруари 1956) — американски актьор, комедиант и водещ на шоу. ↑

[4] Сленг за Западния бряг. ↑

[5] Патрик Джейк „П. Дж.“ О’Рурк (роден на 14 ноември 1947) — американски политически сатирик, журналист, автор и писател. ↑

[6] Франсис Ан „Франи“ Лебовиц (родена на 27 октомври 1950) — американска авторка, известна със сардоничните си обществени коментари. ↑

[7] Томас Клейтън Улф (1900–1938) — американски писател на къси разкази и романи. ↑

[8] Авантюрин — дребно до фино зърнеста скала (кварцит) с частици от люспести минерали — слюда, гьотит, илменит и хематит. Полупрозрачен е и има стъклен блясък. ↑

[9] Известна марка бельо. ↑