Франсис Пол Уилсън
Ноемврийска игра

През септември 1990, докато се потях над „Свят на мрак“, ми се обади оня дърт дебил Марти Грийнбърг, отделяйки ме от работата ми, с предложение, на което не можех да откажа: той и Бил Нолан редактираха „Бредбърийски хроники“^[1], антология от разкази в чест на Рей Бредбъри — дали бих желал да участвам?

Желал, със сигурност.

Веднага ми дойде наум, че трябва да напиша продължение на произведението на Рей „Октомврийска игра“^[2]. Разказът е шедьовър в жанра и една от най-добрите кратки истории, писани някога, въздействаща по същия начин днес, както и при появата си за първи път в „Необикновени истории“^[3].

За пръв път се сблъсках с нея през една лятна нощ през 1959, и антологията на Хичкок „Още 13 истории, които не ми позволяват да снимам“^[4]. Считам прочитането на „Октомврийска игра“ за един от основните моменти в моя живот. Едва на тринадесет години по него време, за мен последното изречение („Тогава… някой идиот светна лампите.“) беше объркващо. Стоях, с книга в ръка, объркан, обмислящ онзи заключителен рефрен. Защо, за бога…?

БАМ!

Връхлетя ме. Схванах го. Отнесе ме напълно. Остави ме с отворена уста. Срина температурата в стаята с двадесет градуса. Тогава взех решението, че един ден, в един миг, ще напиша разказ, който ще въздейства върху другите така, както този бе въздействал върху мен.

Все още се опитвам.

Рей изглежда е раздвоен относно „Октомврийска игра“^[5]. Сигурен съм, че все още оценява финеса на своята младежка техника на изразяване, но мисля, че темата ужасява по-стария Рей. Обаче поуката, която този разказ съдържа, е как нещо малко може да се превърне в нещо много голямо. Откъслечните описания в мрака, докато тече „играта“, не дават ясна представа за случвалото се.

Читателят е оставен да си прави сам заключенията, едва след като лампите са запалени. „Ноемврийска игра“ започва малко след действията в разказа на Рей. Там, където Рей е изискан, аз съм зловещ, но така и не се научих, за всичките тези години, да балансирам скалите. Каквото повикало, такова се обадило.

И сега… ред е на татко.

Дотолкова се бях психирал, че натраках първата чернова за един ден.

Авторът

Две човешки очи лежат сред белите гроздови зърна на подноса с вечерята. Забелязвам ги, докато таблата се показва под решетките на килията ми.

— Яденето, извратеняк — казва пазачът, подритвайки я с обувката си.

— Името ми е Мич, Хюго — отвръщам равнодушно, без да реагирам на очите в чинията.

— Това в превод значи извратеняк тук.

Хюго си тръгва. Слушам скърцащите колела на количката с храната да ечат надолу по коридора. Тогава поглеждам отново към купата с гроздето.

Очите са все още там, бледосини, като на малко момиче, взиращи се скръбно в мен. Смятат, че могат да ме пречупят по този начин, да ме накарат да си платя за стореното. Но след всичките тези години брак с Луиз, не мога да се предам толкова лесно.

Когато се уверявам, че Хюго го няма, проверявам остатъка от храната — пирожка с говеждо, зелен фасул, пържени картофки, желе. Всичко изглежда наред — няма изненади в картофите като предната вечер.

Така че вземам дървената лъжица, единствения прибор, който ми позволяват да използвам и отивам до разхлабената плочка, която открих в задния десен ъгъл. Откъртвам я. От празното пространство долу се носи мирис на разложено. Тъмно е там, вечен мрак. Ако бях малко по-малък, щях да се провра. Представям си, че предният обитател на тази килия трябва да е бил дребосък, опитал се да си прокопае път навън. Навярно е бил преместен в друга килия, преди да си довърши тунела, защото не съм чувал за някой, избягал оттук.

Но смятам да стана дребосък съвсем скоро. И тогава ще избягам.

Изсипвам купата с гроздето и очите в дупката, след което и остатъка от храната. Чувам как цопват някъде там долу при другите неща, които съм изхвърлил. Бих могъл да пусна очите и останалото в мръсната тоалетна чиния в ъгъла, след което да ги отмия, но навярно се ослушват за това. Ако чуят пускането на водата по време на вечерния час, ще предположат какво правя и ще си помислят, че са спечелили играта. Така че съм с едни гърди пред тях. Докато съумявам да опазя тайната за дупката, ще стоя начело в тяхната гнила малка игра.

Поставям плочката на мястото й и се връщам на койката си. Почуквам с дървената лъжица в чиниите и ги движа по таблата, докато мачкам устни и издавам подходящи звуци, имитиращи хранене. Изпивам единствено млякото и водата. Само това си позволявам, откакто ме затвориха тук. Диетата работи. Отслабвам. Съвсем скоро ще мога да се пъхна в отвора под плочката и тогава ще трябва да признаят, че съм ги победил в собствената им гнила игра.

След малко чувам скърцането на колелата отново. Подреждам нещата в подноса си и го мушвам под решетките в коридора.

— Чудесна вечеря — казвам, докато Хюго вдига таблата.

Не казва нищо.

— Особено гроздето. Беше превъзходно — крайно превъзходно.

— Шибай се, извратеняк!

Хюго изскърцва нататък.

* * *

Липсва ми лулата.

Няма да ми разрешат да я държа тук. Без запалка, без остри предмети, без връзки на обувките дори. Като че ли ще тръгна да се беся с тях.

Мерки против самоубийство, така му викат. Аз обаче осъзнах, че за изолацията ми има друга причина. Обявили са ми психологическа война.

Сигурно ме смятат за тъпак, обяснявайки ми, че съм в самостоятелна килия за своя собствена защита, казвайки ми, че другите затворници можели да ме наранят, защото ме смятали за „късоглед“^[6].

Но аз не съм мъчител на деца — това означава „късоглед“ на затворническия жаргон. Никога не съм наранявал дете през живота си, дори не съм си и помислял да сторя подобно нещо. Особено пък Марион, не и малката осемгодишна Марион.

Просто я убих. Нищо повече.

Направих я част от играта. Октомврийската игра^[7]. Раздадох частите от нейното разчленено тяло на двадесет деца и дванадесет възрастни, наредени в кръг в мазето ми, и им позволих да си разменят парчетата в мрака в навечерието на Вси светии. Все още чувам смеховете им, докато пръстите им опипват това, което смятат за пилешки вътрешности и грозде, и наденички. Мислеха си, че всичко е просто игра. Забавляваха се, докато някой идиот не светна лампите.

Но никога не съм измъчвал малката Марион.

Нито пък съм искал да й причиня болка. Нищо лично. Марион беше невинен наблюдател, попаднал на кръстосания огън между нейните майка и баща. Вината беше на Луиз. Защото Луиз беше тази, която исках да нараня. Луиз — с безцветните си очи и коса, Луиз, ледената принцеса, която беше дала живот на безцветен клонинг на себе си и след това бе направила тялото си неспособно да зачене друго дете. Така че къде беше моят син — моят тъмноок, тъмнокос противовес на Марион?

Прекарах осем години, в които Луиз се подиграваше с мен, използвайки факта, че детето е пълно нейно копие — без дори намек от мен — като символ на провалите ми — в работата, в брака, в бащинството, в живота. Когато настъпи есента, реших, че това трябва да спре. Не можех да понеса мисълта за още една зима, затворен в онази къща с Луиз и нейния миниатюрен клонинг. Исках да избягам, но не и преди да нараня Луиз. Трябваше да й го върна за всичките осем години.

А начинът да го сторя, беше да й отнема Марион.

Сторих го. Завинаги. Никога няма да може да забрави.

Квит сме, Луиз.

* * *

(всмуква… издиша)

— Мислите, че съпругата ви стои зад тези ужасни шеги? — пита доктор Хърст, облегнат в стола и дъвчещ лулата си.

Завиждам му за нея. Но аз съм затворник, предполагаем самоубиец, а той е психиатърът на затвора, така че той получава топлия, ароматен дим от лулата, а аз парчета от Марион на подноса с храната.

Разбира се, че е тя. Луиз винаги е била отмъстителна. Някак си се е добрала до кухнята и пазачите и ги е убедила да ми скроят Gaslight^[8] номер. Тя ме мрази. Иска да ме бутне от ръба.

(всмуква… издиша)

— Нека помислим над това — казва той. — Съпругата ви определено има причина да ви мрази, да иска да ви нарани, да ви го върне. Но тази конспирация, за която говорите, е малко пресилена, не смятате ли? Обърнете внимание на казаното от вас: вашата съпруга се е договорила със служители на затвора да слагат части от разчленената ви дъщеря в храната, която ви сервират. Би ли сторила нещо такова с останките на детето си?

— Да. Би направила всичко, за да ми го върне. Навярно смята това за идеална справедливост или подобна глупост.

(всмуква… издиша)

— Ммммм. Припомнете ми какви, хм, части от Марион сте намирали в храната си.

Връщам се назад, мислено подреждайки гадостите, на които съм бил подложен.

— Започна с печените картофи. Почти ме изиграха с първия. Бяха взели парче от кожата на Марион и я бяха моделирали така, че да прилича на обвивката на печения картоф. Трябва да им го призная — изглеждаше като истински. Едва не го изядох.

Стоейки на бюрото пред мен, доктор Хърст се задавя.

(всмуква… издиша)

— Как се почувствахте?

— Отвратен, разбира се. И разгневен. Съгласен съм да си платя за това, което направих. Никога не съм отричал, че съм го сторил. Но не мисля, че трябва да бъда подлаган на психически тормоз. След онази първа вечеря заваля поток от телесни части. Картоф след картоф, обвити в кожата на Марион, пръстите на ръцете и краката й в пържените картофки, ребърца, които никога не са се доближавали до свиня, за закуска — кръгчета от вътрешности, навити като наденички, желе с един от гръбначните й прешлени в него. А снощи — очите й — в купата с грозде. Списъкът продължава с пълна сила. Искам това да спре.

(всмуква… издиша)

— Да… — казва докторът след кратка пауза. — Да, разбира се, че желаете това. И ще се погрижа то наистина да спре. Моментално. Ще накарам директора на затвора да проведе пълно разследване.

— Благодаря ви. Хубаво е да знам, че има поне един човек тук, на когото мога да разчитам.

(всмуква… издиша)

— Споделете ми, Мич. Какво направихте с всички онези части от тялото на Марион, които получавахте с храната си? Къде ги слагахте?

Обгръща ме хлад. Сгреших ли, като си помислих, че мога да се доверя пи доктор Хърст? Играеше ли си с мен, водейки ме по градинския път до мечия капан на този въпрос? Това капан ли е? Или напълно нормален въпрос? Няма ли всеки да ме попита какво съм направил с частите на Марион?

Колкото и да ми се иска да съм открит и честен с него, не мога да му кажа истината. Не мога да разкрия за откъртената плочка и тунела под нея. Като служител на затвора, негово задължение ще бъде да докладва на директора и тогава ще бъда преместен в друга килия, губейки единствената си надежда за бягство. Не мога да рискувам. Ще трябва да го излъжа.

Усмихвам му се.

— Ами изядох ги, разбира се.

(всмуква…)

Лулата на доктор Хърст е изчезнала.

* * *

Готов съм да вляза в тунела.

Килията ми е тъмна. Коридорът е осветяван от една-единствена крушка в другия край. Трябва да е тази нощ.

Доктор Хърст ме излъга. Каза, че ще спре тази работа с телесните части, но не го прави. Идват все повече и повече от тях, в комплект с всяко ядене оттогава насам. Изхвърлих всички в дупката заедно с храната. Трудно е да повярвам, че малкото осемгодишно тяло на Марион има толкова много части. Толкова много, че им загубих бройката. Но по особен начин това е добре. Не виждам как е възможно да са останали още много, с които да ме измъчват.

Утре е Денят на благодарността и бог знае какво ще ми тупнат насреща.

Трябва да е тази вечер.

Най-малкото имаше полза от диетата.

Удивително е какво може да стори гладуването с човек. Започнах да се стопявам с всеки изминал ден. Мазнината ми отдавна я няма, мускулите ми намаляха и атрофираха. Смятам, че вече съм достатъчно малък, за да се провра в този отвор.

Има само един начин да разбера.

Отивам до разхлабената плочка и намествам пръстите си по краищата й. Преди я махах с лъжицата и я оставях наблизо. Сега поддава лесно. Смрадта е по-лоша от всякога. Поглеждам през отвора. В килията ми е тъмно, но там долу е още по-тъмно.

Заедно с миризмата от отвора се носи и усещане за очакване.

Странно. Защо му е на тунела да ме чака?

Разкарвам глозгащото ме опасение — чувал съм, че гладът може да си прави шеги с ума ти — и се намествам за момента на истината. Сядам на ръба и плъзгам кокалестите си крака в дупката. Минават лесно. Като надигам задните си части от пода, за да придвижа бедрата си, спирам.

Това звук ли беше? Отдолу?

Замръзвам, ослушвам се. За момент можех да се закълна, че чух слаб шум точно под висящите си крака. Но през ледената бездиханна тишина не чувам нищо.

Плъхове. Отговорът ме зашлевява тежко. Разбира се! Изхвърлях храна там долу седмици наред. Щях да се изненадам, ако нямаше един-два плъха.

Това не ми харесва, но не се отказвам. Нито за секунда. Нося здрави затворнически обувки и твърди, издръжливи затворнически панталони. Пък и съм по-голям от тях.

Точно както бях по-голям и от Марион…

Провирам бедрата си през отвора, талията ми минава, но не и гърдите и раменете, или поне не двете рамене едновременно. Пък и няма начин да провра едната ръка преди другата.

Виждам само едно решение. Не ми харесва, но нямам друг избор: трябва да се провра с главата надолу.

Издърпвам се и се извъртам. Провирам лявата си ръка и рамо, след което е време и за главата ми. Изкушавам се да задържа дъха си, но не е необходимо, така че защо да го правя? Трябва да свикна с тази миризма. Плъзгам главата си през отвора.

Въздухът е топъл и влажен и миризмата ме удря в лицето като прясно откъснато парче от разложен труп. Опитвам се да дишам през устата, но така или иначе вонята си прокрадва път до носа ми.

Тогава чувам отново онзи звук, шумолящото движение точно под мен — мокро шумолене. Миризмата се засилва, надвисва като мрачен облак, задушава ме. Трябва да има нещо, което отделя тази воня, което я тласка. Нещо по-голямо от плъх!

Опитвам се да изляза от дупката, но съм заседнал. Вклинен! Главата ми няма да се освободи от ръба. А миризмата се засилва, о, боже, изсмуква въздуха ми. Нещо приближава! Не мога да го видя, но мога да го чуя, да го усетя! То ме иска, гладно е за мен! Толкова е близо, че…

Нещо мокро и неописуемо отвратително се плъзва през бузата и устните ми. От това ми се повдига. Ако имах нещичко в стомаха, щеше да се разхвърчи във всички посоки. Но спазмите в стомаха спомагат за освобождаването на главата ми от отвора. Вадя ръката и рамото си и се търкулвам към решетките, към коридора. Кой би си помислил, че въздухът в затворническа килия може да е толкова сладък, а една-единствена шейсетватова крушка — толкова ярка.

Започвам да пищя. Безсрамно, невъзмутимо, лягам на стомаха си, протягам се през решетките и дращя бетонния под, докато нещастни и мъчителни стенания продират гърлото ми. Оставям ги да потекат в безспирен поток, когато някой идва и дори тогава не спирам. Прося, хлипам, умолявам ги да ме махнат от тази килия. Накрая го правят. Едва когато усещам пода в коридора под коленете си и чувам отварянето на решетъчната врата зад мен, ужасът започва да ме напуска.

— Доктор Хърст! — казвам им. — Доведете доктор Хърст!

— Няма го, извратеняк.

Повдигам поглед и виждам Хюго, надвесен над мен, с двама пазачи от третата смяна. Кръг от лица, напълно лишени от съжаление или състрадание.

— Обадете му се! Извикайте го!

— Ня’а да го безпокоим зарад’ такива като тебе. Но дежурният лекар идва. Кажи ми за какво беше…?

— Там долу! — казвам, посочвайки дъното на килията. — В онази дупка в ъгъла! Има нещо там долу!

Хюго маха с глава към килията:

— Виж за какво дрънка тоя.

Млад русокос пазач влиза в килията ми и оглежда наоколо с фенерчето си.

— В дъното! — казвам му. — Задният десен ъгъл!

Пазачът се връща, клатейки глава.

— Няма дупка там.

— Сигурно съм сложил плочката на мястото й! Моля! Чуйте ме!

— Убиецът на деца прави щуротии — казва Хюго през зъби. — Иска да се отърве от Сектор осем.

— Не-не! — дърпам го за панталоните, поглеждайки нагоре към него. — Там отзад, под една от плочките…

Хюго отмества поглед, някъде надолу по коридора:

— Хей, док! Можеш ли да затвориш устата на тоя извратеняк?

Появява се мъж в бяла престилка, в ръката си държи спринцовка.

— Имам точното нещо. Доктор Хърст ми даде инструкции, в случай че се разиграем.

Въпреки протестните ми писъци и отчаяната ми, ожесточена борба, те ме задържат здраво, докато дежурният забива иглата в дясната буза на задника ми. Болката е изгаряща, след което иглата е изтеглена, а хватката отпусната.

Слаб съм, заради липсата на храна, и се свличам от изтощение. Лекарството действа бързо, изпивайки и малкото сила, останала в крайниците ми. Отдавам му се. Нямам желание за борба.

Пазачите ме вдигат от пода и ме понасят. Затварям очи. Поне няма да прекарам нощта в килията. Ще съм в безопасност в лечебницата.

Изведнъж съм захвърлен на някаква койка. Очите ми рязко се отварят, когато чувам дрънченето на вратата и звука от заключване.

Не! Върнали са ме в килията ми!

Разтварям устните си в опит да извикам, но устата ми е суха и лепкава. Ревът ми звучи като скимтене. Надолу по коридора ехтят стъпки.

Сам съм… за кратко.

Отново чувам звука, който знаех, че ще се завърне. Плочката помръдва. В началото е само леко потропване, след което се чува плъзгащото стържене на плочка върху плочка. Вонящата миазма отдолу се промъква в килията ми, просмуква се във въздуха ми, правейки го свой собствен.

След това се чува мек стържещ звук, като сменяща кожата си змия, минаваща между два камъка. Последван е от друг — колеблив, тътрещ, наближаващ.

Опитвам се да се отдалеча, да се претърколя от койката, но не мога да се помръдна. Тялото ми не иска да се подчини.

Тогава го виждам. Или по-скоро виждам бледи очертания, по-плътен мрак срещу по-рядък: висока между метър и двайсет и метър и трийсет стройна фигура. Накланя се над леглото и посяга към мен. Тънки пръсти — студени, влажни, оглозгани — носят се над мен като слепи маяци, търсят. После замръзват над устата и носа ми. Боже, не мога да издържа на вонята. Иска ми се да повърна, но лекарството в кръвта ми няма да ми позволи.

След което пръстите се раздвижват. Бързо. Два от тях се плъзгат в ноздрите ми, запушвайки ги, запечатвайки ги, както коркови тапи — винени бутилки. Другата мъничка ръка се стрелва през зейналите ми устни, проправя си път през зъбите ми надолу към гърлото ми.

Неописуемо гадният вкус е нищо в сравнение с жаждата за въздух. Въздух! Не мога да дишам! Имам нужда от него! Тялото ми се загърчва в мускулни спазми и моли за въздух.

Тогава проговаря. С детския глас на Марион.

Детският… все пак е променен, сух и твърд като паднало листо, издухано от есенния порив, от светлия октомври към безжизнения ноември:

— Тате…

Бележки

[1] The Bradbury Chronicles — издадена 1991 г., редактори Уилям Ф. Нолан и Мартин Х. Грийнбърг. ↑

[2] „The October Game“ — издаден 1948 г. ↑

[3] Weird Tales — едно от най-известните американски списания за фентъзи и хорър. Съществува от 1923 г. до ден-днешен. ↑

[4] More Stories They Wouldn’t Let Me Do on TV — издадена 1957 г. ↑

[5] Този увод е писан през 2009 година, преди кончината на писателя Рей Бредбъри. ↑

[6] Short eyes — сленг; използва се за педофил или мъчител на деца. ↑

[7] Събитията от разказа на Рей Бредбъри — „Октомврийска игра“. ↑

[8] Gaslight — форма на психически тормоз, състоящ се в предоставяне на невярна информация, която има за цел да обърка собствените спомени на жертвата, възприятията й и разумността й. ↑