Франсис Пол Уилсън
Моля те, не ме наранявай

Това бебче излезе малко повече от 2 000 думи, но дори и при това положение едва не изпуснах крайния срок. Споминалият се Дж. Н. Уилямсън ми се обади, питайки ме за разказ за „Маски IV“^[1]. Участвах в първата антология и Джери ме искаше отново. Казах „да“, след което съжалих, защото трябваше да изстискам произведението в кратките моменти между редактирането на „Свят на мрак“^[2], довършването на обвързващия разказ за „Чудаци“^[3], проверката на ръкописа на „Отплата“^[4] за изданието на Бъркли, нахвърлянето на идеите за „Девица“^[5], писането на увод за сборника „Пясъчният човек“^[6] и на послеслов към „Кофи“^[7] за изданието с меки корици на Пълпхауз. За мое щастие другите автори също закъсняваха, така че срокът беше удължен. Като предизвикателство към мен (а и начин да се побера в допустимия обем) реших да напиша разказа като чист диалог — без нито една дума повествование. Това обаче не ми спести време, както смятах, че ще стане. В интерес на истината ми отне повече, защото се налагаше да предам обстановката и действието чрез бърборенето. А това не е лесно, освен ако не пишеш разговор, който звучи така: „Просто хвърли вълненото си палто от туид на канапето в стил Луи XIV под картината на Шагал^[8]“. Ползата (обвиняват ме, че прекалявам с тази дума) от цялата работа е, че четенето на разказа е доста леко.

Авторът

— Хубаво местенце си имаш.

— Бунище е. Можеш да ми го кажеш — няма проблем. Сигурен ли си, че не искаш бира или нещо друго?

— Скъпа, всичко, което искам, си ти. Ела и седни до мен. Ей тук, на леглото.

— Добре. Но няма да ме нараниш, нали?

— Виж, скъпа — името ти беше Тами, нали?

— Тами Джонсън. Казах ти го поне три пъти в бара.

— Точно така. Тами. Не си спомням нещата много добре, след като обърна няколко.

— Аз също обърнах няколко, но помня името ти. Боб. Нали?

— Да, да. Боб. Но я ме светни защо някой би искал да нарани такова младо сладурче като тебе, Тами? Вече ти казах в бара, че приличаш на оная актриса със смешното име. Оная от „Призрак“.

— Упи Голдбърг?

— Ох, ще ме спукаш, наистина си забавна. Забавна и красива. Не, другата.

— Деми Мур.

— Аха. Деми Мур. Защо бих искал да нараня някой, който прилича на Деми Мур? Особено когато беше толкова мила да ме поканиш в дома си.

— Не знам защо. Никога не знам защо. Но накрая всички мъже ме нараняват.

— Не и аз, Тами. Няма начин. Това не е моят стил. Аз съм любовник, не съм бияч.

— Как тогава си моряк, а? Не ми ли каза, че си участвал в оная война в Залива?

— Да, но така и не видях битка. Нека униформата не те плаши. Както казах, в сърцето си съм истински любовник.

— Обичаш ли ме?

— Ако ми позволиш.

— Баща ми казваше, че ме обича.

— А, не ти говоря за такъв вид любов.

— Добре. Защото не ми харесва. Казваше, че ме обича, а после ме нараняваше.

— Понякога едно хлапе има нужда от пердах. Знам, че баща ми ме обичаше, но от време на време, когато се отклонявах от правия път — като пирон, който се разхлабва от оградата — му се налагаше да ме поотупа, за да ме върне в него. Нищо по-различно от кое да е друго дете.

— Не ти говоря за „пердашене“, моряче. Ако имах това предвид, щях да ти кажа, че съм била „пердашена“. Говоря за туй да бъда наранена. Татенцето ме нараняваше бая пъти. И го правеше дълго, дълго време.

— Тъй ли? Какво ти правеше?

— Неща. През цялото време ме караше да правя разни неща.

— Какви неща?

— Просто… неща. Да му правя неща. Неща, които казваше, че го карат да се чувства добре. След което ми правеше неща, от които казваше, че ще ми стане добре на мен, но не беше така. Караха ме да се чувствам мръсна и отвратителна, и нечестива.

— Хм. Ами, хм, брей… не каза ли на майка си?

— Разбира се, че го сторих. Много пъти. Но тя така и не ми повярва. Викаше ми да спра да говоря тези мръсотии и след това ме пердашеше и измиваше устата ми със сапун.

— Това е ужасно. Бедничката. Но нека забравим за всичко това. Ела… нека се гушнем. Как е?

— Добре, предполагам, но по-лошото беше, че мама казваше на тате и след това той пощуряваше и ме нараняваше сериозно. Понякога беше толкова зле, че обмислях самоубийство. Но не го сторих.

— Виждам това. И съм радостен, че не си. Щеше да е голяма загуба.

— Както и да е, не искам да говоря за татко. Вече го няма и рядко се сещам за него.

— Избяга ли?

— Не. Мъртъв е. Отървахме се от него. Претърпя злополука във фермата, хм, преди около седем години. Тогава бях на дванадесет или някъде там.

— Много лошо… предполагам.

— Хората казваха, че е адски странно. Голямата гума от трактор, която беше прибрал в хамбара преди няколко години, просто се търкулнала от най-горния рафт и се стоварила точно на главата му. Счупила врата му на три места.

— Представи си. Да се озовеш на неправилното място в неправилното време.

— Аха. Мама смяташе, че някой трябва да я е бутнал, но си спомням застрахователният агент да казва, че имало много подобни злополуки във фермите. Неприятни инциденти. Както и да е, тате поживя няколко седмици в болницата, след което умря.

— Какво мислиш за това? За мен и теб. Защо не…?

— Никой не успя да го обясни. Машината, която дишаше вместо него, просто спря. Щепселът се беше извадил сам от контакта. Видях го прясно мъртъв — бях първата влязла в стаята всъщност.

— Това звучи доста зловещо.

— Така и беше. Ето, нека сваля ципа на това. Ама да, лицето му бе пурпурносиньо и очите му бяха целите червени и ококорени от усилието да си поеме въздух. Мама беше тъжна за известно време, но го преживя. Харесва ли ти като ти правя така?

— Ох, скъпа, чудесно е. Прекрасно е.

— Така казваше и тате. Ооо, виж колко голям и твърд стана. Маминият Джо също ставаше такъв голям и твърд.

— Джо?

— Аха. Много скоро след като тате почина, мама се сприятели с този мъж Джо и след време заживяха заедно. Както казах, бях на дванадесет или някъде там по него време и Джо ме караше да му правя така. След което ме нараняваше с него.

— Неприятно ми е да го чуя. Не спирай. Не… спирай.

— Няма. Твоят е хубавец. Не е като на Джо. Неговият беше крив. Може би заради това ме нараняваше дори повече от този на тате.

— Хей, не стискай толкова силно.

— Извинявай. На Джо му харесваше…

— Трябва ли да говорим за този Джо?

— Не, но…

— Хей, не спирай.

— Но ми се иска да споделя с някого.

— Добре, добре. Как се отърва от него накрая?

— Ами не съм се отървала. Той беше наранен.

— Наистина? Още една злополука във фермата?

— Мне. Дори не живеехме там вече. Бяхме се нанесли в една скапана стара къща на пътя за каньона Лотъри. Мама продължаваше да работи, а всичко, което правеше Джо, беше да се размотава в големия си стар „Кадилак“ — сещаш ли се, онзи с перките?

— Аха. Петдесет и девета?

— Знам ли. Както и да е, постоянно се мотаеше с него. Винаги ме караше да му помагам — сещаш се, да съм наблизо и да го гледам кво прай и да му подавам инструменти и разни джунджурии, когато му потрябват. Научи ме на доста неща за колите, но ако не правех нещо както трябва, ме нараняваше.

— Обзалагам се, че ти рядко си правила нещо „както трябва“.

— Мне! Никога. Нито веднъж. Откъде, да го вземат мътните, знаеш?

— Просто налучках. Какво се случи с него?

— Онези стари спирачки на онова старо кади просто отказаха една нощ, когато правеше една от обичайните си разходки надолу по пътя за каньона, на който беше магазинът за пиячка. Изхвърчал от ръба и летял около трийсет метра.

— Претрепан?

— Аха, ама не веднага. Паднал от колата, след което тя се стоварила отгоре му. Начупила краката му на повече от трийсет места. Отне известно време, преди някой да забележи, че го няма, и почти час на спасителния екип да стигне до него. Казаха, че крещял през цялото време кат’ прасе, което го колят.

— Ох.

— Нещо не е наред ли?

— А, не. Не точно. Предполагам, че го е заслужавал.

— Адски си прав, че си го е заслужил. Не доживя до болницата. Изпадна в шок, когато махнаха колата от него и видя на какво са станали краката му. Умря в линейката. Но ето… нека се погрижа за теб. Хммммммм. Харесва ли ти?

— О, боже.

— Това „да“ ли значи?

— Определено можеш да си сигурна, че е да!

— Приятелят ми обичаше така.

— Приятел? Хей, я чакай малко…

— Не се напрягай. Просто легни и се отпусни. Говоря за бившия ми приятел. Много бивш.

— И по-добре да е. Няма да се оставя да ме изиграете.

— Да те изиграем? Какво искаш да кажеш?

— Знаеш — аз и ти започваме и твоят приятел нахлува и ми се нахвърля.

— Томи Лий? Да нахлуе тук? Хей, не ми е до смях, но Томи Лий Хемптън няма да нахлуе нито тук, нито където и да е другаде.

— Не ми казвай, че и той е мъртъв.

— Не-не. Томи Лий още е жив. В интерес на истината, живее в града. Но се басирам, че му се иска да не е така. Басирам се, че му се иска да беше по-мил с мен.

— Аз ще съм мил с теб.

— Надявам се. Томи и Тами — изглеждаше все едно сме създадени един за друг, нали? Понякога Томи Лий беше наистина мил с мен. Доста пъти беше наистина мил с мен. Но само когато му правех това, което искаше от мен. Като това… като това, което ти пратя сега и на теб. Научи ме на него и искаше да му го правя през цялото време.

— Виждам защо.

— Аха, ама искаше да му го правя на публични места. Както и други неща. Като например, когато се возехме в колата, искаше да му правя — ето, ще ти покажа…

— Ох… боже… мой!

— Това казваше и той, винаги. Но ме караше да го правя, докато бяхме в колата и се изравнявахме с някой от онези големи камиони, така че шофьорът да може да ни вижда. Или пък някой автобус. Или пък на някой светофар. Или в асансьор — имам предвид, не знаеш кога ще спре и кой ще стои зад вратите, когато се отворят? Аз съм много обичливо момиче, зна’ш ли? Но не съм такъв вид момиче. Ама хич.

— Звучи ми като някой психопат.

— Мисля, че беше точно такъв. Защото ако не направех това, което искаше, полудяваше и се напиваше, след което ме нараняваше.

— Не и още един.

— Аха. Можеш ли да повярваш? Кълна се, имам най-скапания късмет. Вземаше и наркотици. Винаги смъркаше нещо или гълташе едно хапче или друго, винаги се опитваше да ме накара да се надрусам с него. Значи, подпийвам си, както знаеш…

— Аха, със сигурност онези маргарити не могат да ти се опънат.

— Харесвам солта, но наркотиците са нещо, на което не съм навита. А той побесняваше, когато му ка’ех „не“ — наричаше ме Нанси Рейгън^[9], можеш ли да повярваш? — и ме нараняваше по някой ужасен начин.

— Е, поне си го зарязала.

— Всъщност по-скоро той се заряза.

— Намери си някоя друга, а?

— Не точно. Взел някои ’спокоителни и се нафиркал здраво една вечер и заспал в леглото с цигарата. Бил толкова пиян и дрогиран, че почти цялото му тяло изгоряло, преди да се събуди.

— Господи!

— Господ няма нищо общо с това — освен може би с оцеляването му. Изгаряния трета степен върху деветдесет процента от тялото на Томи Лий, така казаха докторите в болницата. Казаха още, че е чудо, че е останал жив. Ако можеш да наречеш това жи’от.

— Но какво…?

— Ами то не остана много от него. По-скоро е жи’а буца от обгорена тъкан. Все едно се е разтопил. Не може да ходи. Едва говори. Не може да движи повече от два-три пръста на лявата си ръка и то само едва-едва. Някои пичове, които го познават, казват, че си го заслужава. Така викам и аз. Всъщност му го казвам — право в лицето — по няколко пъти на седмица, когато го посещавам в болницата.

— Ти… го посещаваш?

— Разбира се. Той не може да се храни сам и сестрите са доволни на всяка помощ, която получават. Така че ходя често и го храня. О-о, как ненавижда това той!

— Обзалагам се, че е така, особено след начина, по който се е държал с теб.

— Ами, не е заради това. Постаравам се да е така. Чаткаш ли, слагам разни неща в храната му и го карам да ги яде. Точно вчера сложих жива хлебарка в една голяма лъжица с картофено пюре. Насилих го да я лапне и да я сдъвче. Хрус-хрус, врът-врът, хрус-хрус. Трябваше да видиш сълзите — същинско голямо бебе. И тогава аз… Хей. Какво ти стана? Целият омекна. Какво му има на…? Хей, къде оти’аш? Тъкмо започнахме да си правим кефа… Хей, не си тръгвай… Хей, Боб, къде сгреших?… Какво казах?… Боб! Върни се и… Хубу! Можете ли да повярвате? Честно… понякога просто не разбирам мъжете.

Бележки

[1] Masques IV — издадена 1991 г. ↑

[2] Nightworld — издадена 1992 г. ↑

[3] Freak Show — издадена 1992 г. ↑

[4] Reprisal — издадена 1991 г. ↑

[5] Virgin — издадена 1996 г. ↑

[6] Sandman. ↑

[7] „Buckets“ — тук става въпрос за издаването на новелата като самостоятелна книжка през 1991 г. ↑

[8] Марк Шагал (1887–1985) — псевдоним на Мойше Захарович Шагалов — руски и френски художник от еврейски произход. Предшественик на сюрреализма. ↑

[9] Нанси Дейвис Рейгън (родена на 6 юли 1921) — вдовица на бившия президент на САЩ Роналд Рейгън. Бивша актриса. ↑